– Не мога да запазя целия си следобед само за една среща! – изтърсвам невярващо. Господин Неразумен се е върнал.

– Можеш и ще го направиш. Плащам му достатъчно. – Става и идва от моята страна на масата. – Трябва да кажеш на Патрик, че живееш с мен. Няма да вървя на пръсти около него още дълго.

Ставам, приемам подадената ми ръка и го оставям да ме изведе от ресторанта. Не, той няма да стъпва на пръсти. Просто ще продължи да гази наред.

– Това ще ни постави в неудобно положение – опитвам се да го вразумя. – Той няма да се впечатли, Джеси. И не искам да мисли, че се мотая, вместо да работя, когато имам делови срещи с теб.

– Изобщо не ми пука какво мисли той. Ако не му харесва, ще се оттеглиш – казва и продължава напред, влачейки ме след себе си.

Да се оттегля ли? Аз обичам работата си, обичам и Патрик.

– Ти ще го прегазиш, нали? – казвам предпазливо. Моят мъж е като носорог.

Лакеят му подава ключовете от колата и Джеси му пъхва петдесетачка. Петдесетачка! Само за паркирането и връщането на колата? Наистина много хубава кола, но все пак.

Джеси се обръща към мен, докосва с длан бузата ми и потрива нос в моя.

– Приятели ли сме? – Ментовата му свежест ме удря като булдозер.

– Да – признавам, но ако съдя по разговора от последните няколко минути, няма да сме приятели още дълго. – Благодаря за закуската.

Усмихва се.

– Моля. Къде отиваш сега?

– „Роял Парк“.

– Близо до Ланкастър Гейт? Ще те закарам. – Прилепва плътно устни към моите и притиска таза си напред нежно.

Ахвам.

Не може да го прави пред „Риц“! Чувам как се смее на моето смайване, след което ме дръпва към колата. Лакеят ми отваря вратата и аз се усмихвам мило, преди да се кача. След като се пъхва зад волана и стисва коляното ми бързо, Джеси изфучава в сутрешния лондонски трафик с обичайната си тревожна скорост.

– Какво да кажа на Патрик? – питам и се обръщам да го погледна. Толкова е красив.

– Какво? За нас ли? – стрелва ме с поглед. Бръчката му е отново на мястото си.

– Не, за нашата делова закуска. Какво сме обсъждали?

Свива рамене.

– Кажи му, че сме се договорили за таксите и че искам да дойдеш в имението в петък, за да приключим с проектите!

– Правиш го да изглежда прекалено просто – изричам. Въздъхвам и се облягам на седалката, докато гледам към парковете.

Джеси поставя ръка на коляното ми и стисва.

– Бебче, ти го правиш да изглежда прекалено сложно.

Джеси набива спирачки пред хотел „Роял Парк“ и махва на доволно изглеждащия лакей, който се приближава, за да вземе колата.

– Ще те видя у дома. – Слага длан на тила ми и ме дръпва към себе си за едно продължително сбогуване. Позволявам му да ме целуне, без да ме е грижа за лакея, който стои наблизо и зяпа с копнеж колата на Джеси.

– Около шест – потвърждавам, докато целува ъгълчето на устата ми.

Ухилва се.

– Около.

Знам, че не е времето да започвам темата, но ще ме яде през останалата част от деня. Не може да е сериозен, нали?

– Не мога да се оттегля на двайсет и шест.

Обляга се назад в седалката. Тъпите зъбни колелца се задействат. Това ме разтревожва мигновено. Той е сериозен.

– Казах ти, не обичам да те деля.

– Това е глупаво – изтърсвам, което очевидно е грешка, ако съдя по намръщването му.

– Не ме наричай глупав, Ава!

– Не те наричам глупав. Казвам, че амбициозното ти намерение е глупаво – споря тихо. – Никога няма да те напусна. – Протягам ръка и я плъзвам по тила му. Трябва ли му уверение за това?

Прехапва устни, докато се взира във волана на колата.

– Това не пречи хората да се опитват да те отнемат от мен. Не мога да го позволя. – Той обръща измъчени очи към мен. Сякаш някой ме е ритнал в стомаха.

– Какви хора?

Поклаща глава.

– Не определени хора. Не те заслужавам, Ава, но по някакво шибано чудо те имам. Ще те защитавам свирепо, ще премазвам всяка заплаха. – Ръцете му се плъзват по волана и кокалчетата му побеляват от стискане. – Добре, трябва да спрем да говорим за това, защото започвам да се чувствам малко жесток.

Седя и гледам моя красив, невротичен, властен маниак и ми се иска да му дам уверението, от което се нуждае. Думите ми няма да свършат работа. Вече започвам да го осъзнавам.

Разкопчавам колана и изпълзявам през колата, за да възседна скута на Джеси. Майната му на лакея! Дръпвам лицето на Джеси към своето, обгръщам с длани бузите му и отпускам устни към неговите. Той стене и стисва дупето ми, за да ме придърпа по-близо. Искам да ме върне в „Луссо“ още сега, но не мога да вържа Микаел.

Езиците ни бавно се преплитат, въртят се, отдръпват се и се сплитат отново и отново. Копнея за този мъж. Това е болезнен и постоянен копнеж и знам, че той изпитва съвсем същото по отношение на мен.

Отдръпвам се и виждам, че очите му са затворени. Виждала съм това изражение и преди, а последния път беше, когато имаше да ми казва нещо.

– Какво има?

Очите му бързо се отварят.

– Няма нищо – отрича. Приглажда разхлабен кичур от косата ми. – Всичко е наред.

Замръзвам в скута му. Казвал е това и преди и нищо не е било наред.

– Имаш да ми казваш нещо.

– Права си, имам. – Главата му се отпуска и аз усещам гадене. Но тогава очите му отново се вдигат и откриват моите. – Обичам те до полуда, бебче.

Отдръпвам се леко.

– Но не това имаш да ми казваш в момента.

Разтапя ме от удоволствие в скута си, когато ме озарява с усмивката си, запазена само за жени.

– Това е. И ще продължа да ти го казвам, докато ти омръзне да го чуваш. За мен е новост – добавя и свива рамене. – Харесва ми да го казвам.

– Няма да ми омръзне да го чувам, но не го казвай на никоя друга! Не ми пука колко ти харесва да го казваш.

Ухилва се с истинска момчешка, дръзка усмивка.

– Това кара ли те да ревнуваш?

Мръщя се.

– Господин Уорд, да не говорим за ревност! Току-що се заклехте да прегазите всяка заплаха!

– Добре, да не говорим! – Дръпва ме към себе си и извърта хълбоци нагоре, отприщвайки порочно пулсиране в сърцевината ми. – Да си вземем стая вместо това! – прошепва той и отново се усмихва с тези негови проклети, възхитителни устни.

Боричкам се като луда да се измъкна от скута му, за да избягам от разтопяващото му докосване, преди да съм разкъсала костюма му тук и сега.

– Ще закъснея за срещата. – Грабвам чантата и притискам устни за миг към неговите. – Искам да ме чакаш в леглото, когато се прибера.

Отправя ми доволна усмивка.

– Искания ли отправяте, госпожице О’Ший?

– Ще ми откажете ли, господин Уорд?

– Никога, но ти помниш кой командва, нали? – Опитва се да ме сграбчи, но аз избутвам бързо ръката му и изскачам от колата, преди напълно да ме е погълнал.

Пъхвам глава отново вътре.

– Ти командваш, но аз се нуждая от теб. Затова... би ли могъл да ме чакаш гол?

– Нуждаеш се от мен ли? – пита той с триумфиращо изражение.

– Винаги. Ще се видим у вас. – Затварям вратата и го чувам да вика: „У нас“, докато се отдалечавам. Усещам чифт очи, които дълбаят в мен, и се обръщам. Лакеят ме гледа с огромна усмивка на лицето. Изчервявам се обилно и побягвам по стълбите на хотела.

Водят ме до същото сепаре, в което се срещнах с Микаел предишния път, а той вече ме чака. Колажите са разположени пред него на масата и той ги изучава. Изглежда по-непринуден днес – сакото му е свалено, вратовръзката е разхлабена, но светлорусата му коса е все така перфектно оформена.

Вдига поглед, щом влизам.

– Ава, много се радвам да те видя отново – казва. Гласът му, с неговия лек акцент, е все така спокоен.

– И аз, Микаел. Получил си скиците ми – кимвам към колажите, докато слагам чантата си на един от големите зелени кожени дивани.

– Да, но проблемът е, че харесвам всички. Ти си твърде добра. – Протяга ръка и аз я поемам.

– Радвам се – отвръщам. Усмихвам се широко.

Пуска ръката ми и се обръща отново към масата.

– Но клоня към тази – сочи скицата в кремаво и бяло, която самата аз предпочитам.

– Това би бил и моят избор. Мисля, че изразява най-добре стремежа ви.

– Така е – съгласява се и ми се усмихва топло. – Седни, Ава! Искаш ли нещо за пиене?

Кацвам на дивана.

– Вода, благодаря.

Кимва на сервитьора при вратата и сяда на дивана до мен.

– Извинявам се за отлагането на срещата. Нещата у дома не се оправиха толкова бързо, колкото бях планирал.

Разводът, значи. Не мога да си представя, че нещата ще минат гладко, ако си богат колкото Микаел. Жена му сигурно се опитва да му измъкне и последното пени. Но не казвам нищо. Подозирам, че Ингрид не е трябвало да ми разкрива толкова много, а не искам да я уволнят.

– Няма проблем, наистина – усмихвам се и отново поглеждам към колажите. – Да разбирам, че клоним към това тогава? – поставям ръка върху скицата в кремаво и бяло.

Микаел се премества напред.

– Да. Харесва ми простотата и топлотата. Ти си много умна. Човек би помислил, че ще изглежда безцветно и студено, но изобщо не е така.

– Благодаря. Всичко е в тъканите и тоновете.

Усмихва се, а сините му очи проблясват.

– Да, предполагам.

Прекарваме няколко часа в обсъждане на срокове, графици и бюджет. С него наистина се работи лесно, което е огромно облекчение. След като отхвърлих поканата му за вечеря, се тревожех, че може да се получи неловко, но той прие мъжки моя отказ и не каза нищо повече.

– Всичко ще бъде от възстановими материали, нали? – пита. Прокарва пръст по скицата на голямото легло с четири колони.

– Разбира се – отвръщам и соча по-голяма част от другите мебели. – Разбирам, че Комисията по горите е сериозна институция в скандинавските страни.

– Така е – смее се. – Всички трябва да дадем своя принос за околната среда. Получихме малко лоши отзиви в пресата след „Луссо“.

Съзнанието ми е залято с картини на дванайсет супермотора и гълтащ огромни количества бензин DBS.

– Така е – съгласявам се.

Обсъждаме още известно време и аз се извинявам, за да използвам тоалетната. Доволна съм колко добре се развива срещата и нямам търпение да се върна в офиса и да започна да работя по дизайна. Застанала съм пред огледалото, разрошвам коса и пощипвам бузите си, след което излизам от тоалетната, пресичам лобито на хотела и се връщам в сепарето.

Но доброто ми настроение скоро е съсипано, когато влизам в залата и едва не се задавям. Какво прави той тук, по дяволите?


Дванадесета глава

Джеси стои нахално до Микаел и гледа скиците ми. О, този път отиде прекалено далеч. Ще съсипе моята делова среща. Боже, той ще прегази Микаел, а дори не знае, че ме е канил на вечеря.

Не знам какво да правя, докато стоя и ги гледам как си бъбрят делово, а аз се опитвам да измисля как да се справя с положението. Обичайната ми реакция относно своеволията на Джеси е да се развикам по него, но след като Микаел е тук, изобщо не може да става и дума за това.

Сякаш усетил присъствието ми (винаги го усеща), Джеси се обръща с лице към мен. Хвърлям му поглед „насилваш си късмета“ и бавно ги приближавам.

– Микаел – казвам и минавам между тях, за да седна на масата. Усещам как Джеси се напряга от глава до пети при непринуденото ми обръщение към клиента ми. Може да отиде и да се хвърли от най-близката скала! Заслужава всичко, което получава. А иска да живея с него? Може да забрави и никакво вразумяващо чукане няма да успее да промени решението ми.

Микаел ми се усмихва. Не пропускам вдигнатата вежда.

– Ава, да ви запозная! Това е Джеси Уорд. Той купи панорамния апартамент в „Луссо“. Показвах на господин Уорд скиците ти. Впечатлен е колкото и аз.

– Много мило – казвам, без дори да обърна внимание на Джеси, даже му обръщам гръб, за да застана с лице към клиента си. – Искаш ли да се уговорим за следващата ни среща още сега? – питам и усещам как от Джеси се излъчва хлад.

– Да, би било добре – казва Микаел. – Петък следобед устройва ли те? Може да се видим в „Лайф“ и да добием груба представа за количествата. Мога ли да те почерпя един обяд? – вдига вежди въпросително и въпреки че знам, че не трябва да поощрявам такъв тип поведение, не мога да се сдържа.

– Петък следобед ме устройва, а един обяд би бил чудесен – отвръщам. Усмихвам се, но усещам топлия ментов дъх на Джеси на тила си. Застанал е прекалено близо за човек, който се предполага, че не ме познава.

– Съжалявам, че ви прекъсвам – избоботва Джеси.

Боже, смята да прегази Микаел.

Сграбчва раменете ми и виждам как Микаел се намръщва объркано. Джеси бавно ме завърта, докато смаяното ми лице се извръща нагоре към него.

– Бебче, забравила ли си, че ще те водя да пазаруваме?