– Ава?

Ставам и поглеждам към вратата.

– Да? – звуча пискливо и нервно. Прекалено нервна съм.

– Какво става, скъпа? Добре ли си?

Може би трябва да кажа, че не съм, да излъжа, че съм зле, и да си остана в банята.

– Да, добре съм. Ще дойда след минутка. – Би било глупаво да кажа, че съм зле. Той би могъл да счупи вратата, за да се погрижи за мен.

– Защо си заключила вратата?

– Не съм осъзнала, че съм я заключила. Пишкам в момента – присвивам се аз. Хубаво е, че между нас има дебела дървена врата, защото вече съм усукала около пръста си голям кичур коса.

– Добре, не се бави!

– Няма. – Чувам равните му стъпки, които го отвеждат извън спалнята.

Паникьосвам се. Наистина се паникьосвам и не знам защо. Не бях уредила да се виждам с Мат. Срещнахме се случайно, това е.

„Мамка му!“

Да върви по дяволите заради това, че е толкова настоятелен. Защо не се отказа, вместо да кара охранителя да носи записите от камерите? Би трябвало да сляза долу и да потуша огъня. Дръпвам силно вратата и изфучавам през тоалетната, спалнята и отивам на площадката. Той вече прекали. Спирам насред крачка, когато пред погледа ми се появява огромен плосък монитор. Той свети като киноекран и подчертава всичко, всичко изглежда огромно. Въпреки че не е. Картината е доста мътна, движенията са накъсани и кадрите подскачат. Джей започва да превърта напред и хора профучават през бара, светлини примигват тук и там, всичко изглежда много хаотично. Но тогава виждам себе си на масата с другите.

– По-бавно – казва Джеси и Джей пуска филма на нормална скорост. – Това е, остави го да върви.

Сядам на горното стъпало и гледам записа на вечерта ми в бара. Нищо интересно не се случва доста време. Виждам как Том се надвесва над масата и сграбчва ръката ми. Гледам как Виктория ни напуска и отива на среща, а после Кейт напуска масата и аз знам много добре какво следва. Моля се тихомълком телевизорът да се възпламени, но това не става. Том тръгва и Мат се приближава. Стягам се от глава до пети и виждам как раменете на Джеси се повдигат почти до ушите му. Мат е с гръб към камерата, но няма съмнение, че е той. Не бих могла да заблудя Джеси за това.

– Сложи го на пауза – разпорежда се Джеси и се приближава към телевизора, за да разгледа по-отблизо, а после започва да клати глава замислено. – Пусни го!

Джей пуска записа и Джеси се отдръпва няколко стъпки. Това е зле. Седя на най-горното стъпало и мисля за последния път, в който Джеси разбра, че съм се виждала с Мат. Не искам това да се повтаря. Защо не предвидих, че ще стане така? Виждам се как скачам от стола и се навеждам да събера с Том разпилените си принадлежности.

– Трябва ми друг ъгъл – казва Джеси.

– Има друга камера – отговаря бързо Джей.

– Покажи ми! Видя ли я да говори с него?

– Уорд, правя каквото мога, но ако ме извикат да се справя с някой пиян идиот или с няколко биещи се момичета, не мога да я наблюдавам.

Поклащам глава на себе си. Следващия път ще ми назначи и бодигард. Това е нелепо.

– Не ми трябва някой да ме наблюдава – простъргвам. Главите и на двамата се обръщат към мен. Джей внезапно започва да се чувства неудобно, а Джеси е твърд и разтревожен. За няколко мига между нас се настанява тишина. Неудобно е и аз несъзнателно се обгръщам с ръце, докато Джеси ме гледа критично.

– Оставяла ли си питието си без надзор в някакъв момент? – пита Джей.

Въпросът ме изненадва.

– Не.

– Кога започна да се чувстваш зле? – настоява Джеси и скръства ръце на гърдите си.

– Олюлях се леко на бара, но мислех, че е заради обувките.

– Говори ли с някого на бара?

Мамка му! Да излъжа ли? Виждала съм реакцията на Джеси към мъж, който се е приближавал към мен, и това не е приятна гледка. Мамка му, мамка му, мамка му! Поглеждам нервно към Джей. Той знае какво обмислям.

Джеси ме гледа с мрачни, внимателни очи, гърдите му се повдигат и спускат, ръцете му все още са скръстени.

– Отговори на въпроса, Ава! – казва той по-спокойно, отколкото знам, че се чувства.

– Имаше някакъв мъж на бара, който предложи да ме почерпи. Отказах – изплювам бързо с очевидно неудобство и гледам към краката си. Той и бездруго ще разбере, когато изгледа записа, така че няма нужда от подробности. – Нямаше проблем. Взех си питиетата и се върнах при Кейт – опитвам се да успокоя Джеси, преди да е припаднал.

– Спри да повтаряш, че е нямало проблем! – крещи той.

Подскачам и неохотно поглеждам към него. Вената на врата му е изпъкнала, а челюстта е здраво стегната. И тогава нещо привлича вниманието ми на екрана и аз поглеждам край Джеси. Не трябваше да го правя. Трябваше да го пренебрегна и тогава може би кадърът щеше да отмине, преди Джеси да успее да го види. Кръвта ми се смразява. На бара седи висок, облечен в костюм мъж. Твърде късно е да симулирам неведение. Джеси се обръща към телевизора да види какво е привлякло вниманието ми, както и Джей.

Тишината се връща, докато и тримата гледаме как мъжът на екрана излиза от полезрението, когато аз се приближавам до бара. И тогава напомпаното опашато влечуго твърде се приближава, аз изпускам рестото и го събирам, а след това залитам и тръгвам към масата, а мъжът отново влиза в кадър. Вглеждам се и се опитвам да го фокусирам по-добре. Той ли е? Определено прилича на него, но в съобщението му се казваше, че е в Дания.

Виждам с периферното си зрение как Джеси потръпва, което значи, че мисли същото, което и аз, но сега гледам записа като омагьосана и въпреки че чувам тежкото дишане на Джеси, съм твърде погълната от картината, за да потвърдя това, което вече знам. Джеси ще полудее. Той също мисли, че това е Микаел. Но не знае, че той трябва да е в Дания. Или знае?

Превъртаме напред видеото, докато не виждаме как Сам влиза в бара и аз ставам от масата. Тогава Джеси се появява в долния ъгъл на екрана и аз наблюдавам как се сривам тежко върху пода и как около безжизненото ми тяло се събират хора, които ме скриват от поглед.

Никой не казва нищо дълго време. Извръщам поглед към Джеси и виждам, че ме наблюдава. Не се чувствам спокойна с мрака в неговите очи и усещам как в моите напират сълзи. Дали да му кажа за съобщението? Джеси вече изглежда убийствено. Дали да добавя и това към очевидния му гняв?

Джей кашля и привлича вниманието ми.

– Достатъчно ли видяхте?

– Да – отговаря Джеси, без да отделя поглед от мен. Вече е ясно, че това, че се е отбил в бара, е може би най-доброто нещо, което би могло да се случи.

– Ще си тръгвам тогава. – Джей става и взима диска. – Не ме изпращайте.

Джеси не казва нищо, когато Джей си тръгва и тихо затваря вратата след себе си.

Аз забивам очи в краката си. Наистина можеше да е много по-лошо. Джеси несъмнено има какво да каже за липсата на честност от моя страна във връзка с появата на Мат, но не може да ме обвинява. Защо бих дала доброволно тази информация? Не съм толкова глупава. Е, може да се окаже, че съм. Не ми беше хрумнало, че има записи, а и определено не очаквах Джеси да започне да се прави на Еркюл Поаро.

– Не спомена за Мат по-рано – казва. Спокойният тон на Джеси не ме заблуждава. И защо се захваща с това, а не с по-важния проблем: високия костюмиран мъж на бара. Знам, че той също смята, че това е Микаел.

Раменете ми се повдигат тревожно, но аз не поглеждам нагоре. Вече знам, че е бесен. Нямам нужда от визуално потвърждение, а и мисля, че е очевидно защо не съм споменала Мат.

– Не исках да те разстройвам.

– Да ме разстройваш? – пита изненадано.

– Добре, не исках да те вбесявам – отвръщам. Поглеждам към него и намирам напълно безстрастно изражение. Изненадана съм. Очаквах кипяща ярост. – Беше случайна среща.

– Но сте говорили няколко минути. За какво говорихте?

– Той се извини.

– И това отне няколко минути? – пита, а веждите му се повдигат. Той е прав, извинението не отнема повече от две секунди, но аз не мога да си спомня подробности от разговора. – Казах ти да не се срещаш с него отново.

Зяпвам към него.

– Джеси, не съм планирала да го видя. Казах ти, беше случайно. – Какво би искал да направя? Да си тръгна от бара ли? – Исках да разбера как е научил за теб.

– Пука ли ти? – Той овладява гнева си. Виждам го.

– Не, не ми пука.

Зъбите му започват да дъвчат долната устна, докато той ме гледа. Чувствам се виновна и не знам защо. Не съм направила нищо лошо. Той не ми вика, но е ясно, че не е щастлив. Какво трябваше да направя? Знам, че и той мисли същото като мен за Микаел, но не може да ми е ядосан за това, защото дори не знаех, че той е бил там... ако това изобщо е бил той.

– Тогава зарежи това! – Джеси пресича отвореното пространство и тръгва нагоре по стълбите. – Ще си взема душ. – Минава покрай мен и ме оставя изумена от спокойствието му. Мисля, че е по-добре да избухне. Поне тогава ще знам къде съм. Ставам и се повличам към стаята. Трябва да установя какво се случва в обърканата му глава. Знам, че е бесен, но защо се сдържа? Не е приятно, но предпочитам да крещи и да каже всичко, което го е вбесило, за да се успокои. Чувствам се така, сякаш кръжа около бутона на детонатор. Влизам в спалнята, отправям се към банята и го откривам под душа. Дори сега съм привлечена от красотата, която стои пред мен, трепереща от гняв. Гневът му е силен, но той не го пуска на воля.

– Би ли ми се развикал и да свършваме с това. – Сядам на мивката и отпускам ръце в скута си. И в този момент забелязвам, че годежният ми пръстен липсва. Той ли го е свалил? Мисълта се забива като кол в сърцето ми. Това не ми харесва, ни най-малко.

Той не казва и дума. Продължава да се сапунисва, а след това излиза, взима кърпа и се суши. Оставя ме да седя точно където съм. Оглеждам банята и ме обзема несигурност. Слизам и нервно се връщам в спалнята.

– Джеси?

Той не ми отговаря и отива в гардеробното, откъдето излиза след няколко мига, обут в избелени дънки. Челюстта му е стегната и мога да видя какви усилия полага, за да сдържа емоциите си. Никога не съм мислила, че ще искам да избухне. И къде смята да ходи?

Той надява сива тениска през главата си и се връща в банята, докато аз стоя в средата на стаята и се чудя какво да правя, по дяволите. Отново тръгвам след него и го намирам да си мие зъбите. Очите му приковават моите в огледалото. Чувствам тревога... неудобство.

– Моля те, говори ми!

Той приключва с миенето на зъбите, изплаква се с вода, хваща се за мивката и няколко пъти си поема дълбоко въздух. Подготвям се за бурята, но тя не идва. Джеси минава покрай мен и влиза в спалнята.

Следвам го напълно отчаяна.

– Къде отиваш? – питам след него, когато се отправя към вратата.

Той спира и минават няколко мига, преди да обърне мрачните си, тревожни очи към мен.

– Трябва да реша някои въпроси в имението – казва. Гласът му е лишен от каквато и да е емоция, докато аз съм готова да заридая. Стоя като вкаменена.

– Мислех, че ще правим нещо заедно тази вечер – напомням му отчаяно.

– Изникна нещо – промърморва той и тръгва.

– Бесен си ми – викам като луда. Не искам да тръгва. Обикновено той настоява да отида с него, а аз се противопоставям, но сега искам да отида.

Джеси поклаща глава и я навежда леко надолу, но не извръща лице към мен. Имам нужда да го видя. Той излиза от стаята, а аз се сривам на пода и заплаквам. Чувствам се безпомощна и изоставена. И всичката тази болка само защото исках да имам последната дума, всичко това, защото настоях да изляза и да докажа нещо. Единственото, което доказах, е, че съм загубена без него.

Надигам се, прекосявам стаята, сривам се на леглото и намирам мястото, което мирише най-силно на него. Това е слаб заместител на истинския аромат. Единствено Джеси може да оправи нещата. А най-лошото е, че аз знам къде и при кого отиде и какво ще прави там. Какво трябва да сторя? Аз съм руина, лицето ми е подпухнало и пари от сълзи, а главата ме боли от толкова много обезпокоителни мисли. Ще отвори ли бутилка водка! Знам, че ако го направи, няма да го видя скоро – не и когато е такъв. Бих предпочела да го загубя напълно, отколкото да имам това бездушно чудовище, в което се превръща, когато пие. Не искам никога повече да го виждам такъв.

Сядам на леглото и внезапно си спомням нещо. Той не е тук, а аз... аз съм сама. Скачам и изтичвам в банята, отварям шкафчето с козметиката и гледам редиците от шишенца, кутии и туби. Започвам търсенето с преместване на съдържанието на шкафчето настрани. Треперещите ми ръце не ми позволяват да извърша операцията, без да съборя няколко бутилки. Надавам разочарован вик и в изблик на ярост прокарвам ръка по полицата и посипвам бутилките по целия под.

Какво си мисля? Той не е толкова глупав, че да ги скрие на такова очевидно място. Напускам банята и отивам в гардеробното, бъркам във всички джобове на костюмите му – вътрешни и външни, – обръщам обувките му и търся сред купищата грижливо сгънати тениски. Нищо, но аз не се предавам. Хапчетата ми започнаха да изчезват мистериозно, откакто срещнах този мъж. На какво си играе той?