– Отивай да пробваш! – изрича, шляпва ме по дупето и аз тръгвам след Зоуи и след количката към голямата пробна. Възхитеното лице на Зоуи не ми убягва.

През следващите няколко часа бивам натъпквана в безброй рокли. Преброявам двайсет, всичките зашеметяващи и всичките получават одобрението на Джеси.

Зоуи изчезва за известно време, като ме оставя да седя и да се чудя коя проклета рокля ще пробвам. Всички са твърде хубави. Главата ми подскача, когато Зоуи се връща с още една количка рокли, но тези са по-ежедневни, а не официални. Поглеждам я напълно объркана.

Тя свива рамене.

– Имам точни заповеди да те накарам да пробваш много рокли, затова взех тези – казва, докато отива към задната част на количката. Връща се отпред и държи дантелената рокля. – И тази също.

– Какво? – изстрелвам и скачам на крака. Стоя по бельо и зяпам като риба.

– Ами – тя тръгва към мен, – той не каза да пробваш точно тази вечерна рокля, но каза, че трябва да имаш всичко, което искаш – добавя. Усмихва се сърдечно. – А знам, че наистина искаш тази.

– Зоуи, не мога – заеквам, като се опитвам да убедя ума си, че роклята е грозна, отвратителна. Даже направо ужасна. Не действа, по дяволите.

– Ако цената те притеснява, не се тревожи! Вмества се в бюджета. – Окачва роклята на куката в стената.

– Има бюджет? Какъв е бюджетът? – питам колебливо.

Тя се обръща и се ухилва.

– Бюджетът е: няма бюджет.

Изстенвам и се сривам обратно на стола.

– Може ли да попитам колко струва?

– Не – отговаря весело. – Облечи това! – подава ми черен дантелен корсаж. Започвам да се напъхвам в него, а Зоуи ме обръща, за да закопчае кукичките на гърба. От нерешителността ми ме разсейва мисълта за лицето на Джеси при всичката тази дантела. Усмихвам се. Ще свърши на място.

Зоуи ми помага да облека роклята и ме завежда до огромно огледало.

– Мамка му! – възкликва, а после шляпва длан през устата си. – Съжалявам. Това беше много непрофесионално от моя страна.

Мамка му, наистина. Обръщам се леко, за да видя гърба, и ахвам. Роклята прилепва съвършено към всяка извивка, която имам, и забърсва пода, щом се изправя на пръсти. Подплатата под дантелата е матова и придава на нежната сложна шарка лъскав ефект, а дълбокото деколте се съчетава перфектно със смъкнатите рамене и разкрива ключиците ми. Чувам, че Зоуи излиза и се връща.

Коленичи пред мен.

– Обуй тези! – инструктира ме. Свалям очи от огледалото и поглеждам към чифт черни сандали с токчета на „Диор“. Усещам, че ще припадна. Обувам ги и Зоуи отстъпва.

– Ава, трябва да вземеш тази рокля – казва тя ужасно сериозно. – Иди и я покажи на Джеси!

– Не! – изтърсвам грубо. – Съжалявам. – Знам, че ще я хареса: дантела е и е черна. Ще се разтопи в краката ми, знам, но какво ще каже за лекото излагане на плът? Дали това ще накара моя невротичен, властен маниак да ме повали на земята и да ме покрие с тялото си, за да не може никой да види кожата ми? И последно, колко струва проклетото нещо?

Бързо се преборвам със съвестта си за проклетата рокля, докато Зоуи ми подава чанта, която подхожда на сандалите. Искам да се разплача. Знам, че не трябваше да я пробвам.

– Той видя ли я? – обръщам се към Зоуи и тя ме поглежда объркана. – Роклята, той видя ли я на количката, когато идваше насам? – питам.

– Не, мисля, че е отишъл до тоалетната.

Вдигам ръка до устата си и започвам неистово да почуквам с нокът по предните си зъби.

– Добре, ще взема роклята, но не искам Джеси да знае. – Поемам риск с това. Зоуи плясва с ръце и се усмихвам на доволното ù лице. – Какво е всичко това? – соча към допълнителната количка, която е довлякла.

– Иска да имаш много рокли – свива рамене.

Разсмивам се. Отишъл е твърде далеч с правилото за моменталния достъп. Измъквам се от роклята. Отново ме бодва несигурност, когато Зоуи взима роклята и дава изрични указания на едно момиче да не позволява на Джеси да я види. Започвам с другите рокли. Ще взема най-много три и е най-добре той да не спори с мен.

Изгарям милиони калории, докато се вмъквам и измъквам от десетки рокли. Правим три купчини: „харесвам“, „не харесвам“ и „може би“. Изненадана съм, че се забавлявам. Джеси се е проснал на дивана и гледа как се появявам и изчезвам, всеки път облечена в различна рокля.

– Тя е като закачалка, нали? – казва Зоуи на Джеси, когато се появявам в много къса рокля на „Клое“10. Харесва ми, но като всички останали рокли, които имат цена на етикета повече от триста лири, ще отиде в купа „не“.

Виждам как изражението му се сменя с чист шок, когато очите му стигат до краката ми, отбелязвайки дължината.

– Свали я! – изстрелва и аз се връщам в съблекалнята със смях. Прав е. Харесвам я, но е прекалено къса. Може да мине за бельо.

Изтощена съм, когато най-после приключвам с пробите. За няколко часа съм се преоблякла повече пъти отколкото за целия месец. Прехвърлям купчината „да“ със Зоуи и ставам леко неспокойна, когато осъзнавам колко много неща има там. Преглеждам количката и се опитвам да ги намаля.

– Какво имаме? – чувам Джеси да се приближава. Присвивам се.

– О, тя хареса някои невероятни неща. Направо ù завиждам – казва Зоуи. – Отивам да пакетирам всичко това.

„О, по дяволите!“

Ужасявам се дори още повече, когато Джеси подава на Зоуи кредитна карта. Тя я взема и ни оставя сами.

– Джеси, наистина не се чувствам удобно – изричам. Поемам ръцете му и заставам срещу него, за да ме прегърне.

Раменете му се отпускат разочаровано.

– Защо? – пита засегнат.

Гледам как Зоуи изчезва с всички мои „да“-та.

– Моля те, не искам да харчиш всички тези пари за мен.

– Не са толкова много – опитва се да спори с мен, но аз видях етикетите. Прекалено много са, а дори не знам колко струва вечерната рокля.

Поглеждам към пода. Не искам да започвам спор в „Хародс“ за това.

– Просто ми купи рокля за довечера! Това би било приемливо за мен.

– Само една рокля? – пита той нещастно. – Още пет рокли и имаш сделка.

Изненадана съм приятно.

– Две – контрирам и го поглеждам в очите.

– Пет – отвръща ми. – Това не беше част от сделката.

Не, не беше, но вече не ми пука на колко години е. Освен това и преди съм опитвала да се пазаря с него за нещо, но вече знам, че докато аз маневрирам, Джеси остава точно там, откъдето е започнал.

Присвивам очи към него.

– Не ми пука на колко години си. Задръж си глупавата тайна!

– Добре, но остават пет – казва примирено. Подозирам, че и бездруго няма да спази своята част от сделката. – Трябва да проведа телефонен разговор. – Целува ме по устните. – Ти иди и избери пет рокли! Картата ми е в Зоуи. Пинкодът е: едно, девет, седем, четири.

Отдръпвам се.

– Не мога да повярвам, че току-що ми каза пинкода си.

– Без тайни.

Без тайни? Шегува ли се? Той се отдалечава, а аз внезапно осъзнавам нещо. Правя бързо изчисление наум.

– Ти си на трийсет и седем години – провиквам се в гърба му. Той спира. – Пинкодът ти. Роден си през седемдесет и четвърта. – Не мога да потисна триумфа в гласа си. Напълно съм го разгадала. Мъжете са толкова предвидими. – Не си излъгал изобщо, нали?

Той се обръща бавно и ми отправя отличителната си усмивка, запазена само за мен, след което ми праща въздушна целувка и ме оставя да избера моите пет рокли.

Излизам от частната зона и откривам, че Джеси ме чака. Подавам му картата и го целувам по бузата.

– Благодаря! – Не съм сигурна дали съм благодарна за роклите, или за това, че се изпусна да признае, че е на трийсет и седем. Което и да е от двете, аз съм едно много щастливо момиче.

– Беше удоволствие. – Той взима чантите от мен. – Ще получа ли друго представление? – вдига вежди.

– Разбира се. – Не мога да отрека колко е разумен. – Но няма да видиш вечерната рокля.

– Коя избра? – пита любопитно. Той хареса всички, но не видя роклята, която безопасно е прибрана в плик за дрехи.

– Ще разбереш по-късно. – Вдишвам аромата му, когато сгушва лице във врата ми. – Значи моят мъж наближава четирийсетте – закачам го.

Той се отдръпва и извърта очи, после хваща ръката ми и ме повежда през магазина.

– Това тревожи ли те? – пита небрежно, но знам, че се притеснява от възможността възрастта му да ме тревожи наистина.

– Никак. Но защо тревожи теб?

– Ава, помниш ли едно от първите неща, които ми каза? – казва и поглежда надолу към мен.

Как бих могла да забравя? И все още не знам откъде се появи въпросът за възрастта му.

– Защо ме излъга?

Свива рамене.

– Защото нямаше да попиташ, ако не беше проблем.

Усмихвам се.

– Не ме тревожи ни най-малко на колко години си. Това бял косъм ли е? – питам привидно сериозно, когато се качваме на ескалатора.

Джеси застава на долното стъпало и се обръща с лице към мен. Така сме почти на едно ниво.

– Мислиш ли, че си забавна?

Не мога да запазя изражението си бездушно, а когато се навежда и ме метва през рамо, едва не изписквам. Не може да се държи така в „Хародс“! Поправям се. Джеси няма никакво уважение към общественото мнение. Ще ме вдигне, ще ме отвлече и дори ще ми бъде бесен, когато пожелае. Изобщо не му пука, а и на мен, честно казано.

Изнася ме от магазина насред Найтсбридж и ме оставя да стъпя на краката си отвън. Оправям роклята си, поемам подадената му ръка и тръгваме обратно към колата. Дори не му се присмивам. За него се превърна в ежедневие да ме разнася, независимо дали сме насаме, или на публично място.

– Ще обядваме в имението – казва, докато слага чантите в багажника, и ме настанява в колата. Пъхва се до мен и ме дарява с моята усмивка, а после слага очилата си. – Наслаждаваш ли се на деня си дотук?

Да, преди да ми напомни, че трябва да отидем до имението. Трябва да изтърпя и цяла вечер там.

– Много. – Не мога да се оплача обаче. Нали съм с него.

– Аз също. Сложи си колана! – казва, пали двигателя и изфучава в обедния трафик. Пуска уредбата и смъква прозореца, за да може Найтсбридж да чуе „Дакота“ на „Стереофоникс“.


8 Верига универсални магазини в Обединеното кралство. – Бел .прев.

9 Номер пет по английската номерация за обувки отговаря на трийсет и седем и половина по европейската. – Бел .прев.

10 Chloé – известна френска модна къща. – Бел .прев.


Деветнадесета глава

Джеси набива спирачки пред имението. Джон ни чака на стълбите. Има само няколко коли, сред които и моята. Бях забравила, че е там.

– Хайде, искам да свърша и да се прибера, така че да ми останат няколко часа, в които да си само моя – казва той, хваща ръката ми и ме повежда.

– Заведи ме у дома тогава – промърморвам и си спечелвам нежно намръщване.

– Не съм чул това – мънка той тихо.

– Ава – Джон ми кимва, докато минаваме, и тръгва след нас.

– Всичко наред ли е? – пита Джеси и ме повежда към бара. Няма никого, като се изключи персоналът, който нервно се върти наоколо. Той ме настанява да седна на един стол и сяда на друг срещу мен, като отпуска ръката ми в скута си. Забелязвам, че Марио лъска уредите.

– Всичко е наред – избоботва Джон. – Доставчиците на храна са в кухнята, а групата ще бъде тук в пет, за да направи пробите. Сара държи всичко под контрол. – Той маха на Марио, а аз се наежвам при споменаването на нейното име.

– Чудесно, къде е тя? – пита Джеси.

– В кабинета ти. Подготвя торбичките с подаръци.

Торбички с подаръци? Какво се слага в торбичка с подаръци за празник на секс клуб? О, Боже! Дори не искам да знам.

Марио се приближава и премята кърпата за полиране през рамо. Автоматично отговарям на топлата му усмивка. Той е най-милият мъж.

– Искаш ли питие? – пита Джеси и стиска ръката ми в скута си.

– Само вода, моля.

– Нека са две, Марио. – Той се обръща към мен: – Какво искаш за ядене?

Е, това е лесно.

– Стек – казвам с широко отворени очи, изпълнени с ентусиазъм. Тук правят най-хубавия стек, който някога съм яла.

Той се усмихва.

– Марио, кажи на Пит, че искаме два стека, средно добре изпечени, пресни картофки и салата. Ще ядем на бара.

– Разбира се, господин Уорд – пропява весело Марио, като поставя две бутилки вода и една чаша на бара.

– Искаш ли да останеш тук, докато аз отида да проверя някои неща? – пита Джеси, като пуска ръката ми в скута си, взима бутилката и налива малко вода в моята чаша.

Повдигам вежда към него.

– Ще накараш Марио да ме пази ли?

– Не – казва той бавно, вглеждайки се предпазливо в мен. Чувам боботещия смях на Джон. – Вече няма нужда, нали?

– Предполагам, че не – повдигам рамене и оглеждам бара. – Къде са всички?

Той става и премества ръката ми в моя скут.