Бичуването – гледната точка на Джеси

 

Не усещам болката от камшика. Няма го жиленето или пробождането, когато кожата се свързва с гърба ми. Единствената болка, която изпитвам, е в сърцето ми. Това е осакатяващата агония на провала – провала в защитата на единственото нещо в живота ми, което има стойност.

Пиенето щеше да вкочани това мъчение, но също така щеше да причини още болка... още провал. Едва мога да дишам от вината, която изпитвам сега. Не мога да се насиля да се изправя пред грешките си – те са толкова много и всичките са потенциални причини, които да прогонят красивото ми момиче.

Знам, че Сара се наслаждава на това. Видях доволния блясък в болните ù очи, когато влезе при мен с бутилка водка, надвиснала над устните ми. Мога да подуша неведението и бягството, което бутилката би предоставила, но мога да подуша и разкаянието, което ще последва.

Да се накажа. Това е единствената ми възможност. Бог знае, че накарах Ава да преживее достатъчно. А има какво още да узнае. Ето защо ми беше толкова лесно да оставя бутилката, да сваля тениската си и да падна на колене. Това ми дава и възможност да се моля.

Въпреки състоянието си на транс знам, че това никога няма да е достатъчно, но нямам представа какво да правя. Не знам как да се променя, как по чудо да стана достоен за любовта ù. Може би няма надежда за мен. Може би винаги ще провалям всичко добро, което се появи в живота ми. Може би това е моето наказание – Бог ми дава за кратко да усетя какъв може да бъде животът ми, като знае, че ще го съсипя и ще остана още по-празен и изгубен отпреди.

Или може би един ден ще направя нещо в живота си както трябва.

Мисля, че чувам гласове. Или сънувам?

Гърбът ми се извива рязко и главата ми отлита назад, когато кожата отново среща плътта ми. Изгубил съм способността да говоря, всъщност да издавам какъвто и да е звук. Така че какъв е този звук? Отнема ми едва част от секундата, за да осъзная. Силен вик. Изплашен.

Това е моят ангел.

Отмятам глава нагоре и откривам Ава, вкопчена в борба с Джон. Тя крещи, дърпа се и го удря.

– Ава? – едва оформям едничката дума, която обикновено изпълва сърцето ми с щастие. Само звукът на името ù отнема от мен цялата болка. Но не и сега. Тя застива, когато чува шепота ми, лицето ù се обръща към мен. Страданието и болката, гравирани върху красивите ù черти, ме осакатяват. Тя е тук. Как?

Извиква към мен и мъртвите ми мускули се задвижват. Нуждата ми да стигна до нея е отчаяна. Но нищо не се движи. Краката ми са като желе, а умът ми още е частично замъглен. Тя ме оглежда, дребното ù тяло се свива и тя пада на пода в краката на Джон.

– Ава? – Най-после шибаните ми крака ме слушат и успявам да се изправя. Мамка му, чувствам се по-вбесен, отколкото би могло да постигне каквото и да е количество водка. Надявам се всичко това да е лош сън, но когато разтърсвам глава и успявам да фокусирам, сърцето ми забавя ударите си. Тя ридае. Гледа ме с чиста агония, бликаща от тези зашеметяващи очи. – Исусе, не! – Тръгвам напред, но нещо ме задържа. Отнема ми няколко отчаяни мига да осъзная какво. – Разкарай се от мен! – Направо избутвам Сара и бързам към моето момиче. – Ава, бебче. Какво правиш тук? – Падам на пода до нея и опипвам лицето ù, за да мога да видя очите ù. Когато ги срещам, намразвам това, което откривам в тях – още болка. Колкото повече се приближавам, колкото повече гледам, толкова повече се усилва болката.

Ава ме избутва и аз я изпускам от ръцете си. Паникьосвам се.

– Ава, моля те! – Тя избутва и Джон и изчезва през вратата. Силата ми изглежда се връща, когато виждам как отново бяга от мен. Вдигам се на крака. – Мамка му!

Джон ми хвърля загрижен поглед, като преценява следващия ми ход. Няма нужда да пита. Едрото му тяло бързо се понася по коридора и аз го следвам.

Не усещам краката си, но те се движат бързо. Гледам как гърбът ù изчезва в дамската тоалетна и тичам след нея, а Джон след мен. Звукът, който ме посреща, пробива дупка в корема ми. Тя повръща.

– Ава! – Би трябвало нежно да я подмамя да излезе от кабинката, но страхът ми расте с всяка секунда. Тропам. – Ава! Отвори вратата! – Чувам преместване, но вратата не се отваря. – Моля те! – Удрям от безсилие глава във вратата. Дланите и гърдите ми са притиснати в дървото, сякаш това ще ме приближи малко към нея. – Ава, моля те! Отвори вратата!

Нищо.

– Кой те пусна вътре? – Нямам намерение да удрям вратата от гняв. – Мамка му! Кой я пусна вътре, по дяволите?

– Джеси, не съм я пускал. Не бих я пуснал да влезе. – С голямата си длан Джон прави успокояващи кръгове по рамото ми. Няма нужда да гледам лицето му, за да разбера, че е откровен.

И двамата поглеждаме към вратата, когато Кейт връхлита вътре. Красивото ù лице се обръща към нас.

– Какво става? Мамка му! Джеси, какво се е случило с гърба ти?

– Нищо. – Мамка му! Не искам целият шибан свят да разбере за провалите ми.

– Недей да ми говориш така! Къде е Ава? Какво се е случило? Ава?

Трепвам от суровия ù отговор, но не съм в положение да ù се противопоставя. Заслужавам много повече от рендосване от най-добрата приятелка на Ава. Заставам до нея при вратата.

– Тук е. Не иска да излезе. Ава? Моля те, Кейт, изведи я оттук! – Тропам отново по вратата без никаква полза. Тя няма да излезе, докато съм тук. Знам го, въпреки че не искам да си го призная.

– Джеси! Кажи ми защо се е заключила тук и защо ти кървиш отвсякъде? – смелата приятелка на Ава ме цапардосва с въпрос, който не мога да избегна.

– Ава видя нещо, което не трябваше да вижда – отвръщам. Неясен съм и вдигнатата вежда на Кейт потвърждава, че вече знае това. – И полудя. Трябва да я видя. – Паниката ми се усилва с всяка секунда, в която не мога да стигна до Ава.

– Ако си я наранил, Джеси... – крещи Кейт – Ава?

– Не! Не е така. – Прокарвам ръка през косата си. Какво ще правя, по дяволите?

– А как е тогава? Тя е там и повръща. Ава! – Кейт леко почуква по вратата. – Ава, хайде! Отвори вратата!

– Ава! – крещя. Ще разбия шибаната врата, ако трябва.

– Джеси, просто се махни!

– Не!

– Тя очевидно няма да излезе, докато си тук. Хей, голямото момче. Разкарай го оттук!

– Джеси? – Джон започва да дърпа ръката ми. Боботенето му е по-нежно от обичайното, но в тона му определено се усеща предупреждение. Може да съм гадно копеле, когато искам, но съм виждал Джон в действие и въпреки че знам, че ще го накарам да се изпоти, нямам нужната физическа сила. Ще ме смаже с палеца си. – Ела да те оправим, тъпо копеле!

Неохотно оставям Джон да ме изведе от дамската тоалетна и се надявам, че отсъствието ми ще насърчи Ава да излезе. Поглеждам Кейт умоляващо. Позволявам ù да види, че съм смутен. Тя никога няма да разбере, но още по-лошото е, че знам, че Ава също няма да разбере.

Джон направо ме завлича обратно в кабинета. Усещам втренчените погледи на членовете. Мъжете вероятно са доволни да ме видят в такова шибано състояние заради една жена и сигурно мислят, че съм си получил заслуженото. И са прави. Жените вероятно горят от желание да ме утешат, да откъснат ума ми от проблемите ми. Няма да се получи. Ако изгубя тази жена, само едно нещо ще може да отнеме болката. И съм повече от подготвен да го направя.

Джон избухва, щом вратата на кабинета ми се затваря. Стоя пред извисяващата му се фигура и приемам тирадата, която заслужавам.

– Ти, глупаво копеле! – вика. Ечащият му глас ме запраща назад една стъпка. – От всички скапани жалки неща, които си правил, това обра шибания медал. – Той ме смушква леко в рамото, но е достатъчно, за да се олюлея. – Казах ти, по дяволите! Стой далеч от шибаното пиене! Това не значеше да го замениш с камшик. – Вдигам поглед и гледам как сваля очилата си. Нещо, което прави само когато иска другият да оцени колко е вбесен. Наистина е вбесен. Очилата се насочват към мен. – Ти си най-лошият си враг, Джеси.

– Знам – съгласявам се тихо. Нямам защита, нямам нищо, което да направи положението приемливо. Но ще опитам.

Главата на Сам се пъхва през вратата и той ни прекъсва. Усмихва ни се нервно, извинява се за прекъсването, а после тихо напуска.

Джон отново гледа към жалкото подобие на мъж пред себе си.

Аз.

– Казах ти да си облечеш ризата, да се върнеш при момичето и да оправиш нещата, а не да се търкаляш в шибаното си самосъжаление и да се присъединиш към Сара в шибаните ù садистични гадости. Бъди мъж, тъпо копеле! – възкликва и вдига ръце от безсилие. – И никога не се съмнявай в моята охрана!

– Тогава как е влязла тя, мамка му? – крещя. Думите на Джон ми напомнят тази малка мистерия.

– Нямам никаква шибана идея, но ще разбера, помни ми думите!

Искам да крещя още, когато уж небрежното посещение на Сам в кабинета ми бързо се врязва в объркания ми мозък.

– Мамка му! – изругавам, избутвам Джон и се втурвам по коридора. Той ме проверяваше. Искаше да е сигурен, че не съм на пътя, и го правеше с определена цел.

Пердаша обратно през имението до вратата на дамската тоалетна. Спирам, когато откривам Ава да стои и да ме гледа, сякаш е очаквала пристигането ми. Между очите ни преминава тихо разбиране, докато се изучаваме един другиго. Кейт остава тихо отстрани. Не съм подготвен да бъда разубеден, затова отивам напред, вдигам Ава и бързо напускам тоалетната. Докато вървя към кабинета си, държейки Ава на сигурно място в ръцете ми, усещам най-невероятното успокоение. То изобщо не подлежи на описание и в този момент осъзнавам, че всяка дума, която последва, трябва да е важна. Аз ще направя така, че всичките ми думи да са важни.

Кракът ми затваря вратата на кабинета и аз се настанявам на дивана. Държа Ава близо до себе си и се опитвам с всички сили да не трепна, когато кожата докосва възпалената ми плът. Вкочанеността избледнява и е заменена от парене, а пулсът ми най-сетне започва да се успокоява. Лицето ми инстинктивно търси нежната кожа на врата ù. Миризмата на косата ù ме успокоява малко. Но сълзите ù – не.

– Моля те, не плачи! Това ме убива.

– Защо? – казва. Тихият ù въпрос достига ушите ми и ме хваща неподготвен. Това е въпрос, който трябваше да очаквам и който има нужда от отговор.

– Обещах ти, че няма да пия – изричам. Отговорът ми е слаб. Вероятно събирам кураж да ù дам отговорите, които търси и от които се нуждае. Да ù кажа какъв провал всъщност съм. Моля се тихо на Бог за прошка.

– Искаше ли да пиеш?

– Исках да спра.

– Погледни ме! – казва тя сурово, но не мога да я погледна. Не мога да се изправя пред болката, която ù причиних. – По дяволите, Джеси, погледни ме! – Тя се размърдва. Опитва се да ме измъкне от страхливото ми скривалище. Изсъсквам от болка и тя спира. – Три – спокойният ù глас ме кара да се вкочаня. Това е единствената дума, която ще доведе до отговорите по-бързо, отколкото ми се иска. Трябва да подредя мислите си, да подбера думите, които ще кажа. Тя използва собствената ми манипулация срещу мен. – Две.

– Какво ще стане на нула? – питам и вече знам отговора.

– Ще си тръгна.

Вдигам бързо глава. От потвърждението боли по-силно, отколкото мислех.

– Моля те, недей!

Лицето ù се отпуска. Негодуванието изглежда изчезва от думите ми. Нямах намерение да я карам да се чувства виновна. Тя се премества така, че да ме яхне. Ръцете ù внимателно ме обгръщат.

– Кажи ми какво искаше да спреш!

– Да те наранявам.

– Не разбирам. Бих предпочела да пиеш.

– Не би – възразявам. Иронична усмивка се появява на устните ми. Тя наистина няма представа.

Сяда назад, решена да срещне очите ми. Не мога да ù откажа.

– Бих предпочела да те видя, след като си изпил половин спиртна фабрика, само не и това.

Отпускам глава.

– Довери ми се, Ава, не би.

– Да ти се доверя? Джеси, чувствам се предадена. – Внезапно се вдига от тялото ми и загубата на меките ù извивки върху твърдите ми мускули е непоносима. Опитвам се да я върна, но съм отблъснат. Това прерязва душата ми. – Не си тръгвам – изстрелва и ме кара да прибера ръцете си шокирано.

Започва упорито да обикаля кабинета ми. Обичайната мила гледка как потупва нежно предните си зъби, когато е замислена, изобщо не ме успокоява. Безпокойството ми не намалява, когато Ава се отпуска на отсрещния диван и демонстративно остава далеч от ръцете ми. Бавно оформям думите в главата си – думи, които да обяснят или да я накарат да се почувства по-добре, но все още не мога да ги подредя напълно. Не съм сигурен откъде да започна. Не мога да направя нищо, освен да гледам как въздиша и как започва да разтрива успокоително слепоочията си. Искам аз да направя това. Искам да направя всичко, което мога, за да я накарам да се чувства по-добре.