– Да, ще се видим – звучи почти самодоволен.

Потрепервам и затварям. Ако можех, щях да пратя Кейт да ми вземе нещата, но знам, че това ще свърши със сълзи и вероятно с полицейска намеса. Ще вляза и ще си тръгна за десет минути. Мога да устоя на порива да го фрасна за толкова кратко време.

– Искаш ли кафе, Ава?

Поглеждам нагоре и виждам Сали, която си играе с конската си опашка. Има нещо различно в нея.

– Да, моля. Добре ли прекара уикенда, Сал? – Тя се спира и се изчервява в десет оттенъка на кървавочервеното. После забелязвам, че високите яки на блузите ù са заменени с кръгло деколте. Еха! Сал има страхотни цици! Кой би си помислил?

– Да. Благодаря, че попита, Ава. – Измъква се към кухнята.

Усмихвам се на себе си. Нашата скучна и мрачна Сал може да се е порадвала на малко мъжко внимание през уикенда. Оставям телефона и започвам да работя по папките, готова за срещата с господин Ван дер Хаус в сряда.

Наближава десет и половина и аз събирам нещата си, за да посетя няколко обекта.

– Сал, кажи на Патрик, че отивам по обекти! Ще се върна около четири и половина.

– Разбира се – припява тя ентусиазирано, докато попълва фактури. Да, определено е получила мъжко внимание. Мъжете наистина ли имат такова влияние върху жените?

Подминавам Виктория и Том при вратата.

– Скъпа, как мина уикендът ти? – изпява Том.

– Страхотно – казвам и приемам въздушната му целувка. – Трябва да бягам. Ще се върна около четири и половина.

– Извинете! – Виктория се вмъква покрай мен.

– Какво ù е? – питам Том.

Том извърта очи.

– Да пукна, ако знам. Звъня ми в събота и заяви, че е влюбена, после я видях тази сутрин и лицето ù изглежда като напляскан задник.

– Дрю?

Том свива рамене.

– Не иска да говори за това. Не е добър знак. Ще видя дали мога да изтръгна някаква информация от нея. Ще говорим по-късно.

Тръгвам към метрото и спирам до аптеката, за да заменя свършилия гланц за устни. Привлечена съм от витамините. Спомням си, че четох за недостиг на витамини, когато правех проучването за алкохолизма. Изчитам около един милион надписа, после решавам да се посъветвам с аптекаря.

След един неясен разговор той препоръчва няколко неща, но силно ме съветва да потърся лекарска помощ, ако съм разтревожена. Разтревожена ли съм? Джеси настоява, че не е алкохолик и че със сигурност не изпитва непреодолимо желание да пие, когато види някаква напитка. Все пак купувам витамините. Не могат да навредят.

Докато вървя по „Кенсингтън Хай“6, чувам от чантата ми Бил Уинтърс да пее „Няма слънце“. Усмихвам се и дори не се замислям, преди да отговоря. Няма нужда да изпада в паника заради няколко пропуснати обаждания и да ме обстрелва по време на срещите с клиенти. Искам да остане стабилен и ако това означава бърз телефонен разговор, така да бъде.

– Здрасти! – приветствам го.

– Боже, липсваш ми – звучи отчаяно. Минали са едва четири часа, откакто ме беше проснал на кухненския плот.

– Къде си? – питам.

– В имението. Всичко е под контрол. Нямат нужда от мен тук. Ти нуждаеш ли се от мен?

Не мога да го видя, но знам, че се цупи.

– Винаги. – Знам, че иска да чуе точно това.

– А сега? – пита с надежда.

– Джеси, на работа съм – отвръщам. Мъча се да не звуча уморено, но ме очаква ужасно тежък ден.

– Знам – оплаква се обезсърчено. – Какво правиш точно в този момент?

– Отивам при клиент и тъкмо пристигнах, така че ще трябва да затварям. – Може да нямат нужда от него на работата му, но аз трябва да спазвам график.

– О, добре – звучи толкова нещастен, че се чувствам виновна, задето го зарязвам.

Спирам пред адреса, на който отивам, и поглеждам към небето.

– Ще остана в „Луссо“ довечера – казвам, като се надявам това да го успокои.

– Надявам се. Ти живееш там!

Извъртам очи. Разбира се.

– Ще се видим по-късно.

– Със сигурност. По кое време? – настоява.

– Около шест.

– Около – прошепва. – Обичам те, жено.

– Знам, че ме обичаш. – Затварям и тръгвам нагоре по стълбите към входната врата на новия дом на господин и госпожа Кент.

– Хубави цветя.

Вдигам глава и виждам Виктория да стои до бюрото ми. По-малко оранжева е, но изобщо не е по-малко нещастна, отколкото беше сутринта.

– Добре ли си? – питам и се чудя дали Том е успял да измъкне някаква информация.

– Никак.

– Искаш ли да споделиш? – подканям я.

Тя свива рамене.

– Никак.

Опитвам се да не изглеждам досадна, но е адски трудно. Нямам енергията да изтръгвам информация от нея. Ставам и се отправям към кухнята, за да си взема бисквити. Нуждая се от захар.

Откривам Сали да мие.

– Здрасти, Ава! – казва тя щастливо.

Сега наистина съм подготвена да притисна Сали за информация. Умирам си да разбера какво е докарало тази огромна усмивка на лицето ù и е провокирало появата на кръглите деколтета.

– Какво прави този уикенд, Сал? – питам небрежно, докато бъркам в кутията с бисквити. Зървам как тя отново се изчервява. Определено съм напипала нещо. Ако каже, че е бродирала и е мила прозорци, ще се обеся.

– А, ами знаеш... Излязох за едно питие – опитва се да звучи небрежно, но се проваля ужасно.

Знаех си!

– Чудесно. С кого? – питам. Имитирам липса на интерес. Трудно е. Отчаяно искам да открия дали нашата Сал – скучната секретарка, вечно облечена с карирани поли и блузи с висока яка – е господарка или нещо такова.

– Имах среща – казва тя, като се опитва несполучливо да поддържа небрежния тон.

– Наистина ли! – изтърсвам. Това прозвуча толкова неподходящо. Нямах намерение да изглеждам шокирана, но съм.

– Да, Ава. Запознах се с него по интернет.

Интернет запознанства? Чувала съм само лоши неща за тях. На профилните снимки изглеждат като модели на бельо, но на живо са повече като серийни убийци. Сал обаче изглежда доста щастлива.

– Добре ли мина?

– Да! – изписква. Едва не се задавям с бисквитата. Никога не съм чувала толкова оживен тон от нея. – Той е съвършен, Ава. Покани ме на втора среща, която е утре.

– Сал, наистина се радвам за теб.

– Аз също! – припява тя. – Сега си тръгвам. Трябва ли ти още нещо преди това?

– Не, тръгвай си! Ще се видим утре. – Тя излиза с танцова стъпка от кухнята, а аз оставам подпряна на плота и изяждам още три шоколадови бисквити.

Портите мигновено се отварят, щом спирам пред „Луссо“. Колата на Джеси я няма.

Влизам във фоайето, натоварена с цветя и чанти, и виждам Клайв да натиска различни бутони по високотехнологичната си наблюдателна система.

– Здрасти, Клайв!

Поглежда ме и се усмихва.

– Ава, как си?

Скапано! Имах ужасно натоварен ден, искам да се изкъпя, да се напъхам в суитшърта и да си сипя чаша вино. Не мога да направя нито едно от тези неща и съм бясна, че Джеси вдигна такъв шум да остана при него, а дори не е тук.

– Уморена – промърморвам и се отправям към големия луксозен диван. Може да заспя.

– Ето, господин Уорд остави това за теб.

Вдигам поглед и виждам, че Клайв държи розов ключ. Оставил ми е ключ? Значи е знаел, че няма да е тук, а дори не ми е звъннал да ми каже.

Отивам при Клайв и взимам ключа.

– Кога излезе?

Клайв продължава да натиска и превключва, докато изучава мониторите.

– Отби се около пет, за да го остави.

– Каза ли кога ще се върне? – Дали от мен се очаква просто да вися и да го чакам?

– Не каза нито дума, Ава – отвръща. Клайв дори не си прави труда да погледне към мен.

– Попита ли те за жената, която се беше отбила?

– Не,  Ава – гласът му е почти отегчен.

Не е попитал, защото знае, по дяволите. И ще ми каже.

Оставям Клайв да си играе с оборудването и се отправям към панорамния апартамент. Отварям си с розовия ключ и влизам право в кухнята. Отивам до хладилника и отварям вратата, но отвътре ме гледат редове и редове бутилирана вода. Затръшвам вратата с повече сила, отколкото заслужава – хладилникът не е виновен, че в него няма вино.

Сядам на един бар стол и зяпам огромната кухня, която аз проектирах. Обичам я и никога не съм си представяла, че ще имам възможността да живея на подобно място. Сега вече живея тук, но изпитвам несигурност. Обичам Джеси, но се страхувам, че ако се пренеса при него, само ще окуража властното му и предизвикателно държане. А възможно ли е да бъде по-добре? И той да бъде по-разумен?

Стомахът ми се свива и изкурква, напомняйки ми, че трябва да ям нещо. Хапнала съм само няколко бисквити днес. Нищо чудно, че се чувствам изтощена.

Когато решавам да вдигна уморения си задник от стола, чувам входната врата да се отваря. Няколко мига по-късно Джеси влиза в кухнята. Изглежда толкова уморен, колкото се чувствам и аз. Дълго време не казва нищо. Просто стои и ме гледа. Забелязвам, че ръцете му леко треперят, а челото му изглежда влажно. Копнежът ми по чаша вино изчезва на мига.

– Добре ли си?

Бавно приближава и ме изправя. Хваща ръба на роклята ми и я дръпва нагоре до кръста ми, после ме хваща под дупето и ме повдига, за да го яхна през кръста. Заравя лице в косата ми и излизаме от кухнята. Усещам как сърцето му бие до гърдите ми, докато мълчаливо ме носи нагоре по стълбите. Искам да го питам какво не е наред. Имам да го питам за много неща, но той изглежда унил.

Отнася ме до леглото и изпълзява в него. Настанява се върху мен и тежестта му се разпределя по цялото ми тяло. Успокояващо е. Сключвам ръце около врата му, заравям лице под брадичката му и вдишвам свежия му аромат. Въздишам доволно. Той може да е значителен фактор, допринасящ за моя стрес и умора, но някак успява да накара и двете състояния да изчезнат точно толкова бързо, колкото ги предизвиква.

– Кажи ми на колко години си! – прекъсвам удобното мълчание, след като съм го държала, докато препускащото му сърце се е върнало към нормалния си, стабилен ритъм.

– На тридесет и две – казва в шията ми.

– Кажи ми!

– Има ли значение? – пита уморено.

Няма значение, но искам да знам. Може да харесва тази игра, но аз не я харесвам, а и възрастта му няма да има никакво значение за начина, по който се чувствам. Просто мисля, че трябва да знам. Това е задължителна информация – като любимите му цвят, храна или песен, – а аз не знам нито едно от тези неща. Знам толкова малко за него. Поправям се на мига. Черно, фъстъчено масло и „Ангел“.

– Не, но би ми харесало, ако ми кажеш.

Сгушва се във врата ми.

– Трябва само да знаеш, че те обичам.

Въздъхвам и започвам да мисля как да въведа начукването на истина в нашата връзка. Нещо трябва да го подмами да изпусне тази малка, незначителна частица информация. Знам, че постоянното питане не дава задоволителни резултати.

– Как мина денят ти? – пита той, гласът му е заглушен в косата ми.

– Ужасно натоварено, но много творчески. – Много съм доволна от това, което успях да свърша, като се има предвид, че очаквах денят ми да бъде обсада от обаждания и съобщения. – А ти трябва да спреш да пращаш цветя в офиса ми.

Главата му се повдига и срещам възмутен поглед.

– Няма. Вземи вана с мен!

Извъртам очи заради упоритостта му, но в момента не мога да измисля нищо по-добро от това да взема вана с него.

– С удоволствие.

Вдига се така, че трябва да пусна врата му. Залепва устни за моите.

– Ти остани тук! Аз ще подготвя ваната – отсича. Скача и сваля сакото си на път към банята.

Чувам как пуска водата и се обръщам на една страна. Аз съм доволна и спокойна. Той ме кара да се чувствам така и точно в такива моменти знам защо съм тук – той е толкова грижовен, любящ и нежен. Може би да живея с него, все пак няма да е толкова лошо. Но после набързо си напомням, че в момента се намирам на Седмото небе на Джеси. Няма да мисля по същия начин, когато не се подчиня на някое от исканията му. А такова ще има и може дори да е свързано с преместването.

Джеси се връща в стаята и аз се обръщам по гръб, за да се насладя на невероятната му походка. Той сваля вратовръзката си и я хвърля на близкия фотьойл, а после започва да разкопчава ризата. Оставя я да стои свободно и се навежда, за да събуе обувките и чорапите си. Вече е бос, а панталоните му се крепят на страхотния му тесен ханш, ризата му е отворена и разкрива острите линии на гърдите му. Иде ми да забия зъби в него. Вероятно ще му хареса.

– Наслаждаваш се на гледката ли?

Вдигам поглед и откривам, че зелените езера ме изучават. Дори само от този поглед се подмокрям.

– Винаги – отговарям. Гласът ми е дрезгав.

– Винаги – потвърждава той. – Ела тук!

Слизам от леглото и изувам обувките си.

– Остави роклята! – настоява нежно Джеси.