– Не работим в деня на годишното парти. Има твърде много неща, които трябва да се подготвят. – Той целува челото ми и взима своята бутилка с вода. – Джон?

– Готов съм, когато и ти си готов – отговаря Джон.

Джеси отмества кичур коса от лицето ми.

– Ще бъда възможно най-бърз. Сигурна ли си, че се чувстваш добре тук.

– Сигурна съм – прогонвам го аз.

Двамата мъже ме оставят на бара насред хаотичното движение на персонала, който лъска чашите и зарежда хладилниците. Имам чувството, че трябва да помогна, но тогава чувам, че телефонът в чантата ми звъни, и когато го изваждам, откривам името на Рут Куин да присветва на екрана. Би трябвало да оставя обаждането на войсмейл, тъй като това е почивният ми ден, но може би това е моята възможност да изляза и да пийна с нея.

– Здравей, Рут!

– Ава, как си?

Тя се държи приятелски. Прекалено приятелски.

– Добре, а ти?

– Чудесно. Получих графика за плащане и скиците. Много са хубави.

– Радвам се, че ти харесват, Рут. – Допускам, че ще е приятно да се работи с ентусиазиран човек като нея.

– О, сега когато ми показа колко невероятно може да изглежда моят ужасяващ първи етаж, нямам търпение да започнем.

– Добре, може да се заемем незабавно след като уредиш заплащането. Предполагам, че си получила фактура.

– Да, получих. Ще преведа сумата. Можеш ли да ми дадеш банковите детайли на фирмата? – пита тя.

– Не мога, Рут. Може ли да те помоля да се обадиш в офиса? Днес е почивният ми ден и нямам достъп до тези данни.

– Съжалявам. Извинявай, не знаех.

– Всичко е наред, Рут. Не беше нещо планирано. Няма проблем, наистина – уверявам я аз.

– Нещо приятно ли правиш? – разпитва тя.

Усмихвам се.

– Всъщност... да. Прекарвам приятно време с приятеля си – това звучи странно.

– О!

Настъпва тишина.

– Рут? Чуваш ли ме? – питам и поглеждам телефона, за да видя дали връзката не се е разпаднала. Не е. – Ало?

– Да, извинявай. Просто ти ми беше казала, че нямаш приятел – смее се тя.

– Че нямам проблеми с мъж. Исках да кажа, че нямам проблеми с мъж.

– Разбирам! Добре, ще те оставя да прекарваш приятно.

– Благодаря! Ще ти се обадя следващата седмица и ще продължим.

– Чудесно. Доскоро, Ава! – Тя затваря и аз си давам сметка, че не повдигнах въпроса кога ще пием по нещо. Тя също не каза нищо.

Прибирам телефона в чантата си и забелязвам Марио, който носи кашон, пълен със съставки за коктейли и с пресни плодове.

– Ава, добре ли си?

– Много добре, Марио. А ти?

Той повдига кашона към бара и аз му помагам, като го издърпвам към мен.

– Аз също съм много добре. Ще бъдеш ли моето... – той се намръщва – как го казвате... Опитно зайче?

– О, да! – звуча прекалено ентусиазирано. Харесва ми цялата работа със смесването, разбиването и опитването.

Той се подсмихва и ми подава малка дъска за рязане и кухненски нож.

– Ти режеш – инструктира ме той, като вади от кашона и ми подава кошница с различни плодове. Взимам една ягода, изчиствам я и я режа на две половини. – Да, така е добре. – Марио ми кима и започва да налива различни алкохолни напитки в сребърен шейкър.

Аз нарязвам цял куп ягоди, поставям ги в кутия с капак и започвам да режа лимоните. Марио пее ария от някаква италианска опера. И двамата седим на бара, а моето внимание се раздвоява между рязането на плодовете и начина, по който той отмерва и налива, с други думи – мотае се с най-различно оборудване за коктейли.

– А сега да се заемем с хубавата част – усмихва се той, захлупва капака на сребърния шейкър и продължава да го разклаща. Подхвърля го нагоре и го хваща, а после го премята през главата си и се завърта бързо, за да го улови. Зашеметена съм в момента, в който той удря шейкъра в страничната част на бара и налива тъмнорозова течност във висока чаша с мента и ягоди. – Воала – пропява, като ми предлага чашата.

– Леле! – въздишам при вида на покрития със захар ръб на чашата. – Как се казва?

– Това е „Гордостта на Марио“ – отвръща. Гласът му става по-висок в края на името. Той наистина се гордее. – Опитай! – казва. Побутва чашата към мен, а аз се накланям, за да помириша.

Мирише чудесно, но помня как последния път, когато Марио настоя да опитам едно от неговите питиета, то опари гърлото ми. Взимам чашата неуверено, а той кима нетърпеливо. Повдигам рамене и отпивам малка глътка.

– Хубаво е, нали? – Той ме заслепява с щастлива усмивка и започва да слага капаците на всички кутии с плодове.

– Да – отговарям и отпивам по-голяма глътка. Възхитително е. – Какво има в него?

Той започва да се смее и поклаща глава.

– А, не, не. Това аз не казва никого.

– Какво правите тук? – достига до мен откъм гърба ми дрезгавият глас на Джеси и аз се завъртам на стола си, за да го видя как стои зад мен, а челото му е прорязано от бръчката.

Задържам чашата настрани и се усмихвам.

– Трябва да опиташ. Боже мой!

Той отстъпва леко, а бръчката му се задълбочава.

– Не, благодаря, ще приема думата ти на доверие – казва и сяда до мен. – Не пий твърде много! – добавя и поглежда неодобрително към чашата.

– Съжалявам – промърморвам. – Не помислих. – Иде ми да се метна през бара и да се напъхам в кофата за боклук.

Марио сигурно е почувствал напрежението, защото скоро изчезва и ни оставя сами. Оставям питието на масата и се обръщам към бара. Великолепният коктейл вече не е толкова добър.

– Хей! – издърпва ме той от стола в скута си и аз мушвам глава под брадичката му. Не мога да го гледам. Чувствам се толкова глупава. – Няма проблем. Отпусни се! – усмихва се той. Изражението му не казва, че няма проблеми. Дали защото аз пиех? Той се накланя назад, за да погледне надолу към мен, и повдига брадичката ми с пръстите си. Очите му излъчват нежност. – Спри и ме целуни!

Подчинявам се незабавно, намирам врата му и го придърпвам надолу. Отпускам се напълно в ръцете му и го поглъщам, като стена в устата му. Чувствам как се усмихва, докато ме целува.

– Извинявай – повтарям се. Чувствам се глупаво.

– Казах да престанеш – предупреждава ме. – Не знам какво те притеснява.

Какво ме притеснява ли? Притеснява ме неговият укорителен поглед към алкохола.

– Уреди ли всичко? – питам.

– Да. Сега ще ядем, а после ще се приберем, за да се изкъпем и да се погушкаме малко. Става ли?

– Става.

– Добро момиче – казва той, целува ме леко и ме връща на стола ми. – Това е обядът ни – кимва през бара и аз виждам Пит, който носи поднос към нас и го полага на плота. – Благодаря, Пит! – казва Джеси.

– За мен е удоволствие, както винаги. Добър апетит! – Той ми отправя любезна усмивка. Толкова е мил. Всъщност всички, които работят за Джеси, са приятни, като се изключи една персона, но аз няма да позволя да ми съсипе деня на Седмото небе на Джеси.

Развивам ножа и вилицата и ги забождам директно в многоцветната салата, полята с вкусен сос. Трябва да разбера какво има в него.

– Хубава ли е?

Вдигам поглед над вилицата със салата и виждам как Джеси също сладко похапва от своята. Измърморвам одобрително. Мога да ям това всеки ден до края на живота си. Той ми се усмихва.

– Джеси, съгласен ли си групата да се разположи в далечния ъгъл на лятната стая?

Раменете ми се стягат, когато острият глас на Сара достига до мен.

– Да. Мислех, че вече сме се разбрали за това. – Джеси се обръща леко на стола си, за да я погледне, аз не. Оставам с лице към бара и започвам да ровя салатата си с вилицата.

– Така е, просто исках да съм сигурна. Как си, Ава? – пита тя.

Мръщя се над чинията. Наистина ли иска да знае? С удоволствие ще ù кажа. Усещам очите на Джеси върху себе си. Той очаква да се държа прилично и да отговоря на кучката. Извръщам се на стола и лепвам една неискрена усмивка на лицето си. – Добре съм, благодаря, Сара. А ти?

Усмивката ù е не по-малко фалшива от моята и аз се чудя дали Джеси забелязва явната враждебност.

– Добре съм. Очакваш ли празненството с нетърпение?

– Да – лъжа. Бих го очаквала с повече нетърпение, ако тя нямаше да е тук.

Джеси подсвирква и ме освобождава от принудените любезности.

– Тръгвам си. Ще се върна в шест. Погрижи се всичко да е наред горе! Апартаментите и общата стая остават заключени до десет и трийсет. – Джеси насочва вилицата си към входа на бара. – Без изключения – добавя твърдо.

Всяка надежда да довърша обяда си се изпарява напълно при споменаването на общата стая. Ще гледам как хората се отправят натам цяла вечер.

– Разбира се – потвърждава Сара. – Ще те оставя. Ще се видим по-късно, Ава.

– Довиждане! – усмихвам ù се и тя ми отвръща, но след последния път, когато бях тук, вече няма съмнение, че двете с нея не се харесваме, така че всички тези преструвки са безсмислени. Обръщам се отново към бара в първия възможен момент и продължавам да ровя в салатата си. Няма съмнение, че тя се държи приятелски само заради Джеси. Той трябва да я види в истинската ù светлина.

– Не очакваш ли с нетърпение тази вечер? – пита тихо Джеси, докато се храни.

– Очаквам я – казвам, без да го поглеждам.

Чувам го как въздиша тежко.

– Ава, спри да играеш с косата си! Направи го, когато Сара те попита, правиш го и сега. – Той побутва коляното ми с неговото, аз замръзвам и незабавно пускам косата си.

Оставям вилицата си.

– Съжалявам, че не се вълнувам от възможността да присъствам на празненство, на което всеки път, щом някой ме погледне или ми каже нещо, ще мисля, че иска да ме завлече горе и да ме чука.

Подскачам, когато ножът и вилицата на Джеси издрънчават в порцелана.

– За Бога! – възкликва. Той избутва чинията си грубо и с периферното си зрение виждам как масажира успокоително слепоочията си. – Внимавай с езика, Ава! – Той хваща брадичката ми и така извръща главата ми, че да го погледна. Зелените му очи преливат от гняв. – Никой няма да направи подобно нещо, защото всички те знаят, че си моя. Не казвай неща, които ме подлудяват!

Свивам се от суровия му тон.

– Извинявай!

Звуча намусено, но имам право. Те могат да си мислят всичко. Той как би могъл да знае?

– Моля те, опитай се да покажеш малко повече желание! – Той премества ръката си от брадичката на бузата ми. – Искам да се забавляваш.

При вида на неговото умолително изражение ми иде да се сритам сама. Той похарчи Бог знае колко пари за дрехи за мен, а тази вечер е специална за него. Аз съм такава неблагодарна крава. Примъквам се към него и сядам в скута му. Той, разбира се, не дава и пукната пара, че краката ми са сплетени стегнато на кръста му на бара.

– Прощаваш ли ми? – питам. Хапя долната си устна и потривам нос в неговия.

– Ти си възхитителна, когато се цупиш – въздиша той.

– Ти си възхитителен през цялото време. – Притискам се към него и запечатвам устните ни. – Заведи ме у дома! – казвам, целувайки го.

Той простенва.

– Дадено. Ставай! – изправя се и аз отпускам желязната си хватка от бедрата му.

– Какво ще правим с колата ми?

– Ще поръчам някой да я докара. – Той пренебрегва загрижеността ми и ме повежда към колата си. В скоро време вероятно ще се наложи да се придвижвам с метрото.

Чувствам се облекчена, когато най-накрая се връщаме в „Луссо“.

– Дали Кати все още е тук? – питам. Надявам се, че не. Искам да се сгуша в Джеси и да остана така за известно време.

– Не, казах ù да си тръгне, щом приключи. – Излизаме от асансьора и Джеси се опитва да пъхне ключа в ключалката с торбите ми в ръце. Най-сетне отваря и аз тръгвам след него, като взимам торбите.

– Какво правиш? – пита той и повдига вежда.

– Ще кача това в гостната стая. Не може да видиш роклята ми. – Тръгвам по стълбите.

– Остави ги в нашата стая – вика той след мен.

– Няма начин – отвръщам и влизам в любимата ми гостна стая.

Моментално вадя роклята си от чантата, слагам я на закачалка, която я окачвам на задната страна на вратата, и въздишам, докато се отдръпвам назад, за да я огледам добре. Той или ще свърши, като я види, или ще се разпадне.

Разопаковам корсета, обувките и чантата и оставям другите рокли за по-късно. Не след дълго чувам леко почукване.

– Не влизай! – бръщолевя, докато тичам към вратата и я отварям леко. Намирам ухиления Джеси, натикал ръце в джобовете.

– Ще се женим ли? – пита той.

– Искам да бъде изненада – кимам му да се махне. – Трябва да си лакирам ноктите. Изчезвай! – Той искаше да покажа повече желание, така че по-добре да не се оплаква.

Той вдига ръце.

– Добре, ще те чакам в банята. Не се бави! – промърморва и пресича площадката.

Тръшвам вратата и взимам чантата си, за да извадя портмонето с гримовете, но намирам пощата, която Клайв ми даде тази сутрин. Слагам я на скрина до вратата и се отправям към леглото, за да се лакирам.