– Ава, вече казах на приятелите ти, че може да си загубя работата, ако им позволя да влязат. – Той отново хвърля предпазлив поглед към момчетата.

– Знам, Клайв, но те се тревожат – казвам с напълно безгрижен глас. – Просто искат да проверят дали е добре, а после ще си тръгнат. – Опитвам с любезност, нещо от което Дрю, Сам и Джон вероятно са били доста далеч.

– Ава, качвах се горе, чуках на вратата на господин Уорд и не получих отговор. Проверихме някои от записите на камерите, а аз не съм го виждал да излиза или да се връща по време на моята смяна. От охраната не могат да проверят пет дни записи. Казах това на приятелите ти. Ако ви пусна горе, може да си загубя работата.

Смаяна съм от внезапния обрат в портиерската етика на Клайв. Ако беше толкова упорит и верен на професията си, когато дойдох да видя Джеси в неделя, може би никога нямаше да се стигне до онази кавга. Но пък все още щях да съм в блажено неведение за малкия проблем на Джеси.

Усещам как Сам се притиска в гърба ми.

– Пусни ни, за Бога! – вика той през рамото ми.

Трепвам леко, но не мога да го обвиня за безсилието, което изпитва. Аз също се чувствам доста безсилна. Просто искам да ги вкарам вътре и да си отида. Усещам как стените се свиват около мен и виждам как Джеси ме носи през мраморния под в ръцете си. Всички картини, завладели мозъка ми, са още по-ясни сега, след като съм тук.

Обръщам се и виждам Джон. Изражението му е гръмотевично, но ръката му е върху рамото на Сам – това е неговият начин да го успокои. Налага се да направя нещо, което не ми се ще да правя, но страстите се разгорещяват.

– Клайв, не искам да прибягвам до изнудване – казвам сковано и се обръщам отново към него. Той ме гледа объркано и виждам как се опитва да се сети с какво мога да го изнудвам. – Не искам никой да узнава за редовните посетители на господин Гомес или за слабостта на господин Холанд към тайландски момичета – наблюдавам как лицето на Клайв се изкривява в поражение.

– Ава, играеш гадно, момиче.

– Не ми оставяш друг избор, Клайв.

Той поклаща глава и ни сочи към асансьора, докато мърмори обиди под носа си.

– Невероятно! – радва се Сам, докато вървим към асансьора на панорамния апартамент.

Нямам представа как става така, но откривам, че краката ми правят малки стъпки зад тях и аз ги следвам към асансьора.

– Джеси може да е сменил кода – казвам, вървейки зад  гърбовете им.

Сам се обръща. Изглежда разтревожен.

Свивам рамене.

– Ако го е направил, няма начин да се качите горе.

Внезапно се озовавам пред асансьора, поемам си дълбоко дъх и набирам кода. Чувам хор от въздишки, когато вратата се отваря и всички влизат. Аз стоя отвън и гледам Сам. Той се усмихва и леко кимва с глава, насърчавайки ме да се кача с тях.

Правя го.

Влизам в асансьора, Сам и Дрю са от едната ми страна, Джон – от другата. Набирам отново кода. Пътуваме нагоре в неловко мълчание и когато вратата на асансьора се отваря, ние се озоваваме пред двойните врати, които водят към апартамента на Джеси.

Сам пръв излиза от асансьора, отива до вратата и разтърсва бравата, след което започва да тропа по вратата като луд.

– Джеси! Отвори шибаната врата!

Дрю и Джон приближават и го издърпват, после Джон опитва вратата, но тя не поддава. Не мога да не си помисля, че съм последният човек, излязъл от апартамента. Помня, че се постарах да я тръшна възможно най-силно.

– Сам, друже, той може дори да не е тук – успокоява го Дрю.

– Тогава къде е, по дяволите? – крещи Сам.

– О, той е тук – боботи Джон. – Копелето се дави в скръбта си вече твърде дълго. Има бизнес да управлява.

Все още стоя в асансьора, когато вратата започва да се затваря и ме изтръгва от замаяното ми състояние. По силата на естествен рефлекс ръката ми спира вратата и аз излизам във фоайето пред апартамента. Знам, че казах, че ще ги вкарам дотук, а после ще си отида, знам, че трябва просто да си тръгна, но като гледам Сам в такова състояние, разстройвам се още повече, а думите на Джон ме карат да настръхна. Дави се в скръбта си или се дави във водка? Дали ако остана, отново ще се изправя пред пияния и беснеещ Джеси?

Дрю чука на вратата спокойно. Смешно е. След като неумолимото думкане на Сам не получава отговор, то се съмнявам, че вежливото почукване на Дрю ще сполучи.

Той отстъпва от вратата и издърпва Сам към мен.

– Ава, опита ли да му се обадиш? – пита Дрю.

– Не! – изтърсвам. Защо да го правя? Напълно съм сигурна, че не би искал да говори с мен.

– Защо не пробваш? – пита Сам умолително.

Клатя глава.

– Той няма да отговори, Сам.

– Ава, просто опитай! – притиска ме Дрю.

Неохотно вадя телефона от чантата си и набирам Джеси, докато Сам и Дрю гледат нервно. Нямам представа какво ще кажа, когато вдигне.

Главата на Дрю се извърта рязко към вратата.

– Чувам го да звъни. – Връща се към мен, очевидно чака да говоря, но обаждането ми се прехвърля на гласова поща и сърцето ми се стяга. Той не иска да говори с мен. Тръгвам обратно към асансьора. Болката ми се разпалва от отхвърлянето на обаждането ми, но точно тогава във фоайето отеква страшен трясък.

Сам, Дрю и аз обръщаме глави към двойната врата, която отвежда в апартамента на Джеси, и виждаме Джон от другата страна, обграден от натрошената каса. Той ни кимва и Сам и Дрю политат към апартамента. Откривам, че ги следвам неуверено, спомняйки си последния път, когато бях тук.

„Обърни се! Качвай се в асансьора! Върви, СЕГА!“

Не го правя. Стоя на вратата и се оглеждам. Доколкото виждам, нищо не е било преместено. Пристъпвам леко напред в откритото пространство и чувам как мъжете тичат наоколо и търсят Джеси. Когато в полезрението ми се появява основата на стълбите, забелязвам, че празната бутилка от водка е все още на масичката. После виждам широко отворената врата на терасата. Поемам с колебливи стъпки към нея. Все още чувам мъжете да тичат наоколо из апартамента, да отварят и затварят врати и да викат името му.

Аз обаче съм притеглена към терасата. Знам защо. Това е същият магнетизъм, който ме притегля към Джеси всеки път, когато той е наблизо. Само че този път знам, че това няма да е моят Джеси. Дали искам да се изправя отново срещу него, когато е в такова ужасно състояние, когато е толкова зъл и омразен? Не, разбира се, че не искам, но изглежда не мога да се обърна.

Докато приближавам вратата, се опитвам да подготвя очите си за пияната развалина, просната на някой от шезлонгите с бутилка водка в ръка. Но вместо това съм посрещната от безжизненото голо тяло на Джеси, лежащо по лице на терасата.

Започвам да се задушавам и пулсът ми затуптява в ушите ми.

– Тук е! – крещя, докато тичам към безжизненото тяло. Пускам чантата си долу и се сривам до него.

Стискам раменете му и го обръщам. Не знам откъде намирам сили, но успявам да го обърна така, че главата му пада в скута ми. Започвам отчаяно да галя с ръце брадясалото му лице. Забелязвам, че ръката му е все още подута и разранена и че има засъхнала кръв по кокалчетата.

– Джеси, събуди се! Моля те, събуди се! – умолявам го и се отдавам на истерията, докато гледам мъжа, когото обичам, да лежи в скута ми в безсъзнание. Сълзи се стичат по лицето ми и падат по бузите му. – Джеси, моля те! – Отчаяно прокарвам ръце по лицето му, по гърдите и по косата му. Той изглежда безжизнен, отслабнал е и челюстта му е покрита с едноседмична брада.

– Копелето! – избоботва Джон, когато ме открива на терасата с Джеси в скута ми.

– Не знам дали диша – плача и поглеждам със замъглени очи към огромния мъж, който върви към мен.

– Така – казва Джон, докато коленичи, и взима ръката на Джеси от мен.

Поглеждам нагоре и виждам Сам да спира до вратата.

– Какво...

Сълзи нахлуват в очите ми и всичко минава на забавен каданс. Сам идва и се смъква до мен. Започва да разтрива ръката ми.

– Ще повикам линейка – казва Дрю бързо, когато ни открива скупчени около неподвижното тяло на Джеси.

– Почакай! – изръмжава грубо Джон, навежда се над Джеси и разтваря изсъхналите му устни, докато проверява всяка част на отпуснатото му тяло. – Тъпото копеле! Напил се е до състояние на шибана кома.

Поглеждам към Сам и Дрю, но не мога да преценя реакцията им на заключението на Джон. Откъде знае? Джеси може да е полумъртъв. Определено изглежда така.

– Мисля, че трябва да повикаме линейка – успявам да кажа между подсмърчанията.

Джон ме поглежда съчувствено. Никога не съм виждала друго освен напълно безстрастно изражение на суровото му лице и начинът, по който ме гледа сега – толкова печално и сякаш съм малко наивна, – е странно утешителен.

– Ава, момиче. Виждал съм го така повече от веднъж. Той се нуждае от леглото си и от малко грижи, за да премине през това. Не се нуждае от лекар. Не от този вид поне. – Джон поклаща глава.

О? Колко пъти е повече от веднъж? Джон сякаш знае какво да прави. Изобщо не е разтревожен от състоянието на Джеси, който лежи в скута ми, докато аз съм истерична развалина. Сам и Дрю също не изглеждат добре. Дали са го виждали така преди?

Джон потупва бузата ми и се вдига от пода. Никога не съм го чувала да казва толкова много. Големият тих гигант се оказва голям, дружелюбен гигант. Но все още не бих искала да му се противопоставя.

– Какво е станало с ръката му? – пита Сам, когато зърва окървавената и ожулена ръка на Джеси.

Наистина изглежда ужасно и вероятно се нуждае от преглед.

– Разби прозореца на колата си – подсмърчам, когато всички поглеждат към мен. – Когато вдигна врява пред Кейт – добавям напълно засрамена.

– Да го отнесем ли в леглото му? – пита Дрю плахо.

– Дивана – инструктира Джон. Отново се е върнал към оскъдната изразност.

Наблюдавам как Сам става и вдига празната бутилка водка изпод шезлонга. Поглежда я с пълно отвращение и драматично я разбива отстрани в сандъчето за цветя. Силният шум, който отеква около нас, ме кара да трепна, но по-важното е, че кара и Джеси да трепне.

– Джеси! – разтърсвам го леко. – Джеси, моля те, отвори очи!

Сам, Дрю и Джон се скупчват около нас, а Джеси започва да вдига ръка над главата си. Стискам я и я връщам отстрани до тялото му, но още щом я пускам, той я връща пред лицето ми, мърмори неразбираемо и мята краката си неконтролируемо.

– Той търси теб, момиче – казва Джон тихо.

Хвърлям шокиран поглед към Джон и той ми кимва. Търси мен? Хващам ръката му и я насочвам към лицето си, поставяйки дланта му на бузата си. Той веднага се успокоява. Студената му длан върху лицето ми ми носи малко утеха, но изглежда утешава и него, затова я задържам там и го оставям да ме докосва. Ужасена съм, че е напълно възможно да е бил на терасата с дни гол и в безсъзнание. През деня може да е топло, но нощите са доста по-студени. Защо го напуснах? Трябваше да остана и да го успокоя, а не да си тръгна.

– Ще отида да донеса завивки – казва Дрю и се отправя обратно навътре.

– Да го вдигнем ли? – напомня Джон и кимва към Джеси на пода.

Неохотно пускам ръката на Джеси и оставям Сам и Джон да застанат от двете му страни за координирано преместване. Когато го вдигат от скута ми, ставам и изтичвам напред, за да съм сигурна, че пътят им е чист, че целият ъглов диван е освободен от милионите възглавнички (всичките мое дело) и че прилича повече на легло.

Дрю слиза по стълбите, понесъл достатъчно одеяла, а Сам и Джон чакат търпеливо. Тежестта на Джеси е разпределена поравно между тях. Вземам една кадифена завивка от Дрю и я постилам върху студената кожа, а после се дръпвам, за да могат да го поставят на дивана. Подпирам главата му на възглавници и слагам друга завивка върху голото му тяло. Отпускам се на колене до него и галя с ръка брадясалите му страни. Залива ме съжаление и сълзите отново започват да се стичат по бузите ми. Можех да спра това. Ако не бях изхвърчала навън, той нямаше сега да е в това състояние. Трябваше да остана, да го успокоя и да го отрезвя. Мразя се.

– Ава, добре ли си? – чувам тихия глас на Дрю през сподавените си хлипания и една ръка започва да разтрива гърба ми.

Подсмърчам и изтривам нос с опакото на дланта си.

– Добре съм, съжалявам.

– Не се извинявай! – въздъхва Сам.

Навеждам се над Джеси и поставям устни върху челото му. Задържам ги там няколко секунди и когато се вдигам от пода, ръката му се стрелва изпод одеялото и ме сграбчва.

– Ава? – гласът му е дрезгав и пресипнал, очите му се отварят леко и оглеждат стаята. Когато откриват моите, виждам единствено празни дупки към нищото. Обичайните му зелени пристрастяващи очи сега са почти черни.

– Здравей! – поставям длан върху неговата.

Той започва да повдига глава от възглавницата, но преди да успея да го бутна обратно долу, се отказва.