Хвърлям се на пода на помещението, забърсвам все още течащите си сълзи и продължавам да претърсвам джобовете на дънките му, като мятам дрехи на всички страни в лудостта си, но не намирам нищо. Златната сатенена подаръчна чанта се изплъзва навън в момента, в който свалям едно сако от закачалката, и съдържанието ù се разсипва по пода.

Презервативи.

„Това не ни трябва.“

Той се е опитвал да ми направи бебе! По дяволите!

Профучавам през апартамента като луда и ровя във всяко чекмедже и шкаф, навсякъде, където е възможно да ги скрие, но час по-късно все още не съм намерила никакви хапчета. Спирам, когато чувам, че телефонът ми звъни някъде отдалеч. Проследявам звука, но той спира.

– Мамка му! – проклинам се, но в този момент чувам сигнала за получено съобщение и стигам до фотьойла, на който седеше Джеси по-рано тази вечер. Опипвам страницата и намирам телефона. Пропуснатият разговор е от майка ми. О, Боже! Дали Дан вече ù се е обадил? Не мога да говоря с нея точно сега. Това наистина е доста неуважително от моя страна, но след като дори аз не знам къде се намирам в момента, не бих могла да ù кажа. Сърцето ми потъва, когато виждам съобщение от Джон.

Той е добре, но ти може би трябва да дойдеш.

Сърцето ми подскача леко на първата част на съобщението, а после отново бързо потъва. Може би трябва да отида ли? Дали Джон се опитва да вземе бутилката водка от ръцете на Джеси? Излитам нагоре по стълбите и нахлувам в банята да изтрия лицето си и да се опитам да се докарам в по-приличен вид. Не е добре – изглеждам така, сякаш съм ревала, и никакво количество грим или вода не е в състояние да помогне. Взимам ключовете си и побягвам към колата.

Стигам до имението за рекордно кратко време и въобще не съм изненадана, когато спирам при вратите и те се отварят незабавно. Джон сигурно ме очаква. Карам неразумно бързо по алеята в отчаянието си да стигна до него. Намирам вратата на имението отворена и тичешком пресичам фоайето, като пренебрегвам шума, който идва от бара и ресторанта. Разговорите секват, когато минавам през лятната стая. Сигурна съм, че ако им обърна внимание, ще намеря много развратни намръщени лица, които ме гледат, но нямам нито време, нито желание да спирам и да попивам негодуванието.

Приближавам вратата на кабинета на Джеси и чувам силно изплющяване, което ме кара да подскоча. Какво беше това, по дяволите? Застивам и поглеждам зад себе си, но коридорът е празен. Натискам бравата и вратата се отваря.

– Ава – боботенето на Големия Джон достига до мен по коридора и ме спира, но аз не го виждам. – Шибаното копеле! Ава, чакай! – Той се появява, движи се по-бързо, отколкото мисля, че е възможно за такава планина от плът, но очилата му все още са си на мястото, когато връхлита към мен като товарен влак. – Исусе, жено, не влизай там!

Виждам обезумелия звяр, който лети към мен като на забавен каданс, и подскачам при звука на поредното пукащо тъпанчетата изплющяване. Това откъсва вниманието ми от боботещия глас на Джон и го насочва към кабинета на Джеси. Какво става? Бутам вратата, докато накрая целият кабинет не се разкрива пред погледа ми. И се задушавам.

„Исусе Христе!“


Тридесета глава

Олюлявам се, а сърцето ми пропуска няколко десетки удара. Какво става тук, по дяволите?

– Не! – Джон се блъсва в мен и ме хваща през кръста.

Губя всички усещания, втренчвам се в противната гледка пред себе си и започвам да се боря с невероятната сила на Джон, който се опитва да ме изведе от стаята. Не знам как, вероятно благодарение на адреналина, но успявам да се освободя от хватката му и падам в стаята, където Сара повдига дяволски на вид камшик и го стоварва върху гърба на Джеси. Стомахът ми се обръща и аз усещам топлата длан на Джон да обхваща ръката ми.

– Ава, скъпа – гласът на Джон е толкова мек, колкото никога не съм го чувала, – няма нужда да виждаш това.

Пренебрегвам го и се изправям, като се опитвам да осмисля сцената, която се разкрива пред мен. Трудно е, въпреки че времето сякаш е спряло и виждам всяка дребна подробност с пълна яснота. Джеси е без риза и е коленичил на пода, главата му виси безжизнено. Той дори не поглежда нагоре. Сара стои зад него, облечена в черни кожени панталони, кожено боди и с високи до бедрата кожени ботуши. Изглежда не по-малко ужасно от камшика в ръката ù.

Не мога да помръдна. Аз съм напълно вкоренена на мястото си. Краката ми треперят, сърцето ми бие толкова бързо, че може да изскочи от гърдите ми, а аз не мога да си отворя устата. Какво става?

Сара ми хвърля поглед, изпълнен с дълбоко задоволство, докато отново повдига бавно камшика. Искам да пищя, да ù кажа да спре, но устата ми е суха и не изпълнява командите на мозъка. Нацупеното ù лице изразява удоволствие от факта, че е подчинила Джеси в това отвратително мъчение и че е успяла, няма съмнение, да ме направи свидетел на ставащото.

Тя отново изплющява с камшика по гърба на Джеси и той извива гръб, отмятайки глава назад, но не издава нито звук.

Високият писък, който се понася в стаята, е мой.

Главата му се извръща в момента, в който викът ми достига до ушите му. Аз отново се боря с Джон, който пак ме е хванал.

– Пусни ме! – Бия се все по-настойчиво, извивам тялото си в ръцете му, забивам нокти в него и го удрям.

– Ава? – успокоява ме гласът на Джеси. Звучи немощно, когато главата му се извръща в моята посока.

Надавам отчаян вик, а когато очите ни се срещат, виждам изцъклени празни дупки. Той не е на себе си. Изглежда дрогиран и празен. Опитва се да стане, но се олюлява леко напред в пълна липса на ориентация. Очите ми се спират на гърба му и виждам поне десет жестоки резки, които прерязват кожата от едната до другата страна и от които се стичат капки кръв.

Гади ми се. Стомахът ми започва да се бунтува и в момента, в който Сара надига камшика отново, чувам сякаш някъде отдалеч Джон да я вика. Коленете ми отказват и аз се сривам в краката му.

– Ава? – Джеси успява да се изправи, но е далеч от стабилността. Той разтърсва глава в опит да се съсредоточи, а объркването се заменя от ужас в мига, в който умът му регистрира моето присъствие. – Исусе, не! – възкликва. Страх сковава красивите му черти. Дори гласът му е нестабилен. Той тръгва напред, но е спрян от Сара, която го хваща за ръката. – Разкарай се от мен! – реве той и я бута назад. – Ава, бебче! Какво правиш тук? – Той приближава и пада на колене пред мен, обхваща лицето ми и търси очите ми.

Виждам го през мъгла от сълзи. Не мога да говоря. Само поклащам глава и се опитвам да отстраня от ума си представата за видяното. Това кошмар ли е? Той въобще не се бореше с нея. Коленичил там, чакаше ударите в пълен транс. Отблъсквам го с ръце и бързо се вдигам на крака.

– Ава, моля те! – казва той, когато избутвам ръцете му от себе си. Трябва да изляза оттук.

Обръщам се, блъскам Джон встрани от пътя си, затичвам се заслепена от шока и влизам в лятната стая. Докато я пресичам, до мен неясно достигат изненадани възгласи, аз се обръщам и виждам, че Джеси и Джон са по петите ми. Усещам как жлъчката тръгва към гърлото ми и слагам ръка на устата си. О, Боже, ще повърна. Нахлувам в тоалетната, влизам в някаква кабинка, заключвам вратата зад себе си и едва успявам да се наведа над тоалетната чиния, когато цялото съдържание на стомаха ми се изсипва навън със звучни и болезнени напъни. Лицето ми е покрито с пот и сълзи. Аз съм в най-долния кръг на ада.

Звукът от врата, която се удря в покритата с плочки стена, отеква в дамската тоалетна.

– Ава! – вика и чука на вратата зад мен, а аз сядам на задника си, щом усещам наближаването на поредния силен порив. – Ава, отвори вратата!

Не мога да му отговоря заради постоянните напъни дори да искам. Какво се предполага да му кажа? Току-що гледах как приема да бъде налаган от жена, която ненавиждам – жена, за която знам, че иска Джеси и че ме мрази. Въображението ми не може да се отърси от тази грубост. Повръщам отново и правя опит да достигна тоалетната хартия, за да избърша устата си, а той продължава да думка по вратата зад мен.

– Моля те – умолява ме и поредният удар среща вратата. Знам, че това е челото му. – Ава, моля те, отвори вратата!

Сълзите ми отново потичат с пълна сила, когато го чувам как се моли. Не мога да погледна в очите на мъжа, когото обичам, със съзнанието какво е направил със себе си.

– Кой те пусна вътре? – пита. Тонът му е жесток и той блъска вратата. – Мамка му! Кой я пусна вътре, по дяволите?

– Джеси, не съм аз. Не бих я пуснал да влезе – гласът на Джон е тих и успокояващ. Искам да скоча в негова защита. Не ме е пуснал той. Ужасеният му глас и опитът му да ме спре водят до едно заключение. Не ми е писал той. Не той е отворил портите. Тя го е направила отново. Подценила съм омразата ù към мен. И тя наистина успя да ме шокира, но това не променя факта, че Джеси доброволно участваше в тази ужасяваща сцена. Защо?

– Какво става? – познатият глас на Кейт ми дава надежда да избягам от тази сцена на ужасите. – Мамка му! Джеси, какво се е случило с гърба ти?

– Нищо – отсича той.

– Недей да ми говориш така! Къде е Ава? Какво се е случило? Ава? – тя ме вика и аз отчаяно искам да ù отговоря, но знам, че ако отворя вратата, Джеси ще влезе. Не искам да го виждам сега.

– Тук е. Не иска да излезе. Ава? – вика ме той. – Моля те, Кейт, изведи я оттук! – Той отново удря вратата. Звучи отчаян и обезумял.

– Джеси! Кажи ми защо се е заключила тук и защо ти кървиш отвсякъде? – настоява Кейт и гласът ù е гневен.

– Ава стана свидетел на нещо, което не беше предназначено за нейните очи, и полудя. Трябва да я видя – говори. Думите му са накъсани от тежкото дишане.

Искам да изкрещя защо точно съм полудяла, но съм обзета от поредния пристъп на повръщане, който ме лишава от възможността да говоря.

– Ако си я наранил, Джеси... – крещи Кейт – Ава?

Той наистина ме нарани, но не по начина, по който мисли тя. Нарани ме по-лошо. Много по-лошо.

– Не! – Джеси звучи отбранително. – Не е така.

– А как е тогава? Тя е там и повръща. Ава? – Кейт леко почуква по вратата. – Ава, хайде! Отвори вратата!

– Ава! – Джеси крещи като обезумял.

– Джеси, просто се махни! – вика му Кейт.

– Не!

– Тя очевидно няма да излезе, докато си тук. Хей, голямото момче. Разкарай го оттук!

– Хайде! – боботи Джон и аз се моля Джеси да се вслуша в думите му и да си тръгне. Няма да отида никъде с него. – Ела да те оправим, тъпо копеле!

Сядам, обгърнала глава с ръце, и слушам как Джон увещава Джеси да излезе от тоалетната.

Най-накрая чувам как вратата се отваря и затваря отново. Кейт почуква тихо.

– Ава, той си отиде – уверява ме тя. Аз ставам, махам резето и пускам приятелката си в кабинката. Тя минава през тесния отвор и смръщва лице при вида на оповръщаната тоалетна. – Какво става тук, по дяволите? – Кейт се свива от другата страна на кабинката и сега сме коляно до коляно.

Хлипайки, поемам няколко пъти въздух и се опитвам да отпусна гласните си струни.

– Той се остави да го нашибат с камшик – изричам. При тези думи отново прегръщам тоалетната, но единственото, което успявам да постигна, е да се давя от безплодни напъни. Усещам как Кейт ме гали по гърба.

– Той какво?

Избутвам се назад и виждам, че брадичката на Кейт е увиснала от изумление. Кой би го повярвал? Но аз видях доказателствата по гърба на Джеси.

– Влязох в кабинета му и заварих Сара да го налага с камшик.

Тя се опулва.

– Тази мегакучка?

– Да – кимвам, ако случайно думата не успее да излезе от гърлото ми. – Той беше на колене, Кейт, като някой роб. – Сълзите ми отново потичат и умът ми е обсебен от ужасната представа за моя силен, самоуверен мъж, който се е оставил да бъде бит.

– Мамка му! – Тя отпуска ръка на коляното ми. – Ава, гърбът му е в ужасно състояние.

– Знам. – Плача. – Видях го. – Това не беше нещо за удоволствие. Поне не от страна на Джеси. Сара в същото време е съвсем различна история. Джеси е искал да бъде наранен. Стомахът ми се присвива. – Кейт, трябва да си тръгна. Той няма да ме пусне. Знам, че няма да ме пусне.

Красивите бледи черти на приятелката ми се озаряват от решителност и тя става.

– Чакай тук!

– Къде отиваш? – питам. Гласът ми звучи паникьосано. Той ще се върне тук в мига, в който Кейт излезе. Знам, че ще го направи.

– Джон отведе Джеси в кабинета. Ще отида да го видя. – Тя отваря вратата и се провира покрай моето отпуснато тяло.

Задържам дъха си в очакване на разправия, но такава не следва. Вратата се отваря и се затваря отново и тогава настъпва тишина. Аз съм сама. Изправям се, но краката ми са слаби и треперят. Опитвам се да изчистя тоалетната и в този момент вратата се отваря, а аз замръзвам и задържам дъха си.