– Трябва да ми разкажеш повече за себе си.

Усещам как гърдите му се повдигат във въздишка.

– Какво искаш да знаеш?

– Имението само бизнес ли е, или си го смесвал с удоволствие? – Гъбата спира между гърдите ми за секунди, но после продължава да се движи по тялото ми.

– Гмуркаш се право в дълбокото, нали? – казва безизразно.

– Кажи ми! – настоявам.

Въздиша толкова тежко, че почти се обръщам, за да го изгледам кръвнишки, за да разбере, че не приемам досадената му реакция на въпроса ми.

– Топвал съм.

„Топвал?“

Не съм сигурна, че ми харесва как звучи тази дума, особено в подобен контекст.

– Все още ли топваш?

– Не!

– Кога за последен път си топвал?

Гъбата отново спира. Моля те, не ми казвай, че трябва да мисли за това!

– Много преди да те срещна. – Продължава да ме гали.

– Колко преди да ме срещнеш? – Трябва да млъкна, по дяволите. Наистина не искам да знам нищо за тази част от живота му. Но не мога да спра с глупавите въпроси.

– Ава, има ли значение?

– Да – отвръщам бързо. Не, всъщност няма, но неговите кратки, надменни отговори разпалват любопитството ми.

– Не беше редовно. – Старае се с всички сили да се измъкне.

– Това не е отговор на въпроса ми.

– Нещо от това, което ти кажа, ще промени ли чувствата ти към мен?

Този въпрос ме жегва още повече. Какво е направил?

– Не – казвам, но вече не съм толкова сигурна. Той явно мисли, че ще ги промени.

– Е, може ли да оставим темата? Това е в миналото ми, както и цял куп други неща, и предпочитам да си остане там – тонът му е категоричен. Чувствам се обидена. – Ти си единствена. Край на историята. – Целува тила ми. – Кога ще преместиш и останалите си неща?

Простенвам вътрешно. Той изчука и това в мен. Забелязвам, че всичкият, така наречен разум, който ми начуква, има смисъл единствено за него.

– Тук съм – напомням му. – Трябва да си взема останалите вещи от Мат – добавям. Наистина ли току-що казах това на глас?

– Не, мамка му, не трябва! – изкрещява в ухото ми и аз се присвивам от гръмкия му глас. – Ще пратя Джон. Казах ти, че повече няма да се виждаш с него.

Да, оставям това. Няма да постигна нищо, не съм глупава. Вече съм уговорила прибирането на багажа и Джеси няма да разбере. Е, ще разбере, когато докарам нещата си, но ще бъде твърде късно да ме спре.

Хрумва ми нещо друго.

– Кажи ми къде отиде, когато изчезна!

Той се напряга зад мен.

– Няма – изстрелва думата прекалено бързо.

Добре, сега аз се ядосвам. Обръщам се и лягам върху него, така че е принуден да ме гледа в очите.

– Последния път, когато скри нещо от мен, те напуснах.

Очите му леко се разширяват, но после се присвиват. Знае, че съм го пипнала.

– Заключих се в кабинета си.

– За четири дни? – питам със съмнение.

– Да, за четири дни, Ава – твърди. Гледа покрай мен и отказва да срещне погледа ми.

– Погледни ме! – настоявам грубо.

Очите му се стрелват към моите, очевидно шокиран от моята заповед.

– Моля? – почти се смее. Това е снизходително и не ми харесва.

– Какво правеше в кабинета си?

– Пиех. Това правех. Опитвах се да удавя мислите за теб и образа ти във водка. Сега доволна ли си? – пита. Мъчи се да ме премести от тялото си, но аз се напрягам от глава до пети в опит да натежа повече.

Боря се с него – избутвам хлъзгавото му тяло обратно във ваната. Той се отказва да се противопоставя и ми позволява да победя. Знам, че може да ме надвие, ако иска, значи явно не иска да избяга наистина. Плъзгам тялото си по неговото, така че носовете ни да се срещнат.

– Съжалявам – прошепва. – Толкова съжалявам, бебче.

– Моля те, недей! – изричам, притискам се в него и поемам устните му. Отчаяно искам да разбере, че той ме вълнува. Чувствам се отговорна... виновна.

– Когато видях синините по ръцете ти, осъзнах, че съм затънал дълбоко, Ава. Прекалено дълбоко.

– Шшшт! – успокоявам го и покривам цялото му лице с целувки. – Стига сега!

Обхваща дупето ми и ме повдига, а после заравя лице между гърдите ми.

– Няма да се случи повече. Ще се самоубия, преди да те нараня отново.

Няма нужда да използва толкова силни думи. Аз разбирам. Той съжалява. Аз също. Не трябваше да го оставям. Трябваше да остана, да го пъхна под студения душ и да го отрезвя.

– Казах стига, Джеси!

– Обичам те.

– Знам. И аз съжалявам.

Той ме пуска и аз се плъзгам надолу по тялото му, докато очите ми срещат неговите.

– За какво съжаляваш ти?

Свивам рамене.

– Иска ми се да не бях те оставяла.

– Ава, не те обвинявам, че ме изостави. Заслужих си го и ако не друго, това поне ми даде урок да не пия повече. Идеята, че може да те загубя, е достатъчна, за да ме мотивира, повярвай ми!

– Никога няма да те изоставя отново. Никога – заявявам.

Той се усмихва леко.

– Надявам се, защото иначе  с мен ще бъде свършено.

Усмихвам се като него и полагам буза на гърдите му, оставяйки го да ме обгърне със своята топлота и утеха.

Отварям очи, а още е тъмно. Слабо осъзнавам, че леглото под мен вибрира и аз съм мокра.

Нужни са ми няколко секунди, но когато най-после осъзнавам, е като здрав ритник. Обръщам се, за да включа нощната лампа, и светлината се забива в очите ми като ситен чакъл. Присвивам очи, за да се фокусирам, и откривам Джеси, който е седнал на леглото, люлее се напред-назад, присвил колене към гърдите си. По дяволите, той е подгизнал, а зениците му са като огромни черни чинии. Изглежда вцепенен.

– Джеси? – говоря тихо, не искам да го стресна. Не отговаря. Просто продължава да се люлее, но после започва да мърмори.

– Имам нужда от теб – казва тихо.

– Джеси? – повтарям. Поставям ръка на рамото му и го разтърсвам нежно. Изглежда толкова уплашен. – Джеси!

– Имам нужда от теб, имам нужда от теб, имам нужда от теб – повтаря мантрата отново и отново. Иде ми да заплача.

– Джеси, моля те! – умолявам го. – Спри, аз съм тук! – Не мога да понасям да го гледам такъв. Трепери неконтролируемо и от челото му се стича пот, а бръчката му се е врязала дълбоко. Опитвам се да застана в зрителното му поле, но той не реагира. Просто продължава да се люлее и да мърмори, взирайки се право през мен. Заспал е. Издърпвам краката му надолу и се покатервам в скута му. Обгръщам с ръце мокрия му гръб и го притискам с всичка сила. Не знам дали осъзнава, но ръцете му се вдигат и ме хващат, а лицето му се заравя в шията ми.

Седим така цяла вечност, докато аз шепна в ухото му с надеждата, че ще ме познае и ще се измъкне от нощния си кошмар.

– Ава? – мърмори в шията ми след един век. Гласът му е пресипнал и дрезгав.

Буден е.

– Да, тук съм. – Отдръпвам се и обгръщам лицето му в шепите си. Очите му търсят моите. Търсят нещо. Не съм сигурна какво.

– Толкова съжалявам.

– За какво съжаляваш? – Сега ме тревожи дори още повече.

– За всичко. – Отпуска се назад и така ме придърпва със себе си, че лягам върху мокрите му гърди. Тялото ми е подгизнало, но не ми пука.

Главата ми е отпусната върху гърдите му и слушам как пулсът му се успокоява.

– Джеси? – казвам нервно, но той не отговаря, затова вдигам глава, за да го погледна, и виждам, че е дълбоко заспал. Изглежда спокоен. Какво беше всичко това?

Лежа върху него с часове. Умът ми препуска по причини, заради които може да съжалява. По дяволите, може би наистина прекалявам с подозренията си. Но има много неща, за които да съжалява. Че ме лъже, че ме заблуждава, че пие, за това, че е неразумен, заради собственическия нрав, заради невротичното поведение, заради провалянето на срещата ми днес, заради неговото...

Отнасям се, докато прехвърлям всички причини Джеси да съжалява.


Тринадесета глава

– Обичам те.

Усещам познати сочни устни да докосват моите и се събуждам. Очите ми потъват в зашеметяващи зелени езера, които се взират в мен.

– Събуди се, красивото ми момиче!

Вдигам ръце над главата си и се протягам. О, това е хубаво. Примигвам към него и забелязвам, че е облечен. Моят заспал мозък бързо регистрира, че след като Джеси е вече облечен, няма опасност да бъда помъкната из Лондон за едно от неговите наказателни бягания.

– Колко е часът? – изграчвам.

– Рано е. Шест и половина. Имам няколко ранни срещи с доставчици в имението. Трябваше да те видя, преди да изляза – добавя, навежда се и ме целува. Вкусвам ментовия му дъх.

Срещи с доставчици? Какви доставчици може да са това? Тръшвам капака на тези мисли моментално. Прекалено рано е.

– Моите очи няма нужда да са отворени, за да ме видиш ти – оплаквам се, докато се пресягам и го дръпвам надолу. Мирише чудесно.

– Ела и закуси с мен! – приканва ме. Дръпва ме от леглото и аз, досущ като шимпанзе, увивам голото си тяло около него в обичайната си поза. – Мачкаш дрехите ми – казва без никаква загриженост, докато ме носи от спалнята надолу към кухнята.

– Тогава ме пусни – отвръщам, като знам, че няма да го направи.

– Никога.

Усмихвам се самодоволно и попивам цялата му свежа прелест.

– Нямам нужда от напомнящо чукане. Все още можеш да дойдеш на обяд.

– Езикът! – смее се. – Съжалявам. Наистина трябваше да те видя, преди да изляза.

Сковавам се при думите му. Е, при една определена дума: съжалявам. Мамка му! Бях забравила за среднощния му срив. Поставя ме нежно на плота.

– Ти се събуди посред нощ.

– Така ли? – пита. Веждите му се смръщват. Не знам дали да бъда облекчена, или разтревожена.

– Не помниш ли?

– Не – казва и свива рамене. – Какво искаш за закуска? – Оставя ме на плота и отива до хладилника. – Яйца, геврек, плодове?

– Каза, че имаш нужда от мен – подхвърлям и се надявам той да се хване.

Не се хваща. Думите ми минават покрай ушите му.

– И? Казвам го и когато съм буден. – Дори не се обръща от хладилника.

– Каза, че съжаляваш. – Поставям ръце под бедрата си.

Сега се обръща.

– Казах го и когато бях буден.

Вярно е, каза всичко това, когато беше буден, но през нощта беше в такова особено състояние.

Усмихва се.

– Ава, вероятно съм имал кошмар. Не помня. – Обръща се отново към хладилника.

– Беше малко като обезумял, разтревожих се – казвам плахо. Не беше нормално.

Тръшва вратата на хладилника по-силно от необходимото и моментално съжалявам, че съм започнала темата. Не се страхувам от него, но начинът, по който се държи, ме прави предпазлива. Не искам да започна новия ден с кавга. Все пак той говореше в съня си.

Приближава се и дъвче долната си устна. Наблюдавам го предпазливо. Когато идва до мен, се настанява между краката ми и измъква ръцете изпод бедрата ми. Държи ги между нас и ги гали с палци.

– Престани да се тревожиш за това, което говоря в съня си! Казах ли, че не те обичам? – пита тихо.

Усещам как веждите ми се сключват.

– Не.

Зелените му очи проблясват, а ъгълчето на устата му се вирва нагоре.

– Само това има значение – отсича. Целува челото ми.

Отдръпвам се от устните му. Отново го прави. Изплъзва се.

– Това не беше нормално. И ми писва да слушам този тон – казвам и се мръщя. – Или говори, или изчезвам! – Зяпналата му уста се затваря, но той все още не започва да говори. Шокирала съм го. – Какво да бъде? – притискам го.

– Каза, че никога няма да ме оставиш – изрича тихо.

– Добре. Нека перифразирам! Няма да те оставя, ако започнеш да отговаряш, когато те питам нещо. Какво ще кажеш?

Дъвче устната си и ме гледа втренчено, но аз не отмествам поглед.

– Не е важно.

Смея се невярващо и се опитвам да се раздвижа, но той се приближава и спира опитите ми да се смъкна от плота.

– Сънувах, че те няма – изстрелва думите бързо, почти в паника.

Спирам борбата да се освободя.

– Какво?

– Сънувах, че се събуждам, а теб те няма.

– Къде бях?

– Не знам, по дяволите. – Пуска ме и ръцете му се заравят право в косата му. – Не можех да те намеря.

– Сънувал си, че съм те напуснала?

Бръчката му е свирепа.

– Не знам къде беше отишла. Просто те нямаше.

– О! – възкликвам. Не знам какво друго да кажа, а той отказва да ме погледне. Изпаднал е в подобно състояние от това, че съм го напуснала?

– Не беше приятен сън, това е. – Не ме поглежда и внезапно се чувствам малко виновна. Това е сериозно затруднение.

– Няма да те напусна – опитвам се да го уверя, – но трябва да говорим. Налага се да измъквам информация от теб с мъчения, Джеси. Изтощително е.

– Съжалявам.

Пресягам се и го придърпвам отново между бедрата си. Това е един от онези мигове, в които аз съм по-силната. Стават все по-чести, докато го опознавам.