Поглеждам го подозрително, но той не отвръща на погледа ми.

– Джеси говори ли с теб?

– Не – отвръща, поклаща глава и продължава да държи очите си сведени.

– Разбира се – въздъхвам. Обръщам се и излизам от фоайето. Господарят е сладък, а аз съм подозрителна.

– О, Ава! – чувам Клайв да идва след мен. – Обадиха се от поддръжката. Вратата е поръчана, но идва от Италия, така че може да се забави. – Върви до мен.

– Трябва да се обадиш на Джеси и да го уведомиш. – Продължавам да вървя, а той продължава до мен.

– Направих го, Ава. Господин Уорд ме посъветва да се консултирам с теб за всичко, касаещо панорамния апартамент.

Заковавам се на място.

– Моля? – изглеждам объркана.

Клайв изглежда нервен.

– Господин Уорд каза, че вече живееш тук и че всичко, което засяга панорамния апартамент, трябва да минава през теб, особено след като ти си го проектирала.

– О, така ли каза? – процеждам през зъби. Чувствам се само малко виновна, че звуча толкова заплашително. – Клайв, направи ми услуга! Позвъни на господин Уорд и му кажи, че не живея тук!

Клайв изглежда така, сякаш съм му казала, че има две глави.

– Разбира се, Ава. Аз... ъм... ще го направя веднага.

– Добре – сопвам се и излизам от сградата. Вбесена съм. Накара ме да се преместя с убеждението на вразумяващо чукане, последвано от напомнящо чукане, а после очаква да стана чистачка? Никакво количество вразумяващо или напомнящо чукане няма да помогне този път.

Напълно раздразнена, стоя и ровя в чантата за слънчевите си очила и за ключовете от колата. Докато слагам очилата си, в ушите ми гръмва „Ангел“ на „Масив Атак“.

– О, не! – изкрещявам. Вече съм още по-бясна. Знае какво изпитвам към тази песен. Грабвам телефона и вдигам. – Престани да бърникаш телефона ми!

– Няма! Напомня ми за теб – крещи той. – Какво искаш да кажеш с това, че не живееш там, мамка му?

– Не съм ти шибана прислужница – крещя в отговор.

– Внимавай с шибания език!

– Начукай си го!

– Езикът!

Какво нахалство! Ако си мисли, че ще играя ролята на послушна домакиня, ще има да взема. Вдигам поглед и забелязвам Джон, облегнат на роувъра. Отличителните му очила са на носа му, но виждам, че под тях е вдигнал вежда. Той се забавлява.

– Какво прави Джон тук? – сопвам се.

– Успокои ли се вече?

– Отговори ми!

– С кого мислиш, че говориш, по дяволите?

– С теб! Ти слушаш ли? Защо Джон е тук?

– Ще те откара на работа.

– Не ми трябва шофьор, Джеси – възразявам с малко по-спокоен тон. Колко непристойно от моя страна да крещя и ругая като пиян футболен запалянко, и то пред най-новия и най-престижен жилищен блок в Лондон. Джон се хили. За мен това е новост. Никога не съм го виждала да проявява чувство за хумор.

– Беше в района. Реших, че ще бъде по-лесно за теб, отколкото да се опитваш да паркираш. – Джеси също е успокоил тона си.

– Е, поне ми казвай какво се случва, когато ме засяга – изплювам и затварям.

„Властно прасе!“

Тръгвам към Джон и телефонът отново започва да звъни. Ще променя тази мелодия. Вдигам телефона, минавайки покрай Джон, и той отново се ухилва.

– Да, скъпи? – казвам саркастично, но доста смело, като съм наясно, че копая собствения си гроб. Но Джеси е далеч, така че няма никакъв риск от чукане в стила на Джеси, който да ме постави на мястото ми.

– Не бъди саркастична, Ава! Не ти отива.

Покатервам се в колата и слагам колана.

– Ще бъдеш доволен да разбереш, че съм на път за работа с Джон. – Поглеждам към Джон и той кимва. – Би ли искал потвърждение? – добавям и бутвам телефона под носа на Джон. – Джон, представи се!

– Всичко е наред, Джеси – казва Джон. Усмихва се и забелязвам златен зъб.

Отново поставям телефона на ухото си.

– Щастлив ли си?

– Много – сопва се той. – Някога чувала ли си за наказателно чукане?

Самите думи пращат тръпки надолу по гръбнака ми. Поглеждам към Джон. Все още се усмихва.

– Не. Ще ми го демонстрираш ли?

– Ако имаш късмет. Ще се видим у дома – отвръща. Затваря.

Слагам телефона в чантата. Усещам спиралата на очакването в слабините си. После поглеждам големия мъж, който седи до мен.

– Наистина ли беше в района?

Джон спира с присъщото си тананикане.

– Ти как мислиш?

Сигурна бях.

– На колко години е Джеси? – питам небрежно. Не знам защо избирам този тон. Нелепо е, че не знам възрастта му.

– На трийсет и две – напълно безизразно отговаря Джон.

На трийсет и две? Снощи и Джеси каза, че е на толкова. Поглеждам към Джон, който отново е започнал да си тананика.

– Не е на трийсет и две, нали?

Усмихва се отново и златният му зъб проблясва.

– Каза, че ще попиташ.

Напълно загубила интерес към темата, поклащам глава, но Джон изглежда в настроение за разговор, затова опитвам от друг ъгъл.

– Винаги ли е толкова предизвикателен?

– Само с теб, момиче. Всъщност той е доста сговорчив.

– Очевидно изкарвам най-лошото у него – оплаквам се.

– О, момиче! Не бъди строга с него!

– Искаш ли ти да живееш с него и с предизвикателното му отношение? – питам вбесена.

– Значи си се преместила? – Веждите му изскачат над очилата, когато обръща лице към мен. Надявам се Джон да не стигне до същото заключение, до което и Сара: че преследвам парите му.

Внезапно изпитвам нужда да се защитя.

– Попита ме и на практика ме насили да кажа „да“, но не съм сигурна. Малко е рано. Заради това беше малката кавга. Не обича да му се отказва. – Размахвам телефона си към Джон.

Джон става сериозен и започва да кима с глава замислено.

– Той определено доста добре се справя с теб.

Намръщвам се и сама поклащам глава замислено. Определено доста добре се справя с мен. Плашещо е.

– Откога го познаваш? – опитвам се да се възползвам. Може да млъкне и повече да не проговори.

– Твърде отдавна – смее се с дълбок, гърлен смях, което му докарва още няколко брадички, а вратът му се свива.

– Обзалагам се, че си виждал доста неща в имението. – След като вече знам що за място е, ролята на Джон ми е по-ясна.

– Всичко е в трудовата ми характеристика – казва небрежно.

Което ми напомня...

– Защо беше дошла полиция там?

Джон обръща почти заплашително лице към мен и аз се сгърчвам леко.

– Просто някакъв идиот си играеше игрички. Няма нужда да се тревожиш, момиче. – Отново концентрира вниманието си върху пътя, след като ме е поставил на мястото ми. Информация. Нуждая се от проклета информация.

Оставена съм пред офиса и Джон кимва за довиждане.

– Добро утро, Ава! – казва Сали весело.

Носи същата блуза като вчера, само че в различен цвят. Днес е червена.

– Здравей, Сал! Добре ли си?

– Да, благодаря, че попита. Чувствам се много добре. Да ти направя ли кафе?

– Да, моля.

– Веднага. – Праща ми прекрасна усмивка и изчезва в кухнята. Забелязвам, че на ноктите си има лак, който не е безцветен или в телесен цвят. Огненочервен е! Това може да е подготовка за срещата ù. Харесвам искрящата Сали. Надявам се това да не свърши зле.

Зареждам компютъра си, правя някои изчисления и се подготвям да струпам искания за фактури на Сали. Входящата ми поща е наводнена с нови имейли, предимно спам, затова се захващам да ги пресея.

В десет и половина чувам, че вратата на офиса се отваря. Когато вдигам поглед, виждам букет калии, проснат на ръката на момичето от „Луссо“. Знаех, че няма да отбележи изобщо моята молба. Момичето извърта очи и аз свивам рамене извинително. След като разменяме цветя и подписи, намирам картичката.

Очакваш ли с нетърпение наказателното чукане?

Твой бог.

х

Усмихвам се и му пращам съобщение:

Да, очаквам. И... да, ти си. Твоя А. Х

 

Със сигурност се намирам на Седмото небе на Джеси. След натоварената сутрин решавам да звънна на Кейт в няколкото минути, които отделям за обяд.

– Здравей! – изпява тя поздрава си по телефона.

– Здравей, добре ли си?

– Всичко е наред. Как е любимото ми гадже на приятелка? – смее се.

– Той е добре – отговарям сухо. Обича го толкова, защото ù купи „Марго Джуниър“.

– Слушай, заминавам за Брайтън, за да доставя една торта с „Марго Джуниър“. Искаш ли да обядваме в четвъртък? Утре ми е доста натоварено. Имам купища работа за наваксване.

– Разсейват ни, а?

– Много смешно! – сопва се тя. – Искаш ли да обядваме, или не?

– Добре! – казвам бързо. Нейната свръхчувствителност ме прави адски подозрителна. – В четвъртък, един часа. В „Барок“.

– Перфектно! – казва. И затваря.

По дяволите, мисля, че току-що засегнах нерв. Смешно, ама друг път! Тя подминава въпроса прекалено бързо. Чувам вратата на офиса да се отваря и виждам Том.

– Том, трябва да си поговорим за тоалета ти.

Той поглежда към изумруденозелената си риза и яркорозовата вратовръзка. Цветовият сблъсък в света на Том е силно обиден.

– Страхотен е, нали? – казва и гали вратовръзката си.

Не, не е. Направо е престъпление. Ако аз търсех интериорен дизайнер и Том се появеше на прага ми, щях да тръшна вратата в лицето му.

– Къде е Виктория? – питам.

– Среща в Кенсингтън. – Хвърля чантичката си на бюрото и сваля очилата си, за да ги изчисти с края на ризата си.

– Разбра ли какво е станало?

– Не! – отвръща и се тръшва на стола си. – Не спря да се цупи и да е в лошо настроение цял ден. – Навежда се напред и оглежда офиса. – Хей, какво мислиш за нашата Сал?

И той е забелязал. Трудно е да пропуснеш.

– Имала е среща – прошепвам шумно.

– Не! – ахва той.

Слага отново очилата на носа си с драматичен жест, който внушава, че трябва да види лицето ми след тези новини. Нелепо е. Те са моден аксесоар, а с тях Том се опитва да изглежда професионалист.

– Да! И има втора среща довечера – добавям и кимвам.

Очите му отново се опулват.

– Можеш ли да си представиш колко ли е скучен той?

Присвивам се. Внезапно се чувствам изключително виновна за това, че започнах този разговор.

– Не бъди кучка, Том! – гълча го.

Сали минава през офиса и рязко прекъсва клюката ни. Том вдига вежди и се хили, докато проследява пътя ù до копирната машина. Ако бях достатъчно близо, щях да го сритам.

Обръща се отново към мен, вижда неодобрителното ми изражение и вдига ръце.

– Какво? – оформя само с устни.

Поклащам глава и се връщам към компютъра си, но спокойствието ми е краткотрайно.

– Е – провиква се Том от бюрото си. – Виктория ми каза, че си се преместила при господин Уорд.

Шокирана вдигам поглед от екрана и виждам как небрежно прелиства каталог. Откъде знае? Разбира се... Дрю.

– Не съм се преместила при него, а ти трябва да си мълчиш, Том. – Продължавам с триенето на спам.

– Виж ти! Да живееш в панорамен апартамент за десет милиона лири, който сама си проектирала – размишлява той, все още прелиствайки страниците.

– Млъкни, Том! – отсичам. Гледам го свирепо, когато вдига очи от каталога, който дори не чете. Този път разбира намека, млъква и продължава с неговите си неща.

Не знам как ще обясня това на Патрик. Не изглежда много добре да се срещам с клиент, а сега ми трябва само Том да дрънка в офиса, така че всички да чуят.

Става пет, а аз седя, дълбоко замислена, и чукам с молива по бюрото. И ми хрумва адски фантастична идея.

Скачам от стола и бързо почиствам рисунки и папки, после грабвам чантата и цветята и се отправям към изхода.

– Приключих. Ще се видим утре – подвиквам, докато буквално изхвърчам от офиса. Имам половин час. Може да успея.

След пазаруване в последната минута тичам от метрото към „Луссо“. Трябва да се изкъпя и приготвя, преди Джеси да се върне. Избягвам всякакъв разговор с Клайв и скачам в асансьора, като пуфтя и дишам тежко от усилието. Горкото ми тяло наистина доста преживя днес. Връхлитам в спалнята и хвърлям цветята и чантата на раклата, после започвам да разопаковам покупките, натъпквам ги в дървения скрин и бързо скачам под душа, нетърпелива да се подготвя за предстоящата вечер. Внимавам да не намокря косата си, докато отмивам като обезумяла деня. Бръсна се бързо.

Излизам, за да си взема кърпа, и се забивам право в познати, твърди и голи гърди.

– Ох! – изписквам шокирана.

– Изненадана си да ме видиш ли? – пита. Гласът му е нисък и заплашителен.

Бавно вдигам поглед и откривам тъмните му зелени очи и смъртно сериозното му изражение. Пристигнал е доминиращият Джеси и напълно е провалил моя план.

– Малко – признавам.