Брат ми Дан се връща в Лондон утре след посещение при родителите ни в Корнуъл. Би трябвало да очаквам с нетърпение срещата си с него – минали са шест месеца, откакто го видях за последно, но откъде ще намеря сили, за да изглеждам весела?

Мобилният ми телефон започва да дрънчи на бюрото и ме измъква от бляновете ми и тупкането с молива. Рут Куин е. Простенвам вътрешно. Рут е нова клиентка и вече стана ясно, че няма да е от лесните. Позвъни във вторник и настоя за среща в същия ден. Обясних ù, че съм заета, и предложих някой друг да поеме нейния проект, но тя настойчиво заяви, че иска мен. Накрая се примири с първата възможна дата за среща, която е днес. Оттогава звъни всеки ден, за да ми напомни.

– Госпожице Куин! – поздравявам уморено.

– Ава, как си?

Винаги пита, което е мило, предполагам. Няма да ù кажа истината.

– Добре съм. А Вие?

– И аз добре съм – изчуруликва тя. – Просто исках да потвърдя срещата ни.

– В четири и половина, госпожице Куин – повтарям за трети пореден ден. Мисля, че ще предложа прекалено висока цена за тази работа.

– Прекрасно. Очаквам я с нетърпение.

Затварям и въздишам дълго, за да се успокоя. Как реших да завърша петъка си с нов клиент, при това претенциозен?

Виктория нахлува в офиса, а дългите руси къдрици обгръщат раменете ù. Изглежда различно. Изглежда оранжева!

– Какво си направила? – питам и съм напълно разтревожена. Знам, че не виждам особено ясно в момента, но никой не може да отхвърли оттенъка на кожата ù.

Тя извърта очи и вади огледалцето си от своята чанта „Мълбери“, за да провери лицето си.

– Недей! – предупреждава. – Поисках бронзов тен – казва и трие лицето си с кърпичка. – Тъпата жена използва грешна бутилка. Приличам на царевични пръчици! – Тя продължава да трие лицето си и пуфти.

– Трябва ти изжулване на тялото и душ – съветвам и се обръщам към компютъра си.

– Не мога да повярвам, че това ми се случва – проплаква тя. – Дрю ще ме изведе довечера. Ще избяга на километри, когато ме види такава.

– Къде ще ходите? – питам.

– В Ланган. Ще ме вземат за треторазредна звезда. Не мога да отида така!

Това е пълна катастрофа за Виктория. Двамата с Дрю се срещат едва от седмица – още една връзка на гърба на проваления ми живот. Сега остава само Том да влезе и да обяви, че ще се жени. Напълно егоистично, за никого не се радвам.

Сали – нашето момиче за всичко в офиса, влиза от кухнята и спира, когато забелязва Виктория.

– Леле! Виктория, добре ли си? – пита тя и аз се усмихвам на себе си, когато Сали ме поглежда тревожно. Всички тези разкрасителни процедури са напълно безинтересни за нашата обикновена Сал.

– Добре съм! – сопва се Виктория.

Сали се оттегля зад прикритието на неподвижния шкаф, за да избяга от раздразнената Виктория и от мен – още по-нещастната.

– Къде е Том? – питам, опитвайки да отклоня вниманието на Виктория от кризата с фалшивия тен.

Тя тръшва огледалцето си на бюрото и се обръща към мен. Ако имах сили, щях да се засмея. Изглежда ужасно.

– Той е у госпожа Бейнс. Явно кошмарът продължава – пухти тя и разрошва русите къдрици около лицето си.

Оставям Виктория и лъщящото ù лице и отново започвам да зяпам вкочанено монитора си. Нямам търпение денят да свърши, за да мога да изпълзя в леглото си, където няма нужда да виждам, да говоря или да търпя никого.

Пристигам в зашеметяващата градска къща на „Лансдаун Кресънт“ точно навреме и госпожица Куин отваря вратата. Напълно съм изненадана. Гласът ù не отговаря ни най-малко на вида ù. Бях я определила като стара мома на средна възраст, от типа учителки по пиано, но не бих могла да съм по-далеч от истината. Тя е много привлекателна, с дълга руса коса, големи сини очи, гладка бледа кожа и носи прекрасна черна рокля с убийствени обувки на платформи.

Усмихва се.

– Ти сигурно си Ава. Моля, влез! – казва и ме повежда към ужасно старомодна кухня от седемдесетте.

– Госпожице Куин, моето портфолио. – Подавам ù папката си и тя я поема охотно. Има наистина топла усмивка. Може би съм я преценила зле.

– Моля те, наричай ме Рут! Чувала съм много за работата ти, Ава – казва тя, докато прелиства папката. – За „Луссо“ специално.

– О, така ли? – звуча изненадано, но не съм. Патрик е предоволен от популярността, която получи „Рококо Юниън“ от рекламата на „Луссо“. Бих предпочела да забравя всичко за „Луссо“, но това не изглежда вероятно.

– Да, разбира се. Всички говорят за това. Свършила си удивителна работа. Искаш ли нещо за пиене?

– Едно кафе би било добре, благодаря.

Тя се усмихва и започва да приготвя кафето.

– Моля те, седни, Ава!

Сядам и измъквам папката си за указания от клиенти.

– Е, с какво мога да ти помогна, Рут?

Тя се засмива и махва с лъжичката за кафе наоколо към стаята.

– Иска ли питане? Ужасна е, нали? – възкликва тя и се връща към правенето на кафе.

Да, така е, но няма да ахна от ужас от обзавеждането в кафяво и жълто с фалшиви тухлени стени.

Тя продължава:

– Очевидно търся идеи как да преобразя тази чудовищност. Мислех да съборя някои стени и да я превърна в голяма дневна. Ела, ще ти покажа! – Подава ми кафето и ми кимва да я последвам към другата стая. Декорът е също толкова отблъскващ, колкото този в кухнята. Рут изглежда доста млада, вероятно в средата на трийсетте, затова предполагам, че се е нанесла неотдавна. Това място изглежда така, сякаш не е докосвано с боя от четиридесет години.

След час обсъждане съм уверена, че знам какво се опитва да постигне Рут. Тя има хубава идея.

– Ще скицирам няколко варианта, съобразени с бюджета и идеите ви, и ще ги пратя заедно с ценоразписа на моите услуги – казвам ù, докато си тръгвам. – Има ли нещо специално, което трябва да предвидя?

– Не, нищо. Искам да е луксозна и да има всичко, което се очаква от една кухня. – Тя протяга ръка и аз я поемам учтиво. – Хладилник за вино – смее се тя.

– Разбира се – усмихвам се сковано. Споменаването на алкохол кара кръвта ми да изстине. – Ще държим връзка, госпожице Куин.

– Рут, моля те! – поклаща тя глава. – Ще чакам с нетърпение, Ава.

Влача се надолу по улицата към къщата на Кейт и се надявам да не си е у дома, за да мога да се оттегля в стаята си, преди да се е заела отново с мисията „Да развеселим Ава“.

– Ава!

Спирам и виждам Сам да виси от прозореца на колата си, докато кара бавно до мен.

– Здравей, Самюъл! – казвам с изопната усмивка, продължавайки да вървя.

– Ава, моля те, не се присъединявай към злата си приятелка в клуба „Да вбесим Сам“! Може да бъда принуден да се изнеса. – Той паркира, излиза от поршето си и ме среща на тротоара пред къщата на Кейт.

Изглежда небрежен, както обикновено, с нелепи торбести шорти и тениска на „Ролинг Стоунс“, а кестенявата му коса е разрошена.

– Съжалявам. Да не си се нанесъл за постоянно вече? – питам с вдигната вежда. Сам има скъп апартамент на Хайд парк с много повече пространство, но работилницата на Кейт е на долния етаж на къщата ù, а тя настоява той да остава при нея.

– Не, не съм. Кейт каза, че ще се прибереш до шест. Надявах се да те хвана. – Внезапно започва да изглежда нервен, което ме кара да се чувствам изключително неудобно.

– Всичко наред ли е? – питам.

Той ми предлага бегла усмивка, която не стига до трапчинката му.

– Не съвсем. Ава, трябва да дойдеш с мен – казва тихо.

– Къде? – Защо се държи толкова несигурно? Това не е типично за Сам. Обикновено е безгрижен и безпардонен.

– До дома на Джеси.

Сам вероятно е видял ужаса на лицето ми, защото пристъпва към мен с умоляващо изражение. Изпадам в паника само при споменаването на името му. Защо иска да отида до Джеси? След последната ни среща ще се наложи да ме завлекат там с писъци и ритници. Няма никакъв шанс да се върна доброволно. Никога.

– Сам, не смятам да отивам там. – Отстъпвам назад и клатя глава. Тялото ми започва да трепери.

Той въздъхва и тътри кецовете си по тротоара.

– Ава, започвам да се тревожа. Той не вдига телефона си и никой не го е чувал. Не знам какво друго да направя. Знам, че не искаш да говориш за него, но минаха почти пет дни. Ходихме до „Луссо“. Портиерът отказва да ни пусне горе. Ще пусне теб. Кейт каза, че го познаваш. Не можеш ли само да ни вкараш? Просто искам да знам, че е добре.

– Не, Сам. Съжалявам, не мога – изграчвам.

– Ава, тревожа се, че е направил нещо глупаво. Моля те!

Гърлото ми започва да се стяга и Сам тръгва към мен с протегнати ръце. Не осъзнавах, че се движа назад.

– Сам, моля те, недей! Не мога да го направя. Той няма да иска да ме види и аз не искам да го видя.

Той сграбчва ръката ми, за да спре отстъплението ми, придърпва ме към гърдите си и ме притиска.

– Ава, не бих те молил, наистина не бих, но трябва да отида там и да се уверя, че е добре.

Раменете ми се отпускат уморено в прегръдката му, а от устните ми се изплъзва тихо ридание. Мислех, че вече не са ми останали сълзи.

– Не мога да се срещна с него, Сам.

– Хей! – възкликва той, отдръпва се и ме поглежда. – Само ни помогни да минем през портиера! Единствено за това те моля! – добавя, изтрива заблудена сълза от бузата ми и се усмихва умолително.

– Няма да влизам – потвърждавам и стомахът ми се свива от паника при мисълта, че ще го видя отново. Но ако е направил нещо глупаво?

– Ава, само ни заведи до апартамента!

Кимвам и изтривам стичащите се сълзи.

– Благодаря. – Той ме дръпва към поршето си. – Влизай! Дрю и Джон ще ни чакат там. – Отваря вратата на пътника и ме насочва към колата.

Сядам на седалката и оставям Сам да ме откара до „Луссо“ на доковете „Сейнт Катрин“ – място, на което се бях заклела никога повече да не се връщам.


Втора глава

Когато „Луссо“ се появява пред погледа ми, дишането ми болезнено се учестява. Трудно е да устоя на смазващото желание да отворя вратата и да изскоча от движещата се кола на Сам. Той ме поглежда с очевидно тревожно изражение на сладкото си лице, сякаш доловил намерението ми.

Паркира пред входа за гаража, минава от моята страна да ме вземе и ме държи здраво, докато ме води към Дрю, който чака наблизо.

Както винаги, той изглежда елегантен с костюм и официални обувки и със съвършено стилизирана черна коса, но вече не ме кара да се чувствам неудобно. Това, което ме шокира, е, че ме поема от Сам, придърпва ме към себе си и ме притиска силно. Това е първият истински контакт, който съм имала с него.

– Ава, благодаря, че дойде.

Не казвам нищо, защото наистина не знам какво да кажа. Те истински се тревожат за Джеси и аз се чувствам виновна и съм дори още по-разтревожена от тях. Дрю ме освобождава и ми се усмихва бегло, сякаш да ме успокои. Изобщо не ме успокоява.

Сам сочи към пътя.

– Ето го голямото момче.

Обръщаме се, за да видим как Джон паркира черния си автомобил „Рейндж Роувър“, набивайки рязко спирачки зад колата на Сам. Плъзва голямото си тяло навън, сваля слънчевите си очила и кима за поздрав. Това е обичайният безмълвен поздрав на Джон. Мили Боже, той изглежда вбесен. Зървала съм само за кратко очите му, те винаги са скрити зад тези очила, дори нощем или вътре, но сега слънцето свети, така че не мога да разбера защо ги е свалил. Може би иска всички да знаят колко е ядосан. Действа. Изглежда страховит.

Поемам си дълбоко въздух и набирам кода, като отварям вратата за момчетата. Иска ми се моето участие да приключваше само с това. Дрю ми прави жест да ги водя и аз тръгвам през паркинга в мълчание. Стомахът ми пърха, когато влизаме в мраморното фоайе на „Луссо“. Всички сме притихнали, чува се единствено тропотът на обувките ни. Вътрешностите ми започват да се усукват и дишането ми се ускорява. Толкова много неща се случиха на това място. „Луссо“ беше първото ми голямо постижение в дизайна. За първи път бях с Джеси тук, последната ми среща с него също беше тук. Всичко започна и свърши в тази сграда.

Клайв ни поглежда с отегчено изражение над голямото си извито мраморно бюро, докато приближаваме.

– Клайв! – казвам с принудена усмивка.

Той ме оглежда, а после оглежда и трите заплашителни същества, които ме придружават, преди очите му да се спрат отново на мен.

– Здравей, Ава! Как си?

– Добре съм, Клайв – лъжа. – Ти?

– Добре съм. – Той несъмнено е уморен, след като е имал няколко разгорещени срещи с тримата мъже, които ме придружават, и ако съдя по студеното му отношение към мен, тези срещи не са били приятни.

– Клайв, ще ти бъда благодарна, ако ни пуснеш горе до панорамния апартамент, за да проверим Джеси – казвам. Зареждам гласа си с изобилие от увереност, каквато не чувствам. Сърцето ми препуска все по-бързо с всяка секунда.