С влизането усещам уханието на нещо, което мирише наистина добре. О! Изтичвам до фурната и я изключвам. След това грабвам телефона си и избирам Джон.

Ниският тътен на гласа му се процежда по телефона след първото иззвъняване.

– Той е тук, Ава.

– В имението ли? – питам. Толкова съм облекчена, но в същото време се чудя какво прави там.

– Да – казва. В гласа на Джон се усеща съжаление. Това ме кара да се стегна.

– Да дойда ли? – добавям. Не знам защо питам, след като вече се качвам нагоре, за да се облека.

Джон изхъмква в телефона.

– Вероятно е най-добре, момиче. Той отиде право в кабинета си.

Затварям, метвам си някакви дрехи и се отправям към вратата. Ключовете за колата ми. Джеси не ми върна ключовете за колата. Гмурвам се в кашоните с притежанията ми и се моля да открия резервния комплект. Накрая го напипвам.

За нула време се озовавам във фоайето на „Луссо“. Тичам, а токчетата ми потракват бързо по пода. Забелязвам Клайв, коленичил зад бюрото си, но бързо го подминавам, без да кажа и дума. Нямам време за него тази вечер. Горкият човек ще се чуди какво е направил, за да ме ядоса.

– Ава! – чувам да вика след мен. Не бих спряла, но звучи така, сякаш нещо наистина не е наред. Може би тайнствената жена се е връщала.

– Какво има, Клайв?

Той изтичва към мен паникьосан.

– Не може да излизаш!

Какви ги говори?

– Господин Уорд – задъхва се – каза, че не трябва да напускаш „Луссо“. Беше много настоятелен.

– Клайв, нямам време за това. – Продължавам по пътя си, но той сграбчва ръката ми.

– Моля те, Ава! Ще трябва да му се обадя.

Не мога да повярвам. Сега е накарал портиера да играе ролята на затворнически пазач?

– Клайв, не е твоя работа да правиш това – посочвам. – Моля те, пусни ръката ми!

– Е, аз също му го казах, но господин Уорд може да е много настоятелен.

– Колко, Клайв?

– Не знам за какво говориш – казва бързо и намества шапката със свободната си ръка. Не би могъл да изглежда по-виновно дори да опитваше.

Издърпвам ръката си от Клайв и отивам до портиерското бюро.

– Къде държиш номера на господин Уорд? – питам, докато оглеждам високотехнологичните монитори пред себе си. Забелязвам, че мобилният телефон на Клайв също е на бюрото.

Клайв приближава с учудено изражение на лицето.

– Всичко е свързано с телефона през системата. Защо питаш?

– Имаш ли номера на господин Уорд на мобилния си? – питам.

– Не, Ава. Всичко е програмирано в системата. Поверителност за живущите и така нататък.

– Добре – казвам, изскубвам жиците, които свързват телефонната система с компютъра, и ги пускам в оплетена купчина на пода, където се срещат с челюстта на Клайв.

По пътя навън чувам шокираното оплакване на горкото старо момче и изпитвам леко бодване на вина. Това ще бъде поредната сметка, която ще се включи в актива на панорамния апартамент.

Скачам в колата си и веднага забелязвам малка черна кутия на таблото. Знам какво е. Натискам и портите на „Луссо“ започват да се отварят.

По целия път до имението се моля да не намеря Джеси с питие в ръката. Това е първият път, в който се връщам, след като открих какви дейности предлага клубът, но необходимостта да го видя надминава нервността и неохотата, които ме обземат.


Петнадесета глава

Джон отваря вратата на имението, преди да съм стигнала до нея, и ми се усмихва успокояващо.

– Той успокои ли се? – питам, докато минавам покрай бара и стигам до лятната стая. Около зоните за сядане са се събрали хора. Пият и говорят. Вероятно обсъждат какво ще предложи вечерта. Нападната съм от дузина любопитни погледи. Цялата се напрягам.

– Проклятие, момиче, действаш му силно на копелето – смее се Джон и зървам проблясъка на златния зъб.

Изпускам въздишка в знак на съгласие.

– Моят мъж е предизвикателен.

Джон ме поглежда и се усмихва.

– Предизвикателен? Интересна дума. Аз го наричам шибан трън в задника. Но не мога да не се възхитя на решителността му.

– Решителност? – изричам. Усещам как челото ми се сбърчва. – Решителност да бъде предизвикателен ли?

Джон спира, щом стигаме кабинета на Джеси.

– Никога не съм го виждал толкова решен да живее.

– Какво искаш да кажеш с това? – питам и не мога да скрия объркването си. Не виждам никаква решителност да живее. Виждам само решителност да се довърши, като се подлага на стрес. Джеси е напълно решен да се самоунищожи.

Дъхът ми спира.

„Самоунищожителен.“ Джеси го беше казал, когато ме взе на мотора си.

– Повярвай ми, това е за добро! – Джон ме гледа нежно. – Бъди по-внимателна с него!

– Откога го познаваш, Джон?

– Достатъчно отдавна, момиче. Сега ще те оставя – казва и понася огромното си тяло по коридора.

– Благодаря, Джон – казвам след него.

– Всичко е наред, момиче. Всичко е наред.

Стоя пред кабинета на Джеси и ръката ми виси над бравата. Неочакваната информация на Джон, макар и смътна, е изострила още повече любопитството ми. Умът ми препуска в мисли за алкохол, топване, оскъдни кожени облекла и белези. Завъртам бравата и предпазливо влизам в кабинета на Джеси.

И това, което виждам, не ми харесва.

Джеси седи в големия си стол, обърнал лице към Сара, която е кацнала на ръба на бюрото му. Пристъп на собственическо чувство ме удря в лицето, но бутилката водка на бюрото на Джеси ме ядосва дори повече. Мога да се преборя с нежелано женско внимание, стига да е нежелано. Водката е изцяло друг въпрос.

Поглеждат към мен едновременно и Сара ми хвърля неискрена усмивка. После забелязвам торбичката с лед, която лежи върху ръката на Джеси. Имах основание да пусна зеленото чудовище. Двамата изглежда си прекарват съвсем приятно, ако се съди по думите на Джеси. Вече нямам никакво съмнение, че са имали сексуална връзка. Изписано е на лицето на Сара. Усещам гадене, ревност... и опасно чувство за собственост.

Поглеждам към Джеси и той среща погледа ми. Все още е с тъмносивите панталони, но ръкавите на черната му риза са навити нагоре. Тъмнорусата му коса е в славна бъркотия на красивата му глава, но въпреки цялата му прелест изглежда страшен и неспокоен. Не го обвинявам. Току-що го заварих да изглежда така, сякаш се чувства приятно с друга жена и с бутилка от злото нещо пред него. Това са най-лошите ми кошмари, обединени в едно.

Джеси бавно извърта стола си настрани от Сара, насочвайки го към мен.

– Пил ли си? – питам. Гласът ми е равен и силен. Изобщо не се чувствам така.

Поклаща глава.

– Не.

Не съм сигурна дали тихият глас е заради жената, или заради водката. Отпуска глава леко и настава неловко мълчание, но тогава Сара поставя длан на рамото на Джеси. Искам да скоча на бюрото и да ù оскубя косата. Джеси трепва и вдига очи към мен.

За коя се мисли тая? Не съм достатъчно наивна, за да вярвам, че се опитва да бъде добрата приятелка. Внезапно съм бясна на себе си, че съм позволила на друга жена възможността да го утешава. Особено ме дразни фактът, че това е тази жена. Утешението е моя работа.

– Имаш ли нещо против? – казвам и гледам право в нея, така че не може да сбърка на кого говоря.

Тя ме поглежда, но не прави никакъв опит да махне ръката си от Джеси.

– Моля?

– Чу ме – изричам. Отправям ù свиреп поглед, който казва: „Не се ебавай с мен“, а тя едва забележимо се подхилва самодоволно.

Джеси дръпва ръката си и нейната се оказва на бюрото. После очите му нервно шават между нас двете. Бог да го благослови, държи устата си здраво затворена. Но тогава кучката се навежда и го целува по бузата, като оставя устните си да се задържат повече от необходимото.

– Обади ми се, ако имаш нужда от мен, скъпи! – казва с най-нелепо прелъстителния глас, който съм чувала.

Джеси се сковава от глава до пети и ме поглежда, опулен и разтревожен. Прав е да се тревожи, особено след кацата с помия, с която ме заля, заради един клиент и бивше гадже. Мат и Микаел щяха да са купчина телесни части, ако ситуацията беше обратната.

Сграбчвам вратата и я отварям широко, преди да спра очи на русата кучка.

– Сбогом, Сара! – казвам с максимална заповедническа доза.

Тя се смъква от бюрото на Джеси, а лицето ù изразява самоувереност. Разхожда се бавно през кабинета и ме гледа надменно. Задържам наперения ù поглед с цялата свирепост, на която съм способна, по целия път до вратата, която държа отворена за нея. Още щом платформите ù с петнайсетсантиметрови токчета минават прага, аз тръшвам вратата зад нея и тайно се надявам да се е блъснала в задника ù.

Сега да се оправям с моя предизвикателен мъж! Когато го видях да седи там със Сара, едно нещо ми стана съвършено ясно.

Той е мой. Точка.

Обръщам се с лице към него. Не е помръднал от стола си, бутилката водка е все още на бюрото му, а той си дъвче скапаната устна и зъбните колелца пушат. Кимвам към бутилката.

– Това защо е там?

– Не знам. – Лицето му е измъчено и това, че съм в другия край на стаята, ме убива.

– Искаш ли да я изпиеш?

– Не и след като вече си тук – тихите му думи звучат ясно.

– Ти ме остави – напомням му.

– Знам.

– А ако не бях дошла? – казвам. Това е основният въпрос тук. Премислям случилото се отново и отново. Той се държи така, сякаш е нещо просто, но аз го заварих да си прави компания с жена и бутилка водка, след като сме си казали някои думи. Не искам и не мога да се тревожа, че това ще се повтаря всеки път, щом се сдърпаме.

– Нямаше да я изпия – отвръща и я избутва.

– Тогава защо е тук?

Свива рамене небрежно. Това ме вбесява. Страхът ми беше основателен, а той очаква да приема смътните му отговори и свиване на раменете?

– Нямаше да я изпия, Ава – твърди и гласът му е леко раздразнен.

– Ще я изпиеш ли, ако си тръгна?

Очите му скачат към моите. Паника завладява красивото му лице.

– Ще ме изоставиш ли?

– Трябва да ми отговориш на някои въпроси – отсичам. Заплашвам го. Имам чувството, че това е единствената ми възможност. Има някои неща, които трябва да ми каже. – Защо Микаел се интересува толкова от връзката ни?

– Жена му го напусна – изплюва думите бързо.

– Защото си спал с нея.

– Да.

– Кога?

– Преди месеци, Ава. – Поглежда ме и виждам искреност в очите му. – Тя е жената, която се появи в „Луссо“. Ще ти кажа, преди да заплашиш да ме напуснеш отново – добавя. В тона му има капка сарказъм, която пренебрегвам.

– Не е била разтревожена за теб, нали?

– Вероятно е била, но тя също така ме иска.

– Коя не би? – Чувствам се невероятно спокойна.

Кимва леко.

– Дадох ясно да се разбере, че всичко е свършило, Ава. Спах с нея преди месеци и тя се върна в Дания. Не знам защо е решила да ме преследва сега.

Вярвам му и все пак Микаел уреждаше развода си, а за да се разведеш с някого, отнема време. Трябва да е било преди месеци.

– Значи той иска да ме отнеме от теб, така както ти си отнел жена му от него.

Джеси отпуска глава в ръцете си.

– Не съм я отнел, Ава. Тя го напусна по собствено желание, но... да, той иска да те отнеме от мен.

– Вие се държахте приятелски, ти си купил „Луссо“. – Главата ме боли.

– Това е само параван, Ава, от негова страна. Той нямаше нищо, нищо, с което да може да ме нарани, защото не ми пукаше за нищо. Но сега имам теб. – Той ме поглежда. – Вече знае къде да забие ножа.

Очите ми започват да смъдят. Джеси отпуска ръце, а очите му също са влажни. Не мога да понасям повече да съм далеч от него. Отивам до стола му и Джеси отваря ръце за мен. Пренебрегвам подутата длан и изпълзявам в скута му. Оставям го да ме прегърне силно и да нахлуе във всичките ми сетива. Докосването и миризмата му ме успокояват веднага. Както винаги, когато се докосваме по този начин, се случва нещо необяснимо – всички проблеми, които ни причиняват смут, изглеждат без никакво значение. Оставаме само ние в нашата малка сфера на доволство, успокоявайки се един другиго.

– Ще умра от любов по теб. Не мога да ти позволя да отидеш в Швеция.

Въздишам.

– Знам.

– И трябваше да ме оставиш аз да прибера нещата ти. Не исках да го виждаш – добавя.

Сега му се подчинявам, но не ми пука.

– Знам. Той знае за теб.

Усещам как се сковава под мен.

– Знае за мен ли?

– Каза ми, че си буйстващ алкохолик.

Джеси се отпуска и се смее.

– Аз ли съм буйстващ алкохолик?

Поглеждам към него, защото съм шокирана от небрежната му реакция на нещо толкова пагубно.

– Не е смешно. Откъде знае?

– Ава, честно, нямам представа – въздъхва. – Все едно, информацията му е грешна, защото не съм алкохолик.

– Да, знам – отстъпвам, но съм напълно сигурна, че проблемът на Джеси с пиенето може да пасне някъде по скалата на алкохолизма. – Джеси, какво ще правя? Микаел е важен клиент. – Внезапно ми хрумва ужасно неприятна мисъл. – Дали ме е наел за „Лайф Билдинг“ само заради теб?