– А, господин Уорд! – нахлува в ушите ми веселият глас на Патрик, докато самият той приближава към бюрото ми. Пускам ръката на Джеси. – Колко се радвам, че ви виждам. Тъкмо питах Ава дали е чула нещо от вас.

– Господин Питърсън, как сте? – пита Джеси и му показва пълна, разтапяща усмивка, обичайно запазена за жени.

– Много добре. Как беше бизнес пътуването ви? – пита Патрик.

Очите на Джеси се врътват към моите, а после се отправят към Патрик.

– Обезпечих придобивките си – отговаря напълно спокойно. – Получихте ли депозита, който направих?

Лицето на Патрик светва.

– Да, разбира се. Благодаря. – Забелязвам, че не казва на господин Уорд, че е прекалено много за първоначално авансово плащане.

– Добре. Както казах преди, нямам търпение да задвижим нещата. Моето неочаквано пътуване ни забави малко.

– Разбира се, сигурен съм, че Ава ще ви оправи. – Патрик поставя ръка на рамото ми с привързаност и очите на Джеси веднага скачат на нея.

– Сигурен съм, че ще го направи – казва тихо, а погледът му все още е фиксиран върху ръката на Патрик.

Патрик е на шестдесет години, има посребрена коса и е с около трийсет килограма наднормено тегло. Със сигурност Джеси не може да се чувства заплашен от моя шеф, който е като мече за гушкане, нали?

Той поглежда отново Патрик.

– Щях да питам Ава дали би искала да се присъедини към мен за късна закуска, за да прегледаме някои неща. Не възразявате, нали?

Последната част определено не беше въпрос. Той гази.

– Разбира се – чурулика Патрик щастливо. Забелязвам, че не ме пита.

– Всъщност имам среща по обед – казвам пискливо. Соча страницата в новия си дневник, на която липсват големите черни черти от перманентен маркер, поставени от Джеси върху всеки ден в предишния ми дневник. Искам да забавя този сблъсък колкото е възможно повече. Изобщо не се чувствам удобно с лукавото изражение на красивото му лице. Но тогава той зърва новия ми дневник и се намръщва, а един мускул на челюстта му започва да трепти диво.

„Да, смених го!“

– Това е чак по обед – посочва Джеси и аз се свивам. – Няма да те задържам дълго – добавя с дрезгав, обещаващ глас, който също съдържа частица заплаха.

– Ето, готово – казва Патрик, докато върви към кабинета си. – Радвам се, че се видяхме, господин Уорд.

Седя и почуквам с нокът предните си зъби като обезумяла, докато се опитвам да измисля начин да се измъкна. Няма, а дори да имах добра причина, просто щях да отлагам неизбежното. Буквално треперя в обувките си, докато гледам към мъжа, когото обичам неизмерно.

– Ще тръгваме ли? – пита Джеси, докато пъха ръце в джобовете. Взимам телефона от бюрото и го пъхвам в чантата си, а също и папката от „Лайф Билдинг“. Ще трябва да отида направо в „Роял Парк“ за уговорката с Микаел след „срещата“ ми с Джеси.

Отваря ми вратата и Том влиза, преди да имам възможност да изляза. Очите му се опулват шокирано, когато вижда кой е до мен.

– Господин Уорд! – изломотва. Изглежда нелепо да се обръща към Джеси толкова учтиво. Излизал е на питие и танци с него.

– Том – Джеси кимва абсолютно делово.

– Имам работна среща с господин Уорд – казвам. Накланям глава настрани и го стрелвам с предупредителен поглед. Чувам как Джеси се смее леко.

– О, разбирам. „Делова“ среща, а? – Том се хили. Бих могла да го сритам в пищялките. А когато ми намига пресилено, решавам, че когато отново го видя, ще го сритам наистина. Излизам забързано на улицата и съм облекчена, че съм далеч от офиса и че няма възможност да бъда издадена, но съм нервна, задето съм се оставила на милостта на Джеси. Не се заблуждавам, че само защото сме на публично място, няма да ме прикове към най-близката стена в първия удобен момент.

Вървим напред един до друг, докато стигаме „Пикадили“. Не знам къде отиваме, но не изоставам. Той не прави никакъв опит да поеме ръката ми и не говори. Ставам все по-неспокойна с всяка изминала секунда. Поглеждам нагоре към него и откривам лицето му напълно безизразно. Той не отвръща на погледа ми, въпреки че знам, че знае, че гледам към него.

– Извинете, колко е часът? – пита го зряла делова дама.

Джеси вади ръка от джоба си и поглежда часовника. Трепвам при вида на белязаната му китка. Ръката му все още е ожулена от удара по колата, а аз добавих и охлузвания към тази травма.

– Десет и петнайсет – отвръща. Показва ù усмивката, запазена само за жени, докато жената се разлива на тротоара пред него.

Жегва ме остро чувство за притежание, докато тя излива благодарностите си. Вероятно е по-близо по възраст до Джеси, безсрамната никаквица! Никой не може да ме убеди, че няма телефон, който да погледне, а и защо не попита плешивия, потен, дебел бизнесмен пред нас? Извъртам очи и чакам Джеси да поеме инициативата и да тръгне. След като е отделил няколко мига да поразява жената със зашеметяващата си усмивка, продължава напред, а аз го следвам. Поглеждам назад и виждам жената да гледа през рамо. Колко отчаяна и безсрамна може да бъде една жена? Но после се смея на себе си. Аз съм не по-малко отчаяна, когато става дума за Джеси, и определено съм напълно безсрамна.

Пресичаме улицата и приближаваме „Риц“. Смаяна съм, когато вратата се отваря за нас. Джеси ми дава знак да вляза. В „Риц“ ли ще закусваме?

Не казвам нищо, докато ме води към ресторанта, а салонният управител ни настанява на най-неприлично величественото място. Това изобщо не е в стила на Джеси и определено не е в моя.

– Два пъти яйца по бенедиктински върху хляб, капучино с двойно кафе, но без шоколад, и силно черно кафе! Благодаря – поръчва Джеси и подава менюто на сервитьора.

– Разбира се, сър – казва той, взема моята изискана платнена салфетка и я полага в скута ми, после повтаря същото грижливо изпълнено движение с Джеси и се оттегля. Зяпам околното обкръжение, пълно с възпитани, богати хора. Чувствам се неудобно.

– Как върви денят ти? – пита Джеси небрежно и в гласа му няма и следа от емоция. Това само увеличава безпокойството ми. Въпросът ме връща отново към мрачното му присъствие от другата страна на претенциозната маса. Той маха салфетката от скута си и я поставя на масата. Лицето му е безизразно, докато ме гледа.

Какво трябва да кажа, по дяволите? Още няма десет и половина, а денят ми вече е много специален. Дотук открих възрастта му, използвах вибратор, вързах го с белезници за леглото и го зарязах там, а сега сме на късна закуска в „Риц“. Това не е обичайната ежедневна програма.

– Не съм сигурна – отговарям честно, защото имам чувството, че ще последват още няколко специални неща, които мога да добавя към списъка.

Свежда очи, така че дългите му мигли падат като ветрила върху скулите му.

– Да ти кажа ли как върви моят?

– Ако искаш – прошепвам. Не мога да скрия нервността в гласа си. Дори не съм уверена, че Джеси няма да направи сцена в най-шикозния хотел в Лондон пред най-шикозните хора в Лондон.

Обляга се назад в стола си и забива в мен мощния си зелен поглед.

– Моят сутрешен крос беше провален от малка предизвикателна изкусителка, която ме върза с белезници за леглото ни и ме изтезава за информация. После ме заряза безпомощен и отчаяно нуждаещ се от нея. – Започва да си играе с вилицата пред него, а аз клюмвам под втренчения му поглед. Той си поема дълбоко дъх. – Накрая стигнах до телефона, който тя беше оставила на ето толкова разстояние от ръката ми – показва, като свива палец и показалец. – А после чаках един от служителите ми да дойде и да ме освободи. Пробягах двайсет и два километра, като постигнах личен рекорд за време, за да прогоня част от натрупаното напрежение, което тя ми създаде, а сега седя, гледам красивото ù лице и имам желание да я наведа върху тази красиво подредена маса и да я чукам до следващата седмица.

Ахвам от грубите му думи, изречени без никаква загриженост насред „Риц“. Боже, какво ли мисли Джон за мен? Надявам се, че се е смял. Изглежда Джон намира реакциите и поведението на Джеси към мен за доста забавни.

Сервитьорът оставя кафетата ни, кимваме му с благодарност и той се оттегля отново.

Вдигам своята елегантна (вероятно солидна) сребърна лъжичка и започвам да бъркам кафето си.

– Имал си изпълнена със събития сутрин. – Поглеждам нервно нагоре и виждам, че се опитва да потисне усмивката си. Иска да се засмее, но иска и да ми е ядосан и от това се чувствам много по-добре.

Накрая въздъхва.

– Ава, никога повече не ми причинявай това!

– Ти беше ядосан до лудост – изричам. Въздъхвам дълго и облекчено и се разпадам в жълтия си трон.

– Аз бях много, много повече от ядосан до лудост, Ава – отвръща. Вдига ръце и започва да разтрива слепоочията си, сякаш се опитва да се отърве от спомена.

– Защо?

Спира насред разтриването.

– Защото не можех да те докосна – казва, сякаш съм тъпа. Сигурно е видял обърканото ми изражение, защото сваля ръце от челото си и поставя лакти на масата. – От мисълта да не мога да те докосна изпаднах в паника.

– Аз бях в стаята! – изтърсвам твърде високо. Оглеждам се бързо наоколо, за да съм сигурна, че не съм привлякла вниманието на изисканата клиентела.

Джеси ми се мръщи.

– Не беше в стаята, когато излезе!

Навеждам се през масата.

– Излязох, защото ти ме заплаши. – Това определено не е разговор за лукса на „Риц“.

– Да, защото ти ме ядоса до лудост – отсича. Опулва очи към мен. – Кога взе тези белезници? – пита обвиняващо, докато дланите му удрят масата. Дрънченето кара другите посетители около нас да замълчат.

Облягам се назад в трона си и чакам да продължат разговорите си.

– Когато си тръгнах от работа вчера. Ти малко провали плана ми с твоето наказателно чукане – мърморя сърдито.

– Внимавай с езика! Аз ли съм провалил плана ти? – пита невярващо. – Ава, нека ти кажа: никъде в моите планове не беше написано, че ще ме вържеш и че ще завися от твоята милост. Така че ти провали моя план.

И двамата прекратяваме всички приказки за планове, наказателно чукане и белезници, щом сервитьорът се приближава с храната ни. Поставя я първо пред мен, после пред Джеси, извъртайки чиниите така, че поднесеното (което изглежда повече като изкуство) да е в най-добрата позиция, да му се възхищаваме, преди да го нападнем с ножовете и вилиците си. Усмихвам се с благодарност.

– Това ли е всичко, сър? – пита сервитьорът.

– Да, благодаря.

Сервитьорът се отдалечава от масата и ни оставя да се върнем към нашия неуместен разговор.

Забивам нож в чинията си. Блюдото изглежда прекалено добро за ядене.

– Трябва да знаеш, че твоята изкусителка е извънредно доволна от себе си – казвам замислено, докато обвивам устни около най-вкусното парче тост с пушена сьомга и холандски сос.

– Обзалагам се – отвръща Джеси и вдига вежди. – Тя знае ли колко лудо влюбен съм в нея?

Разтопявам се на място. Аз съм в „Риц“, ям най-невероятната храна и през масата гледам най-унищожително красивия мъж, който някога съм виждала – моя най-унищожително красив мъж. Целият мой. Отново се грея на слънцето на Седмото небе на Джеси.

– Мисля, че знае.

Той отново забожда хапка от чинията си.

– По-добре е не само да мисли.

– Тя знае.

– Добре.

– Какъв е проблемът все пак? – питам. – Трийсет и седем години са нищо.

Хвърля поглед към мен. Изглежда почти засрамен.

– Не знам. Ти си в средата на двайсетте, а аз съм в края на трийсетте.

– И какво? – продължавам. Наблюдавам го внимателно. Наистина има комплекс за възрастта си. – Това тревожи теб повече, отколкото тревожи мен.

– Може би – казва. Опитва се да стане сериозен. Виждам, че е облекчен от липсата на загриженост от моя страна. Поклащам глава и се връщам към ястието. Моят арогантен плейбой е несигурен, но аз го обичам още повече заради това.

Храним се в мълчание, а сервитьорът редовно проверява всичко ли е наред. Щом свършваме, разчиства чиниите бързо и Джеси иска сметката.

– Е, кога ще пазаруваме дрехи тогава? – пита и отпива от кафето си.

Не мога да спра дългата гневна въздишка, която се изплъзва от устните ми. Забравила съм за това и знам, че ако му откажа, бързо ще бъда изхвърлена от Седмото небе на Джеси. Свивам рамене.

– Петък по обяд?

Бръчката му се връща на позиция.

– Това е в последния момент, не мислиш ли?

– Ще намеря нещо. – Довършвам най-страхотното кафе, което някога съм пила.

– Запиши ме в дневника си за петък следобед... за целия следобед!

– Какво? – усещам как веждите ми се смръщват.

Джеси вади купчина банкноти от портфейла си и слага пет двайсетачки в подвързаната с кожа папка, която сервитьорът току-що е оставил. Сто лири за закуска?! Това е новата ми рокля!

– Запиши си среща за петък следобед с господин Уорд! Например към един. – Зелените му очи танцуват от задоволство. – Ще пазаруваме и няма да бързаме да се приготвяме за партито.