– Престани да правиш сцена, Ава!

Вдигам глава и виждам много минувачи, спрели насред улицата, за да гледат драматичните събития, които се разиграват пред очите им. Отказвам се от борбата, но главно защото съм напълно изтощена. Оставям го да ме натъпче в колата си, но размахвам ръце към него, когато се опитва да закопчае колана ми.

Той сграбчва брадичката ми и придърпва лицето ми към своето.

– По-добре стой мирна, мамка му! – Зелените му очи преливат от ярост, докато се взирам в него непокорно, преди да отдръпна лицето си. Седя на топлата черна кожа и се опитвам да си поема дъх. Виждам как Джеси се връща при Джон, Кейт и Сам. Говорят, но нямам никаква представа за какво. Главата на Джеси се отпуска и виждам как Кейт поставя ръка на рамото му. Шибана предателка! Защо той получава всички съчувствия и успокоение, когато аз съм тази, която току-що беше отвлечена от шибан маниак?

Джон клати глава и потупва Джеси по бузата с кокалчетата на ръката си, но той се дръпва назад грубо. По устните на Джон прочитам „успокой се“ и гледам как Джеси се отдалечава, размахвайки ръце във въздуха, а след това отново започва да скубе чорлавата си коса от безсилие. Джон пак клати глава и този път знам, че казва „копеле“.

Добре! Това е признак, че Джон е съгласен с мен. Мисля, че Джон каза „гадни качества“. Не можеш да станеш много по-гаден от това. Джеси е извън себе си.

Гледам през прозореца, когато се качва в колата, пали и изфучава по пътя, залепвайки ме назад в седалката. Нормалното му шофиране е достатъчно плашещо. Не чакам с нетърпение това пътуване.

– Откъде знаеше, че съм тук? – питам. Не откъсвам очи от гледката, която прелита покрай прозореца ми.

Чувам как трепва, докато завива, и с периферното си зрение виждам, че разтърсва ръката си.

– Няма значение.

– Има значение. – Обръщам се и гледам намръщения му профил. Все още е красив звяр. – Справях се добре, преди да се появиш ти.

Извърта глава към мен. Срещам втренчения му поглед със същата свирепост, която ми предлага той.

– Побеснял съм, мамка му. Целуна ли го?

– Не! – изпищявам. – Той се опита да ме целуне и аз го избутах. Тъкмо си тръгвах. – Мускулите на челото ме болят от толкова много мръщене.

Подскачам, когато удря волана.

– Никога не ми казвай, че съм властен и че прекалявам, чуваш ли?

– Ти си ненужно властен.

– Ава, за два дни хванах двама мъже, които се опитват да се вмъкнат в гащите ти. Бог знае за случаите, когато не съм бил там.

– Не бъди глупав! – присмивам се. – Въобразяваш си неща. – Напълно съм наясно, че не си въобразява. – Откъде познаваш Микаел?

– Какво? – сопва се.

– Чу ме. – По захапването на долната му устна познавам, че мисли усилено.

– Аз купих панорамния апартамент, Ава. Откъде мислиш, че го познавам.

– Той сметна, че е много интересно, когато му казах, че се виждаме от около месец. Защо?

Главата му се извърта рязко към мен.

– Защо говориш с него за нас, мамка му?

– Не говорех, той зададе въпрос и аз отговорих. Защо мисли, че е интересно, Джеси? – настоявам. Усещам, че губя контрол. Извръщам поглед от него и се опитвам да поема въздух няколко пъти.

– Този мъж те иска, довери ми се!

– Защо? – изкрещявам. Обръщам лице отново към него, но той отказва да ме погледне.

Удря волана отново.

– Иска да те отнеме от мен.

– Но защо?

– Просто го иска!

Отскачам назад в седалката си, шокирана и недоволна от уклончивия му яростен отговор. Този разговор няма да ни отведе доникъде. Джеси трябва да се успокои, аз също. Ще задам въпросите си, когато не изглежда така, сякаш може да вкара юмрук през прозореца.

Паркира пред „Луссо“ и аз излизам от колата, преди да е изключил двигателя. Забелязвам Джон, който отбива на паркинга, докато влизам във фоайето. Напълно пренебрегвам Клайв, който излиза иззад бюрото си. Отправям се право към асансьора.

Очаквам Джеси да спре вратата, за да не се затвори, и да се качи, но той не го прави. Очевидно е стигнал до заключението, че и двамата трябва да се успокоим.

Излизам от асансьора и вадя ключа от страничния джоб на чантата си, за да си отворя. Тръшвам вратата зад себе си и хвърлям чантата на пода ядосано.

– Шибан мъж! – ругая на себе си.

– Здравей! – казва един тих глас.

Вдигам поглед и виждам побеляла жена на средна възраст, която стои пред мен. Предполагам, че трябва да съм разтревожена от тази странна жена в апартамента на Джеси, но съм прекалено ядосана.

– Коя си ти, по дяволите? – изтърсвам злобно. Жената леко се присвива и едва тогава забелязвам кутията с полировка за мебели и бърсалката в ръката ù.

– Кати – казва тя. – Работя за Джеси.

– Какво? – питам нетърпеливо, но тогава гневът, който доминира цялото ми същество, отстъпва, за да позволи на малкото късче информация да попие.

„О, мамка му!“

Вратата зад мен се отваря. Обръщам се и виждам Джеси да влиза. Поглежда мен, после жената, която стои пред двама ни.

– Кати, вероятно трябва да си тръгваш. Ще говоря с теб утре – казва спокойно, но все още усещам гнева в гласа му.

– Разбира се. – Оставя полировката и бърсалката на страничната масичка и сваля престилката си, която сгъва бързо, но грижливо. – Сложих вечерята във фурната. Ще бъде готова след трийсет минути! – Вдига една чанта от пода и пъха престилката най-отгоре. Бог да я благослови, усмихва ми се, преди да тръгне. Това е повече отколкото заслужавам.

Джеси я целува леко по бузата и потрива рамото ù утешително. Гледам как тя излиза във фоайето и виждам Джон и Клайв да пренасят чантите ми от асансьора. Това е загуба на време, защото няма да остана тук. Отивам в кухнята и дръпвам вратата на хладилника с надеждата, че някоя бутилка вино може магически да е намерила пътя си към него. Горчиво съм разочарована.

Тръшвам вратата на хладилника и изфучавам от кухнята нагоре по стълбите. Дори не мога да погледна Джеси в момента. Когато влизам в спалнята, тръшвам още една врата. Стоя и се чудя... Сега какво? Трябва просто да изляза – да дам и на двама ни малко време да се успокоим. Всичко стана прекалено силно, прекалено бързо. Отровно е, осакатяващо.

Въздишам уморено и безутешно отпускам глава в ръцете си. Усещам как в очите ми се събират сълзи, а в гърлото ми се оформя буца. Влюбена съм до уши в мъж, който има най-необуздания характер и предизвикателното държане. Но в другия край на спектъра той е най-любящият, най-чувствителният и най-покровителственият мъж във вселената. Ако Джон е прав и Джеси е такъв само с мен, трябва ли да сме заедно? Ще умре от сърдечна недостатъчност, преди да навърши четирийсет години, и вината ще бъде моя. Джеси в добри моменти е невероятен. Но в лоши – непоносим.

Мислех, че съм започнала да откривам това, което трябва да знам, но с течение на времето разбирам все по-ясно, че не съм. И изглежда няма да разбера скоро... освен ако не питам Микаел...

Вратата отхвърча и Джеси нахлува вътре. Изглежда така, сякаш го е ударил ток. Видимо трепери и главната артерия на врата му се издува. Държи нещо в ръката си.

– Какво е това, мамка му? – Изглежда така, сякаш може да се възпламени всеки момент. Намръщвам се, но тогава осъзнавам, че държи лист със списък на полети. Патрик сигурно го е пъхнал в чантата ми.

Господи, сега вече загазих.

Чакай малко!

– Ровил си в чантата ми? – питам. Шокирана съм. Не знам защо, но той нахлува в личното ми пространство през цялото време. Не изглежда засрамен или готов да се извини. Просто размахва хартията пред лицето ми, докато гърдите му се повдигат и спадат.

Избутвам го и се спускам надолу по стълбите. Чувам, че ме следва – тежкото му дишане почти заглушава енергичните му стъпки. Вдигам чантата си от пода и я отнасям в кухнята.

– Какво правиш, по дяволите? – крещи той. – Не е там, тук е. – Пъха листа под носа ми. Тупвам чантата на кухненския плот и започвам да ровя в нея.

Нямам представа какво търся.

– Няма да ходиш в шибаната Швеция, нито в Дания, нито където и да е, мамка му! – крещи. Гласът му е по средата между гнева и страха.

Поглеждам го. Да, определено има страх.

– Не ми бъркай в чантата! – изсъсквам думите през собствения си гняв и го гледам обвиняващо.

Той се отдръпва малко и тупва хартията на плота, като продължава да ме гледа кръвнишки.

– Защо? Какво още криеш от мен?

– Нищо!

– Нека ти кажа нещо, жено! – заявява, приближава към мен и навежда лице към моето. – Ще умра, преди да те оставя да напуснеш страната с този женкар – отсича. Вълна от чист ужас минава през гласа му.

– Той няма да идва! – крещя и тръшвам чантата си за допълнителен ефект. Не го знам със сигурност и всъщност подозирам, че ще дойде. Микаел има план и мотив.

– Напротив. Ще те последва там, повярвай ми! Той е неуморен, когато преследва жени.

Всъщност се смея.

– Точно като теб ли?

– Това беше различно! – излайва той. Затваря очи и вдига пръсти до слепоочията си, като че се опитва да освободи малко напрежението си.

– Ти си невъзможен – изстрелвам.

– И защо взимаш витамини? – пита. Намръщва се хубаво. – Бременна си, нали?

Грабвам витамините от чантата си и ги хвърлям по главата му. Той се опулва, прикляква бързо, за да ги избегне, и те се забиват в стената, а после падат на кухненския под. Трябва да си върна контрола. Губя го страшно бързо.

– Купих витамините за теб – крещя. Той ме поглежда, сякаш може да съм откачила. Близо съм.

– Защо? – поглежда шишенцето на пода.

– Ти подложи организма си на тежко изпитание. Забрави ли?

Засмива се.

– Не ми трябват хапчета, Ава. Казах ти. – Тръгва напред, грабва ръцете ми и ме дръпва към себе си. – Не съм шибан алкохолик. Ако пия сега, ще бъде защото ти си ме вбесила до лудост – изкрещява последните думи в лицето ми.

– Обвиняваш мен за всичко това – заявявам. Не питам, защото той вече ми го изкрещя в лицето.

Той ме пуска и се отдалечава.

– Не, не те обвинявам. – Ръцете му се стрелват към косата от безсилие. – Какво още криеш от мен? Делово пътуване с богат датчанин – не спира и ме гледа свирепо. – Приятна визита при бившия?

– Приятна? – заеквам. Мисли, че да се видя с Мат е било приятно? – Ти, глупав, шибан мъж!

– Езикът!

– Разкарай се! – изкрещявам. Той е на съвсем друга шибана планета! Ако ме познаваше толкова добре, колкото твърди, нямаше да хвърля такива глупави намеци наоколо.

– Не мога да съм близо до теб в този момент – крещи той. Стиска зъби и виждам как мускулите на челюстта му трептят. – Обичам те, Ава. Толкова много, но не мога да те погледна. Това е скапано. – Излиза от кухнята.

Входната врата се тръшва, а миг по-късно се чува и страхотен трясък. Изтичвам във фоайето. Джеси не е там, но огледалната врата на асансьора е пръсната на милиони парчета. През умопомрачението си успявам да се зачудя още какво е причинил на нещастната си ръка. После заплаквам. Безнадеждно, хълцайки. Чувствам се напълно безпомощна и тотално загубила контрол. Струва ми се, че той ме изпитва, че проверява дали имам силата да го измъкна от тази пълна каша. А отгоре на всичко се боря с непрестанната дребна мисъл, че аз съм го докарала до подобно състояние. Това не е здравословно.

Връщам се в голямата открита дневна и виждам как всичките ми чанти са подредени в спретната редичка до стълбите. Какво да правя с тях? Да остана ли?

Оставям ги. Не знам какво друго да правя, затова отивам и сядам на един шезлонг на терасата и плача сама – силен, разтърсващ раменете рев с обилни сълзи, докато се опитвам да открия някаква посока. Взирам се в пространството и се чувствам изоставена. Познати чувства, нито едно от които не исках да изпитвам повторно, отново нахлуват в мен. Празнота, загуба, самота и обезсърченост – емоции, които ме бяха пратили в най-долния кръг на ада, докато Джеси не се появи в живота ми. Как стана така, че имам толкова силна нужда от него? Как се случи това с мен? Той си отиде и сега имам доста добра представа как се е чувствал, когато аз му причиних същото. Сякаш огромна част от мен липсва.

Така е.

Качвам се обратно горе и заставам под душа. Стоя векове под струята и разсеяно насапунисвам тялото си. Където и да се обърна, виждам нас двамата с Джеси – на мивката, до стената, под душа. Навсякъде сме заедно. Излизам набързо, внезапно обзета от отчаяно желание да избягам от спомена за интимността ни. Изсушавам косата си и се пльосвам на леглото. Не съм сигурна колко време лежа и се взирам празно в тавана. Минути. Часове. Кожата ми пари и е изопната от изсъхналите сълзи. Може би трябва да се ориентирам по това. Връщам се назад, въпреки че се опитвам да не го правя, към онези случаи, в които сме били разделени и той е пил. Ще пие ли сега? Мисълта кара сърцето ми да запрепуска в болезнен галоп в гърдите ми, като че се опитва да стигне чак до устата ми. Представата за Джеси и алкохол е достатъчна да ме накара да скоча към кухнята, за да си взема телефона.