– Просто приятел? – пита. Оглежда ме подозрително, когато ръката ми се стрелва, за да намери разхлабен кичур от косата ми.

– Просто приятел... – Трябва да сменя темата. – Как са мама и татко?

Оглежда ме предупредително.

– Заплашват да дойдат в Лондон и да се оправят лично с теб. Мама спомена непознат мъж, който вдигнал телефона ти миналата седмица. Подозирам, че може да е същият този „просто приятел“, а?

Опитът ми за отвличане на вниманието се проваля ужасно.

– Да, добре. Може ли да сменим темата, моля?

Дан вдига защитно ръце.

– Добре, всичко е наред. Просто казвам да внимаваш, Ава.

Клюмвам, когато си помисля какво точно ще решат за Джеси родителите ми, защото това е нещо, което изобщо не е добро.

Поръчваме и бъбрим за работата на Дан, за Австралия и за перспективите му. Приятелят му разширява бизнеса с училището по сърф и иска Дан да му е партньор. Радвам се за него, но съм разочарована по свои, егоистични причини. Няма да се върне у дома скоро.

– Как е Кейт? – пита, докато побутва ъгълчето на сладкиша си, безочливо имитирайки липса на интерес.

Трябва да се въздържа да споменавам Сам. Не мога да си представя Дан да се зарадва на такава информация. Внезапно си спомням, че не съм пила хапчето си, и започвам да ровя в чантата си.

– Все още е Кейт – казвам небрежно. Откривам хапчетата, вадя едно и го изпивам с малко вода. През чашата наблюдавам как Дан изпада в дълбок размисъл. Трябва да го измъкна моментално от него. – Ами ти? Има ли жени около теб? – питам с вдигната вежда и заменям водата с кафе.

– Не – отвръща и се усмихва самодоволно той. – Поне нищо постоянно.

Готова съм да му изнеса лекция за това, че е сваляч, когато телефонът ми започва да танцува по масата и от него зазвучава песента на „Темпър Трап“4 Sweet Disposition5. Усмихвам се. Телефонните му маниери не са се подобрили.

Едва един следобед е. Мислех, че ще мине повече време, но може би е все още в имението и просто ме проверява.

– Хей, обичам тази песен – възкликва Дан. – Остави го да звъни! – започва да припява с телефона.

Смея се.

– Трябва да отговоря. – Напускам масата с телефона, а Дан остава със смръщено чело. Знам, че ще бъде подозрителен заради това, че излизам извън заведението, за да отговоря. Ще кажа, че е Кейт.

Излизам навън на слънце.

– Здравей! – казвам весело.

– Къде си, мамка му? – изревава той по телефона.

Отдръпвам телефона от ухото си, за да спася тъпанчетата си.

– С брат ми съм, успокой се!

– Да се успокоя? – изкрещява. – Прибирам се у дома, а ти си избягала!

– Мамка му! – прошепвам на себе си, но не достатъчно тихо.

– Внимавай с шибания език!

Поглеждам към небето с отчаяние.

– Не съм избягала. Дойдох да се видя с брат си. Той се върна от Австралия – заявявам спокойно. – Трябваше да се видя с него вчера, но се оказах ангажирана другаде. – Не искам да съм саркастична, но се получава естествено.

– Извинявам се, че съм ти причинил неудобство – съска той.

– Моля?! – Зашеметена съм от неговата враждебност.

– Колко ще се бавиш? – пита, а тонът му не се е променил. Все още звучи като прасе.

– Казах, че ще прекарам деня с него.

– Денят! – изкрещява. – Защо не ми каза?

Защото знаех, че ще го смажеш!

– Телефонът ти ме прекъсна и ти беше отклонен с проблеми в имението – изплювам.

По линията настъпва мълчание, но все още чувам тежкото му дишане.

– Къде си? – продължава. Тонът му не е толкова раздразнителен.

– В едно кафене.

– Къде?

Няма никакъв шанс да му кажа. Ще се появи, знам го, а после ще трябва да обяснявам на Дан кой е и откъде се е появил.

– Няма значение. Ще се върна при теб по-късно.

Мълчание. Аз чакам и накрая го чувам да въздиша.

– Върни се при мен, Ава! – Определено е искане.

– Ще се върна.

Мълчанието отново застава между нас и изведнъж си спомням за качествата на Джеси, които ме подлудяват. Наистина ли искам това отново?

– Ава?

– На телефона съм.

– Обичам те – казва той тихо, но напрегнато. Знам, че му се ще да избухне и вероятно да ме замъкне обратно в „Луссо“, но не може да го направи, след като не може да ме открие.

– Знам, Джеси. – Затварям и въздишам изтощено. Започва да ми се иска да не знаех за алкохолния му проблем, защото сега се тревожа до полуда да не го тласна към друга пиянска сесия. Винаги съм смятала, че знанието е сила, но в момента съм склонна да се съглася, че невежеството е блаженство. Така щях да мога да затворя и да мисля, че е неразумен властен маниак, и да съм доволна, че съм го оставила да кипи. Но сега знам, че съм затворила, и се тревожа, че просто съм размахала пословичната бутилка водка пред носа му.

– Всичко наред ли е?

Обръщам се и виждам Дан да приближава с моята чанта през рамо. Усмихвам се леко.

– Да.

– Уредих сметката. Ето – казва и ми подава чантата.

– Благодаря.

– Добре ли си? – пита. Мръщи се.

Не, по дяволите, не съм. Истината за Джеси изчерпва търпението ми.

– Да, добре съм. – Залепвам весело изражение на лицето си. – Е, какво искаш да правим?

– Тюсо? – пита той с широка усмивка. Отвръщам му със същата.

– Абсолютно. Да вървим!

Той ми предлага ръка и тръгваме. Загубила съм броя на случаите, в които сме скитали из залите на Музея на мадам Тюсо. Това е традиция. Няма восъчна фигура, с която да не сме се снимали. Промъквали сме се навсякъде, влизали сме в забранени зони и сме правили каквото е нужно за снимките, които ни трябват за албума. Детинско, но си е нещо наше.

Прекарваме невероятен ден. Смея се толкова много, че ме болят бузите. Както се оказва, единствените нови восъчни фигури в музея са на кралското семейство. Аз се снимам с Уилям и Кейт, а Дан е запечатан да стиска циците на кралицата. Вечеряме в любимия ни китайски ресторант в Чайнатаун и обръщаме няколко чаши вино в един бар.

Прегръщам Дан здраво, докато се сбогуваме при входа на метрото.

– Кога заминаваш?

– След няколко седмици. Отивам в Манчестър утре, за да се видя с някои приятели от университета, но ще се върна в Лондон другата неделя, така че може да се срещнем отново, преди да замина. Става ли?

Освобождавам го.

– Добре. Обади ми се, щом се върнеш в Лондон!

– Ще ти се обадя. Грижи се за себе си, хлапе! – казва. Целува ме по бузата. – Имам мобилен телефон, ако се нуждаеш от мен.

– Добре – усмихвам се.

Отдалечава се и ме оставя с желанието да остане завинаги. Никога не съм се нуждаела от него толкова много.

Когато влизам отново във фоайето на „Луссо“, Клайв говори по телефона. Минавам покрай бюрото му на път към асансьора. Наистина нямам настроение да бъбрим.

– Благодаря, довиждане! Ава! – вика след мен. Извъртам очи, преди да се обърна с лице към него.

– Да?

Оставя телефона на поставката му и бърза към мен.

– Отби се една дама. Опитах се да се обадя на господин Уорд, но той не отговори. Не можех да я пусна горе.

– Дама? – вече привлече вниманието ми.

– Да. Зряла жена. Приятна, с чуплива руса коса. Каза, че било спешно, но ти, разбира се, знаеш правилата.

О, да, знам правилата и този път съм облекчена, че ги е спазил. Руса с чуплива коса? Със сигурност не е Сара.

– Колко зряла?

Той свива рамене.

– Средата на четиридесетте.

Не харесвам Сара, но тя определено не изглежда в средата на четиридесетте.

– По кое време беше това, Клайв?

Поглежда часовника си:

– Само преди половин час.

– Тя представи ли се?

Клайв се намръщва.

– Не, не се представи. Посрещнах я на вратата. Очакваше, че ще отиде право в панорамния апартамент, но когато не я пуснах и казах, че трябва да се обадя на господин Уорд, започна да става съмнителна.

– Няма проблеми, Клайв. Благодаря. – Качвам се на асансьора и набирам кода. Съмнителна дама, която е мислила, че може да се качи в панорамния апартамент, без да бъде съобщено за нея?

Излизам от асансьора и откривам входната врата на Джеси отворена. Този мъж изобщо ли не зачита сигурността си? Затварям вратата след себе си и мигновено заставам нащрек. Озвучителната система е включена. До не толкова пронизваща тъпанчетата степен като последния път, но песента, която върви, ме изнервя.

„Ангел“.

Затичвам се през апартамента и оставям музиката да свири. Много по-важно е да открия Джеси, отколкото да изключа мъчителната песен, която ми напомня за ужасния ден, в който го открих пиян. Отправям се към терасата, но той не е там. Захвърлям чантата си и се изстрелвам нагоре към спалнята, като вземам по две стъпала наведнъж. Нищо.

Започва да ме залива паника, но тогава чувам, че душът тече, и нахлувам в банята. Спирам рязко, щом виждам Джеси да седи на пода под душа, шортите му за бягане са подгизнали и залепнали по бедрата му. Голият му гръб е облегнат на студените плочки на стената, коленете му са свити и ръцете му почиват върху тях. Главата му е приведена и водата се разбива около него.

Повдига глава, за да срещне погледа ми, и се усмихва, но не може да скрие мъчението в очите си. Колко време е седял така? Издишвам с облекчение, примесено с малко яд, след което влизам под душа напълно облечена и се настанявам в скута на Джеси.

Той заравя глава в шията ми.

– Обичам те.

– Знам. Колко обиколки направи?

– Три.

– Това е твърде много – гълча го. Говорим за трийсет и два километра. Това не е бърз джогинг около парка, за да облекчиш стреса. Тялото му не е достатъчно силно за това в момента.

– Откачих, когато не те заварих тук.

– Досетих се – казвам само с лек привкус на сарказъм. Той премества ръце на хълбоците ми и ме щипва. Аз подскачам.

– Трябваше да ми кажеш – продължава упорито.

– Винаги се връщам – уверявам го. – Не може да съм като залепена за задника ти. – А той не може да тича маратон всеки път, щом се разделим.

Сгушва се по-плътно в извивката на врата ми.

– Иска ми се да можеше, по дяволите – оплаква се. – Пила си.

Започвам да се чувствам неловко и неспокойно.

– Ял ли си? – питам, без да знам какво друго да кажа. Вероятно е изгорил един милион калории, докато е тичал като Форест Гъмп.

– Не съм гладен.

– Трябва да ядеш, Джеси – простенвам. – Ще ти направя нещо.

Той затяга ръцете си около мен.

– Скоро. Така ми е удобно.

Оставям го да му е удобно известно време. Седя в скута му, роклята ми лепне по тялото ми, косата ми е подгизнала, но просто го оставям да ме държи. Не може да е така всеки път, щом се разделим. Никога няма да свикна. Вече съм сигурна, че не сме обърнали нова страница, и съм ужасно разочарована.

– Мразя тази песен – казвам тихо, след като сме седели вкопчени един в друг цяла вечност.

– Обичам я. Напомня ми за теб.

– Напомня ми за мъж, когото не харесвам.

– Съжалявам – казва, гризва врата ми и прокарва език по брадичката ми. – Задникът ми е изтръпнал – оплаква се.

– Удобно ми е – присмивам му се. Той премества ръка и стиска хълбока ми, като ме кара да подскоча и да изскимтя. – Спри! – извиквам. – Трябва да те нахраня.

– Да, трябва. А аз искам моята Ава гола и легнала в нашето легло, за да мога да гуляя върху нея. – Той се изправя с много малко усилие, въпреки че съм се сгушила в него и въпреки че ръката му е ранена, а тялото – изтощено.

Моята Ава? Това... добре. Нашето легло? Ще оставя това настрана засега.

– Напълно съм съгласна, но трябва да нахраня моя мъж. Храна – сега, любене – после.

– Любене – сега, храна – после – предизвиква ме той, докато излиза изпод душа, и ме поставя на плота на мивката.

– Къде ти е превръзката?

Взима кърпа от купчината на полицата и започва да трие косата ми със здравата си ръка.

– Пречеше ми. – Увива кърпата около гърба ми и с краищата ù ме придърпва към себе си. Целува ме силно по устните, но го хващам, че трепва.

– Моля те, нека те нахраня!

Отдръпва се леко нацупен.

– Добре. Храна – сега, любене – после – изрича. Усмихва ми се самодоволно и отрива нос в моя, после целува челото ми. – Хайде, нуждаеш се от сухи дрехи. – Тръгва да ме вдига от плота, но аз го избутвам. – Хей! – възкликва и ме се мръщи.

– Ръката ти. Никога няма да се оправи, ако ме разнасяш навсякъде. – Скачам долу, изритвам подгизналите си обувки тип балетни пантофки, разкопчавам страничния цип на роклята и я издърпвам през главата. После той ме мята през рамо и ме изнася от банята.

– Обичам да те разнасям навсякъде – заявява и ме хвърля в средата на леглото. – Къде са ти нещата?

– В стаята за гости. – Той демонстрира отвращението си със звучно мърморене, после излиза от стаята и се връща няколко мига по-късно с всичките ми вещи, някои от които върху здравата му ръка, други под мишница и дори в устата му. Хвърля всичко на леглото.