– Не играй игри с мен, Ава!

– Защо просто не ми кажеш на колко години си? – питам раздразнена. Наистина няма значение за мен. Той е най-много на четиридесет.

– На тридесет и една съм.

Отпускам се под него драматично. Той наистина помни.

– На колко години си?

– Току-що ти казах, че съм на тридесет и една.

Присвивам недоволно очи към него, а той се усмихва самонадеяно.

– Това е просто цифра – оплаквам се. – Ако ти ме попиташ нещо в бъдеще, няма да ти кажа. Поне не истината.

Подобието на самодоволна усмивка изчезва веднага.

– Вече знам всичко, което трябва да знам за теб. Знам как се чувствам и нищо, което може да ми кажеш, няма да ме накара да се чувствам различно. Иска ми се и ти да изпитваш същото.

О, това е удар под кръста. Възрастта му няма никакво отношение към това, което изпитвам към него. Просто съм любопитна, това е.

– Преди каза, че може да избягам далеч, ако знам – напомням му. – Няма да ходя никъде.

Той се смее.

– Не, няма. Ава, ти откри най-лошото за мен и не избяга. Е, избяга, но се върна. – Той целува челото ми. – Наистина ли мислиш, че се тревожа за възрастта си?

– Тогава защо не ми казваш? – питам раздразнена.

– Защото харесвам тази игра. – Той отново се сгушва във врата ми.

Въздъхвам тежко, стискам потните му рамене и стягам бедрата си около хълбоците му.

– А аз не – оплаквам се, заравям лице в него и вдишвам аромата му. Издишвам доволно и прокарвам пръсти по стегнатия му гръб.

Лежим мълчаливо дълго време, но когато усещам как тялото му трепери, мислите ми се връщат към това, което ни очаква.

– Добре ли си? – питам нервно.

Той ме стиска здраво.

– Да. Колко е часът?

Това е въпросът. Колко е часът? Надявам се да не съм пропуснала обаждането на Дан. Гърча се под Джеси и той стене в шията ми.

– Ще отида да проверя колко е часът.

– Не, удобно ми е – оплаква се той. – Не е толкова късно.

– Само за две секунди.

Той мърмори, но се отмества леко и измъква члена си от мен, после вдига тялото си от моето и се претърколва по гръб. Скачам и отивам да търся телефона си. Откривам, че е девет сутринта и Дан не се е обаждал. Това е облекчение, но имам дванадесет неприети обаждания от Джеси.

Връщам се в спалнята и го откривам облегнат на таблата на леглото, нахално гол и безсрамен. Поглеждам надолу към себе си. О, аз също съм гола.

– Имам дванадесет пропуснати обаждания от теб – казвам объркано и вдигам телефона си към него.

На лицето му се появява неодобрително изражение.

– Не можех да те намеря. Мислех, че си си отишла. Получих сто инфаркта за десет минути, Ава. Защо беше в другата спалня? – изстрелва думите обвинително към мен.

– Не знаех как стоят нещата – решавам да съм честна.

– Какво значи това?

Изглежда обиден.

– Джеси, когато те видях последния път, ти беше непознат, който ми каза, че само го дразня и съм причинила несметни щети. Прости ми, че бях малко резервирана.

Оскърбеното му изражение изчезва мигновено и е заменено със съжаляващо.

– Съжалявам. Не го мислех наистина.

– Да – въздъхвам.

– Ела тук! – казва, потупва матрака и аз отивам да се пъхна до него. Лежим настрани един срещу друг, подпрели глави на свитите си лакти. – Повече няма да видиш този мъж.

Надявам се, но се съмнявам.

– Никога ли няма да пиеш повече? – питам нервно. Моментът е достатъчно подходящ да получа информацията, от която се нуждая.

– Да, никога. – Поставя върха на пръста си върху хълбока ми и започва да прави леки кръгове.

Потрепервам.

– Никога ли?

Той спира насред кръга.

– Никога, Ава. Нуждая се единствено от теб и искам и ти да имаш нужда от мен. Нищо друго.

Мръщя се.

– Вече направи така, че да имам нужда от теб. После ме унищожи – казвам тихо. Нямам намерение да го карам да се чувства виновен, но това е истината.

Той приближава към мен, така че носовете ни почти се допират и топлият му ментов дъх докосва лицето ми.

– Никога няма да те нараня.

– Каза го и преди.

– Ава, мисълта да те боли, емоционално или физически, е ужасяваща за мен. Напълно неописуема. Полудявам само като си помисля за това. Искам да забия нож право в сърцето си, задето ти причиних толкова мъка.

– Това е малко прекалено – изтърсвам.

Гледа ме намръщено.

– Истина е. Точно както ставам избухлив, когато си представя друг мъж да те желае. – Разклаща глава, сякаш да се отърси от въображаемата картина.

– Не можеш да контролираш всичко – казвам, смръщила вежди.

– Ще направя всичко по силите си, когато става дума за теб, Ава. Вече ти казах, че съм те чакал твърде дълго. Ти си моето късче от рая. Нищо няма да те отнеме от мен. Нищо. – Той притиска устни към моите, за да запечата изявлението. – Докато имам теб, имам цел и здрав разум. Ето защо няма да пия и ето защо ще направя всичко по силите си, за да си в безопасност. Разбираш ли?

Всъщност не съм убедена, че разбирам, но все пак кимам. Неговата решителност и неговата упоритост са достойни за уважение, но амбициите му са нелепи. Какво мисли, че може да ми се случи? Не може да ме залепи за задника си за постоянно. Луд мъж.

Протягам ръка напред и прокарвам палец по назъбената линия на белега му.

– Как получи това? – опитвам си късмета. Знам, че няма да ми отговори, знам също, че темата е неприятна, но съм решена да изстискам възможно най-много информация. Вече познавам най-лошото у него, така че какво може да навреди?

Поглежда надолу към ръката ми и въздъхва.

– Любопитна си тази сутрин, нали?

– Да – потвърждавам. – Така е.

– Вече ти казах, че не обичам да говоря за това.

– Ти криеш от мен – обвинявам го. Той се извърта по гръб с тежка въздишка и полага ръка върху лицето си. О, не, няма да се измъкне от това. Възсядам го и издърпвам ръката му. – Защо не искаш да ми кажеш за белега си?

– Защото, Ава, той е в миналото ми, където желая да остане. Не искам нищо да влияе на бъдещето ми.

– Няма. Няма значение какво ще ми кажеш. Все още те обичам. – Той не разбира ли това?

Намръщвам се, когато се усмихва самодоволно.

– Знам – казва прекалено самоуверено. Тази сутрин е твърде самонадеян. – Вече ми го каза, когато беше с омекнали крака – добавя.

Хммм... Казала съм му много, когато бях пияна.

– Тогава защо не ми кажеш?

Той поставя ръце на точката, в която се съединяват бедрата ми.

– Щом няма да промени чувствата ти към мен, тогава няма смисъл да помрачавам красивата ти малка глава с този белег. – Той вдига вежди. – Нали?

– Няма да ти кажа нищо, ако ме попиташ – цупя се.

– Вече го каза – сяда и прилепва устни към моите. Ръцете ми механично го обгръщат, но тогава си спомням още нещо.

– Откри ли как са се отворили портите? И предната врата? – опитвам с всички сили да звуча нехайно.

– Какво? – пита той, отдръпва се от мен и изглежда объркан.

– Когато дойдох в имението в неделя, портите се отвориха, без да съм натискала интеркома, а предната врата беше открехната. – Знам, че е била тя.

– О! Портите очевидно са били повредени. Сара се погрижи да ги оправят – отвръща и отново притиска устни към моите.

– Това е много удобно. И предната врата, която се отваря ръчно, също ли е била повредена? – питам аз и сарказмът ми е силен. Не мога да повярвам, че се е хванал на такова хилаво обяснение. Знам какво е станало. Кучката е прихванала съобщението ми и се е насладила на мисълта да се появя неочаквано и да открия какво предлага имението.

– Сарказмът не ти отива, жено. – Хвърля ми много надменен поглед, но не ми пука. Тази жена е измамна кучка. Внезапно се изпълвам с решителност, но донякъде съчувствам на Джеси. Наистина ли мисли, че тя му е приятелка? Да споделя ли присъдата си? – Какво искаш да правиш днес? – пита той.

О, мамка му! Трябва да се видя с Дан днес и не мога да взема Джеси с мен. Как би изглеждало това? Не мога да представя Джеси на Дан. Би било истинска катастрофа, като се има предвид колко е покровителствен Дан като по-големия брат, а също и как Джеси има навика да тъпче наред мъжете около мен. Как ще разиграя това?

– Е, има само едно нещо, което трябва... – Телефонът на Джеси започва да звъни и прекъсва изявлението ми.

– Проклятие! – ругае той, вдига ме от скута си и ме поставя на леглото. Става, вдига телефона и излиза от стаята. – Джон? – Изглежда малко нетърпелив.

Лежа на леглото и премятам в ума си начините, по които мога да му съобщя, че трябва да изляза и да се видя с Дан. Той ще разбере.

– Трябва да отида в имението – казва рязко, когато влиза отново в стаята и се отправя към банята.

Отново? Не съм го питала какво го отвлече там снощи, а и забелязвам, че Кейт не е отговорила на обажданията ми.

– Всичко наред ли е? – питам. Той изглежда бесен.

– Ще бъде. Приготви се!

„Какво?“

О, не! Няма да отида на това място! Все още не съм се примирила с него. Чувам, че Джеси пуска душа, и скачам, за да отида и да обясня, но той вече е под водата. Усмихва се многозначително и ми дава знак да се присъединя. Влизам и грабвам гъбата и душгела, но той ги взима от мен, обръща ме и започва да ме мие. Стоя тихо и търся подходящ начин да се измъкна от ситуацията, докато Джеси бавно прокарва гъбата по тялото ми. Със сигурност няма да изпадне в ярост от нежеланието ми.

– Джеси?

Целува рамото ми.

– Ава?

– Наистина не искам да ходя – изтърсвам, а после се смъмрям, че не съм достатъчно тактична.

Той спира с кръговите движения за малко, а после продължава.

– Може ли да попитам защо?

Не може да е толкова дебелокож, че да задава този въпрос.

– Не можеш ли просто да ми дадеш малко време, за да свикна? – питам неспокойно, докато умствено го умолявам да разбере и да бъде разумен.

Той въздъхва, прегръща ме през раменете с една ръка и ме придърпва към себе си.

– Разбирам – казва и целува слепоочието ми. – Няма да го отбягваш вечно, нали? Все още искам да направиш дизайна за новите ми спални.

Шокирана съм от проявената търпимост. Няма въпроси, няма тъпчене или вразумяващо чукане, просто съгласие. Да не сме обърнали нова страница? Това е добре, а колкото до разширението, не бях се замисляла, но той е прав. Не мога да го отбягвам вечно.

– Не. Ще трябва да идвам и да надзиравам работата, щом довършим дизайна.

– Добре.

– Какво става в имението?

Той пуска раменете ми и започва да мие косата ми с мъжкия си шампоан.

– Снощи се появи полиция – казва напълно незаинтересовано.

Цялата се напрягам.

– Защо?

– Просто някакъв идиот си играе игрички. От полицията са позвънили на Джон сутринта и са поискали среща. Не мога да се измъкна. – Обръща ме и ме поставя под струята, за да изплакне косата ми. – Съжалявам.

– Няма нищо – уверявам го. Няма да му казвам каква програма имам. Мога да се срещна с Дан, без да се тревожа за тъпчене в стила на Джеси. – Кейт беше в имението снощи – добавям, а загрижеността в гласа ми е очевидна.

– Знам. – Веждите му се вдигат. – Беше голяма изненада.

– Тя добре ли е?

– Да, добре е. – Целува носа ми и ме шляпва по дупето. – Излизай!

Изсушаваме се, Джеси ме облича с дантелено бельо и излиза, а аз не губя време. Грабвам веднага телефона си и се уговарям с Дан да се срещнем в „Алмундо“ – малко кафене в Ковънт Гардън. Тичешком се обличам и се обаждам на Клайв да ми поръча такси, докато суша и повдигам косата си. Страшно се вълнувам.


Шеста глава

Оглеждам множеството хора, които закусват доста по-късно, и забелязвам Дан в ъгъла, заровил лице в неделния вестник. Той изглежда изключително добре. Има красив загар и е ослепителен. Прелитам през кафенето и направо му се хвърлям.

– Хей! – възкликва. Смее се. – Радваш се да ме видиш ли, хлапе? – Обгръща ме с ръце и аз направо се разпадам върху него. Толкова се радвам да го видя, че целият натрупан стрес и емоциите от изминалите няколко седмици се изливат от мен... отново.

Той поема ръката ми в своята.

– Разкарай тези сълзи веднага! – Усмихва се. – Това е най-доброто нещо, което ти се е случвало. Добре си се отървала.

О, той мисли, че съм разстроена заради Мат? Дали да го оставя да продължи да мисли така? Алтернативата е да му разкажа за един куп други проблеми, а аз не мога да го направя. Ще трябва да остана тук с месеци. Изтривам очи.

– Знам. Бяха гадни няколко седмици. Добре съм, наистина.

– Забрави за него и продължи живота си! – Разтрива рамото ми нежно. – Ами онзи другият мъж, от когото Мат се жалваше?

– Казва се Джеси. Нищо не е. Той е просто приятел – обяснявам. Свивам рамене.