Натискам педала на кошчето и хвърлям миниатюрното боклуче, но нещо проблясва към мен от тъмните дълбини и хваща окото ми. Бръквам и вадя една половина от картичка в сребърно и бяло. Покана за сватба. Обръщам я и накланям глава, после поглеждам отново в кошчето. Вадя другата половина и събирам и двете заедно.

Г-н и г-жа Хенри Уорд молят да бъдат удостоени с удоволствието от Вашето присъствие на сватбата на тяхната дъщеря, госпожица Амалия Уорд, за д-р Дейвид Гарсиа.

„Господи!“

Поканата е изтръгната от ръцете ми и натъпкана в кошчето. Дръпната съм обратно до кухненския плот като замаяна.

– Седни! – настоява той с онзи тон, който знам, че не трябва да пренебрегвам. Вдига ме внимателно на стола. Поглеждам го и виждам стегната челюст и издути мускули на врата.

– Сестра ти ли? – питам тихо.

– Остави това! – предупреждава, без да ме погледне.

Умът ми започва да препуска. Не сме говорили много за родителите му, но това, което знам, е, че не ги е виждал от години. Те ли са избрали така, или Джеси? Ако са му изпратили покана за сватбата на сестра му, тогава предполагам, че решението е на Джеси. Изучавам го, но не смея да кажа и дума.

– Заповядайте! – Кати ни сервира закуските, а после пъхва бърсалката за прах в предния джоб на престилката си. – Ще ви оставя да ядете на спокойствие.

– Благодаря, Кати – казва Джеси с нула благодарност в гласа.

Не мога дори да говоря. Започвам да чопля краищата на сьомгата си в неловко мълчание и след цял век тишина най-накрая се отказвам и се смъквам от стола.

– Къде отиваш? – пита той рязко.

– Горе. – Излизам от кухнята и оставям закуската си недокосната. Джеси и постоянните предизвикателства, които го обкръжават, не спомагат за апетита ми.

– Ава, не си тръгвай от мен! – заплашва. Пренебрегвам го. – Ава!

Обръщам се.

– Ти си повече от откачен, ако мислиш, че ще се омъжа за теб, Джеси – казвам спокойно. Оставям го в кухнята, въпреки че лицето му е изпълнено с болка. Почти очаквам да ме грабне и да ме вдигне от пода, но за моя изненада (и тревога) ми е позволено да напусна кухнята. Качвам се към главната спалня без обратно броене и без вразумяващо чукане в стила на Джеси. В момента съм в деликатно състояние, така че не е възможно да бъда местена грубо.

Виждам Кати в любимата ми стая за гости да бърше прах, докато пее „Валъри“. На лицето ми се появява лека усмивка. Затварям вратата на спалнята зад себе си и отивам да си измия зъбите. Ще отида на работа. Няма да вися в кулата цял ден като резервна част, а и гърбът ми е добре, ако не правя резки движения. Предпочитам да се изправя пред шефа си и пред въпросите, които със сигурност ще ми зададе, за връзката ми с Джеси.

Прехвърлям закачалки и закачалки с нови рокли и се спирам на една от старите ми. Преобличам се, надявам токчета и заставам пред огледалото, за да си сложа грим.

Вратата на спалнята се отваря.

– Къде отиваш? – пита Джеси с намек за страх в гласа си.

– Отивам на работа.

– Не, не отиваш.

– Напротив, отивам – казвам. Продължавам да се гримирам, като не обръщам внимание на внушителното му тяло зад мен. Това, че не може да ме докосва, сигурно го убива. Особено сега когато иска да ме задържи.

– Как е гърбът ти?

Хвърлям поглед към него.

– Боли ме – отговарям, като зареждам гласа си с предупреждение. Поглеждам в огледалото и страдам за мъжа, който стои зад мен и не знае какво да прави със себе си. Не може да използва своя начин за справяне с моето неподчинение. Наистина е объркан. – Къде е телефонът ми? – питам, докато Джеси се мотае зад мен.

– Зарежда се в кабинета ми.

Изненадана съм, че доброволно ми дава тази информация.

– Благодаря. – Вдигам чантата си и тръгвам към вратата, но отскачам, когато Джеси застава пред мен и блокира пътя ми.

– Да говорим! – изплюва думите така, сякаш са боклук в устата му. – Моля те, не тръгвай! Ще говоря.

– Искаш да говориш?

Свива рамене смутено.

– Ами не мога да ти начукам никакъв разум, затова предполагам, че ще трябва да го направя с приказки.

– Това е традиционният начин за справяне с нещата, Джеси.

– Да, но моят начин е много по-забавен – вмята, предлага ми палавата си усмивка и аз се опитвам да спра потрепването на ъгълчетата на устните ми. Трябва да запазя разговора сериозен. Джеси поема ръката ми и се приближава. – Никога не се е налагало да обяснявам живота си на никого, Ава. Това не е нещо, за което говоря с удоволствие.

– Няма да се омъжа за човек, който отказва да се открие. Ти продължаваш да криеш информация и накрая двамата се оказваме в огромна каша.

– Знам – въздъхва. – Ава, ти знаеш за мен повече, отколкото всяка друга жива душа знае. Никога не съм бил толкова близък с никого. Не говориш за живота си само когато чукаш някого.

Трепвам при напомнянето за дните му на „топвания“, които едва наскоро са свършили.

– Не казвай такива неща!

Той ме бутва към леглото.

– Седни! – нарежда и ме дръпва надолу. Поемам си въздух, за да се успокоя. – Последния път, когато видях родителите си, нещата не минаха добре. Сестра ми беше действала малко потайно и беше уредила да се срещнем. Баща ми ми изнесе проповед, майка ми се разстрои, а аз се напих много, така че можеш да си представиш как е свършило.

– Значи сестра ти очевидно иска да изкупи вината си – казвам. Гласът ми е тих, но пълен с надежда.

– Амалия е малко упорита – въздъхва Джеси, а аз потискам смеха си. Какъвто братът, такава и сестрата! – Не иска да приеме, че са се случили прекалено много неща, че са били разменени прекалено много сурови думи през годините. – Поглежда към мен и виждам терзанието в очите му. – Отношенията ни са непоправими, Ава.

– Но те са твои родители. – Не мога да си представя живота си без мама и татко. – Ти си техен син.

Той едва се усмихва, което подсказва, че аз просто не разбирам, което е добре, защото наистина не разбирам.

Въздъхва.

– Тази покана е пристигнала само защото сестра ми я е пратила без знанието на родителите ми. Те не ме искат там. Адресът им е задраскан и заменен с този на Амалия.

– Но Амалия очевидно те иска там. Не искаш ли да си свидетел как ще се омъжи?

– Бих искал да видя как малката ми сестра се омъжва, но също така не искам сватбата ù да бъде съсипана. Ако отида, всичко ще свърши по един начин. Довери ми се!

– Какво се случи, за да се объркат отношенията ви толкова много?

Раменете му се отпускат зрелищно и той започва да върти палци по дланите ми. Виждам, че това за него е болезнено, което само увеличава безсилието ми, защото показва, че на него наистина му пука.

– Вече знаеш, че чичо Кармайкъл ми остави имението, когато умря. Отношенията ни вече се бяха обтегнали, след като родителите ми се преместиха в Испания, а аз избрах да остана с Кармайкъл. Бях на осемнайсет и живеех в имението. Разбирам, че това е най-лошият кошмар на всеки родител – засмива се леко. – Започнах живот на плейбой и нещата станаха още по-лоши, когато Кармайкъл умря. Ако не беше Джон, вероятно нямаше да има имение. Той на практика го управляваше, докато аз се наслаждавах на твърде много пиене и твърде много жени.

– О! – прошепвам. Наслаждавал се е? Предпочитам „топването“.

– В един момент се успокоих, но родителите ми поставиха условие: или имението, или те. Избрах имението. Кармайкъл беше мой герой, не можех да го предам – завършва малката си реч с абсолютна категоричност.

– Родителите ти са знаели, че продължаваш... – прочиствам сухото си гърло. – Ами... каквото си правил? – не мога да го кажа. От това ми се гади.

– Да. И предрекоха бъдещето ми. Бяха прави и не ми позволиха да го забравя. Живях доста разпуснат живот, признавам. Кармайкъл беше черната овца на семейството. Всички се бяха отрекли от него. Срамуваха се. А когато той умря, аз заех мястото му. Родителите ми се срамуват от мен. Това е.

Присвивам се на последната част.

– Не трябва да се срамуват от теб.

– Просто така стоят нещата.

– Значи познаваш Джон отдавна? – Ако е помагал с управлението на имението преди доста време, значи говорим за шестнайсетина години.

– Да, отдавна – отвръща. Усмихва се топло. – Бяха големи приятели с Кармайкъл.

– На колко години е той?

Поглежда ме и се намръщва.

– Петдесетина, мисля.

– А на колко години беше Кармайкъл?

– Когато умря ли? На трийсет и една.

– Толкова млад? – изтърсвам. Представях си го с дълга побеляла коса, мазен и с тен.

Джеси се смее на замаяното ми изражение.

– Имаше десет години разлика между баща ми и Кармайкъл. Бил е изтърсачето на дядо ми и баба ми.

– О! – правя бърза сметка наум. – Значи между теб и Кармайкъл също е имало само десет години.

– Беше ми повече като брат.

– Как умря той? – вероятно прекалявам, но съм любопитна. Започвам да сглобявам живота на Джеси и вече съм като куче с кокал.

Тъга минава по лицето му.

– В автомобилна катастрофа.

– О! – прошепвам, но тогава осъзнавам и очите ми се плъзгат към корема му, задържайки се на мястото, където знам, че е белегът. Джеси е бил в колата с Кармайкъл. При всички мои опити да го накарам да говори той казваше, че е твърде болезнено. И наистина е.

– Не ходи на работа! – възкликва. Дръпва ме в скута си грижовно и докосва носа ми със своя. – Остани у дома и ми позволи да те обичам! Искам да те заведа на вечеря. Дължа ти малко специално време.

Разтопявам се върху него. Новооткритото ми знание, съчетано с разумността на Джеси, не ми позволява да откажа.

– Връщам се на работа утре – казвам твърдо. Трябва да разреша някои проблеми, свързани с работата, а по-точно с Микаел.

– Добре – извърта очи. – Така, отивам да тичам, за да облекча част от напрежението, което моята предизвикателна изкусителка ми донесе, а после ще се гушкаме цял следобед и ще излезем на вечеря. Става ли?

– Става, но аз възразявам срещу средната част от това изречение и я заменям със „заблуден бог“.

Озарява ме с усмивката си, запазена само за мен, и пада назад на леглото предпазливо.

– Целуни ме сега! – настоява и аз се гмурвам върху него с благодарна целувка. Той се разкри и аз се чувствам много по-добре. Отново се грея на слънцето на Седмото небе на Джеси.


Тридесет и трета глава

– Добро утро, бебче!

Отварям широко очи разтревожена. Утро?

– Не е утро, нали?

– Не. Пет часът е. Спа цял следобед. Как е гърбът ти? – Изпълзява в леглото напълно гол, докато не ляга до мен. Възхищавам се на капките вода, които проблясват по твърдите му рамене и гърди. Избръснал се е. Мирише божествено.

Гърча се малко.

– Добре е. – Извъртам се към гърдите му, за да усетя по-силно неустоимия му аромат.

– Само помисли! Ако се откажеш от работата, можеш да правиш това всеки ден. Няма ли да е перфектно?

– За теб – оплаквам се. – Перфектно за теб, защото ще знаеш къде съм по всяко време. – Притискам устни към гърдите му и мисля, че той може да получи своето. Познавам Патрик добре, но не достатъчно, за да съм уверена, че ще прати Микаел по дяволите, когато му кажа какво става.

– Точно. – Прокарва пръсти през косата ми. – Може да идваш на работа с мен и никога няма да има нужда да се разделяме.

– Ще ти писне от мен.

– Невъзможно. Ще ми позволиш ли да те изведа на вечеря?

– Или може да си останем тук. – Плъзгам ръка по корема му и докосвам белега.

– Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие, но искам да те изведа навън. Имаш ли нещо против? – пита доста разумно.

Изобщо не прилича на себе си. И дори отказва възможността да ме задържи в леглото? Ставам подозрителна.

– Но пък – прошепва – не съм бил в теб прекалено дълго. Това е неприемливо. – Обръща ме нежно по гръб. – Бебче, сънливият секс е извън менюто за известно време, така че просто ще те чукам. Някакви възражения? – Отпуска тялото си наполовина върху моето и очите му моментално се замъгляват. Това, съчетано със зловещите му думи, ме докарва до безумие от желание.

– Питаш дали може да ме чукаш? – изпълнена съм с подозрение.

Очите му танцуват дяволито, докато целува първо едното ъгълче на устата ми, а после и другото.

– Внимавай с езика! Опитвам се да съм разумен. – Завърта се и ме докосва точно където трябва.

– Не бъди! – изтърсвам.

Той се отдръпва, перфектната му бръчка е на мястото си. Премисля искането ми няколко секунди.

– Не искаш да бъда разумен?

– Да, не искам – задъхвам се леко. Той знае точно какво прави.

– Значи... нека изясня! Малко съм объркан. – Движи се така, че освобождава в слабините ми едно настойчиво туптене. – Наистина ли не искаш да съм разумен?