– Не ти ли харесва?

– Харесвам те какъвто и да си.

„Само не пиян!“

По лицето му за кратко прелита изражение, което почти ме убеждава, че чете мислите ми.

– Няма да изпия и капка повече – заявява уверено, като се старае да не прекъсва контакта ни с очи, докато го казва.

– Изглеждаш уверен – отвръщам тихо.

– И съм. – Сяда във ваната и обръща лице към мен. Вдига наранената си ръка, за да обгърне лицето ми, но трепва, когато осъзнава, че не може. – Сериозен съм. Никога повече. Обещавам ти. Аз не съм бесен алкохолик, Ава. Признавам, че се самозабравям, след като започна да пия и че ми е трудно да спра, но мога да пия и да не пия. Бях в лошо състояние, след като ти ме остави. Просто исках да притъпя болката.

Сърцето ми се стяга в гърдите и изпитвам чувство на облекчение, смесено с малко съмнение. Всеки се самозабравя по-малко, когато започне да пие, нали? Милиони думи се блъскаха в мозъка ми от дни, но сега не мога да си спомня нито една от тях.

– Защо не ми каза по-рано? Това ли имаше предвид, когато каза, че ще причиня повече щети, ако си тръгна?

Той отпуска глава.

– Беше гадно да го кажа.

– Беше.

Отново ме поглежда.

– Просто исках да останеш. Бях смаян, когато ми каза, че имам хубав хотел – усмихва се леко и аз се чувствам глупаво. – Нещата станаха доста бързо. Не знаех как да ти кажа. Не исках да избягаш отново. Ти. Продължаваше. Да. Бягаш.

– Но не стигнах далеч, нали?

– Щях да ти кажа. Не трябваше да идваш в имението така. Не бях подготвен, Ава.

Очевидно. Всеки път, когато бях в предполагаемия хотел, бях придружавана или затваряна в кабинета на Джеси. Сигурна съм, че хората са били предупредени да не говорят с мен и никой да не доближава Джеси, когато съм с него. Но той е прав. Нещата наистина станаха доста бързо, но това няма нищо общо с мен. Боже, има толкова много теми, за които да говорим. Толкова много въпроси. Гадното малко същество, което Джеси удари в имението, имаше да каже някои доста интересни неща. Имал ли е връзка Джеси със съпругата му?

Въздъхвам.

– Излизай! Сбръчкваш се – вдигам кърпа и той също въздиша, след което се измъква от ваната, подпрян на здравата си ръка. Прокарвам кърпата по тялото му, а той ме наблюдава внимателно.

Ъгълчетата на устните му се вдигат леко в подобие на усмивка, когато стигам врата му.

– Преди няколко седмици аз лекувах твоя махмурлук.

– Обзалагам се, че главата ти дрънчи много по-силно от моята. – Отказвам да се отдам на спомените и увивам кърпата около кръста му. – Храна, а после болница.

– Болница? – изтърсва той със стреснат глас. – Не ми трябва болница, Ава.

– Ръката ти – пояснявам. Вероятно мисли, че искам да го настаня в болница.

Виждам, че ме е разбрал, защото вдига ръката си, за да я огледа. Кръвта е отмита, но все още изглежда гадно.

– Добре е.

– Не съм убедена.

– Ава, няма нужда да ходя в болницата.

– Не ходи тогава! – обръщам се и влизам в спалнята.

Той ме следва и се срива в края на леглото. Наблюдава ме как изчезвам в огромното гардеробно помещение. Ровя из вещите му и намирам сив анцуг и бяла тениска. Нуждае се от нещо удобно. Взимам някакви боксерки от чекмеджето му и се връщам. Откривам го проснат на леглото. Качването по стълбите и ваната са го довършили. Не мога да си представя толкова силен махмурлук.

– Ето, облечи тези! – Поставям дрехите на леглото до него и той се обръща да огледа избора ми с тежка, уморена въздишка.

Когато не прави никакъв опит да се облече, вдигам боксерките му и коленича пред него, като ги държа при краката му. Правил е това с мен много пъти. Чуквам глезена му и той се вдига от леглото и гледа надолу към мен. Лек блясък се появява в очите му. Още един познат знак.

Мълчаливо вдига крака, за да мога да му обуя боксерките, но кърпата му пада, когато съм на половината път нагоре по тялото му, и аз се озовавам с лице пред огромния му възбуден член.

Пускам боксерките и отскачам назад от него, сякаш може да ме изгори или нещо такова. Значи не всичко у него е пречупено, мисля си, като се опитвам да не му обръщам внимание. Хвърлям бърз поглед нагоре към него и за първи път очите му искрят, но аз не се нуждая от това сега, въпреки че тялото ми е напълно несъгласно с ума ми. Боря се с порива да го бутна на леглото и да го яхна. Няма да рискувам да отклоня и двама ни със секс. Има много неща, за които да говорим.

Той посяга надолу и издърпва боксерките догоре.

– Ще отида в болницата – казва. – Ако искаш, ще отида.

Мръщя му се.

– Няма да ме накараш да падна в краката ти от благодарност, като се съгласиш да ти прегледат ръката – казвам рязко.

Очите му се присвиват леко от грубостта ми.

– Няма да обърна внимание на лошия ти тон.

– Трябва да те нахраня – прошепвам и се обръщам да изляза от стаята, като оставям Джеси да облече анцуга и тениската.


1 Игра на думи – bath – вана и bat – прилеп. – Бел .прев.


Четвърта глава

След душ и преобличане в стаята за гости се отправям надолу и намирам Джеси в безсъзнание на дивана. Известно време наблюдавам лекото вдигане и спускане на широките му гърди. Въпреки очевидното му изтощение, очите ми са доволни. Телефонът ми иззвънява рязко и ме изтръгва от бляновете ми. Бързо го откривам и вдигам, без да си давам труда да погледна екрана.

– Ало?

– Ава?

– Дан! – След всичко станало съм забравила, че трябва да се видя с него днес. Толкова е хубаво да чуя гласа му. – Къде си?

– Тъкмо слизам на „Юстън“2.

– Как са мама и татко?

– Разтревожени – заявява решително.

– Няма нужда да са.

– Да, но са. Аз също. Къде си?

„Мамка му!“

– У Кейт – лъжа. Няма да говори с нея, нито пък ще я посети, така че няма как да открие, че лъжа. Освен това мама знае, че би трябвало да съм у Кейт, и съм сигурна, че му го е казала.

При споменаването на Кейт настъпва мълчание.

– Разбирам – казва той кратко. – Все още ли си там?

Усещам напрежение в гласа му. Не са се виждали от години, но времето, както изглежда, не е лечител.

– Само временно, Дан. Търся си нещо, даже в момента.

– Говорила ли си с онзи кретен, твоя бивш? – пита, а ядът в гласа му е осезаем.

– Не, но чух, че поддържа връзка с мама и тате. Много мило от негова страна.

– Шибан идиот! Трябва да поговорим за това. Мама ми разказа за малкия разговор, който е провела с Мат. Знам, че той е змия, но тя се тревожи.

– Обадих се – защитавам се.

– Да, знам също, че не си ù казала всичко. Какъв е този нов мъж?

Замръзвам насред крачка. Добър въпрос.

– Дан, има някои неща, които не можеш да кажеш на родителите си.

– Да, но можеш да кажеш на брат си.

– Мога ли? – изтърсвам. Силно се съмнявам. Големият ми брат вероятно би се присъединил към татко в кардиологичното отделение. Това е причината да не отида в Нюкий – разпит и натякване. В един момент ще трябва да ги изтърпя, но не е нужно да е точно сега. Никога не съм била по-доволна, че родителите ми живеят толкова далеч.

– Да, можеш. Е, кога ще те видя? – пита той малко по-радостно.

Да ме види или да ме изстиска за информация?

– Утре?

– Мислех, че ще се видим днес – казва. Изглежда разочарован.

Аз също съм. Наистина искам да го видя, но от друга страна – не искам.

– Съжалявам. Търся си квартира и имам да довършвам купища скици – отново лъжа, но не бих могла да събера сили да изглеждам нормално за толкова кратко време. Може би до утре ще съм се измъкнала от тази дупка на депресия и несигурност. Много силно се съмнявам, но поне имам време да опитам.

– Страхотно! Ще изкараме заедно цял ден – потвърждава той страховете ми.

Цял ден в измъкване от въпросите му?

– Добре, звънни ми сутринта! – казвам и тайно се надявам да излезе с всичките си приятели довечера и да има ужасен махмурлук, който да забави обаждането му. Трябва ми време.

– Разбира се. Ще се видим утре, хлапе – казва и затваря.

Започвам да търся начини да се измъкна от това, но след час безцелно крачене из апартамента не откривам никакъв. Не мога вечно да го избягвам.

Домофонът звъни и аз отговарям.

– Ава, човекът от поддръжката се качва, за да оправи вратата. Стъклото на колата на господин Уорд беше подменено.

– Благодаря, Клайв – затварям и тръгвам към вратата.

Отварям на някакъв възрастен мъж, който вече оценява щетите.

– Да не се е забил носорог тук? – пита и се почесва по главата.

– Нещо такова – измърморвам.

– Мога да я обезопася засега, но трябва да се подмени. Ще я поръчам и ще ви кажа кога пристига – казва и оставя кутията с инструменти на пода.

– Благодаря – оставям го да дочупва строшените парчета от рамката на вратата и се обръщам. Откривам Джеси да гледа полузаспал подозрително към вратата.

– Какво става? – пита той.

– Джон се „сби“ с предната ти врата, когато ти не отвори – информирам го сухо.

Веждите му подскачат нагоре, но изглежда разтревожен.

– Трябва да му се обадя.

– Как се чувстваш? – питам. Оглеждам го внимателно и стигам до заключението, че изглежда малко по-ведър след един час дрямка.

– По-добре. Ти?

– Добре съм. Време е да те заведа в болницата. Ще си взема чантата – добавям, заобикалям го и тръгвам навътре.

Сграбчва ръката ми.

– Ава!

Спирам и очаквам продължение – някакви думи, които ще оправят това, но не получавам нищо, само топлина, която се просмуква в плътта ми от здравата му ръка. Поглеждам към него и откривам, че ме наблюдава, но все още не отваря уста.

Въздъхвам тежко и се издърпвам, но после си спомням, че колата ми не е тук. Как ще го отведа в болницата?

– Мамка му! – ругая тихо.

– Внимавай с езика, Ава! Какво има?

– Колата ми е пред Кейт.

– Ще вземем моята.

– Не можеш да караш с една ръка. – Шофирането му ме плаши адски дори когато е в най-доброто си състояние. Няма начин да се съглася да кара с една ръка.

– Знам. Може ти да караш – отвръща. Хвърля ми ключовете и аз леко се паникьосвам. Той ми се доверява да карам кола, която струва повече от сто и шестдесет хиляди паунда?

– Ава, караш като бабичка. Ще натиснеш ли педала? – стене Джеси.

Мръщя му се, но той не ми обръща никакво внимание. Педалът на газта е толкова чувствителен, а аз се чувствам толкова дребна зад волана. Уплашена съм до смърт, че може да я одраскам.

– Млъкни! – сопвам се, след което правя каквото ми е казано и изфучавам по пътя. Негов проблем, ако наистина блъсна някого.

– Така е по-добре. – Той ме поглежда и се усмихва. – По-лесно е да се управлява, ако не се лигавиш на педала.

Искам да се усмихна, но не го правя. Това изявление важи и за него.

След три часа, през които бе направен рентген, лекарят потвърди, че ръката на Джеси не е счупена, но има увреждане на мускулите.

– Оставяте ли я да почива? – пита сестрата. – Минали са няколко дни, откакто сте я наранили. Нормално, подуването трябваше да е спаднало досега.

Джеси ме поглежда виновно, докато сестрата бинтова ръката му.

– Не – казва той тихо.

– А трябваше – порицава го тя. – И трябва да е вдигната.

Вдигам вежди към него, а той извърта очи, докато сестрата поставя ръката му в превръзка през рамо и ни праща да си ходим. Щом стигаме до изхода, Джеси сваля превръзката и я пуска в кошчето.

– Какво правиш? – ахвам аз и го гледам как излиза през болничната врата.

– Няма да нося това нещо.

– По дяволите, ще носиш! – извиквам аз и измъквам превръзката от кошчето. Шокирана съм. Този мъж няма никакво отношение към здравето си. Насилил е вътрешните си органи с литри водка, а сега отказва да направи нещо толкова дребно за ръката си.

Тръгвам след него, но той не спира, докато не стига до колата. Аз държа ключовете, но не отключвам вратите. Гледаме се свирепо над покрива на DBS3-а.

– Ще отвориш ли колата? – пита.

– Не, докато не сложиш това отново – отвръщам и държа превръзката над главата си.

– Казах ти, Ава, няма да го нося.

– Защо? – питам кратко. Упоритият Джеси се е върнал, но не се радвам да видя тази му черта.

– Не ми е нужна.

– Нужна ти е.

– Напротив – подсмихва се той.

– Сложи шибаната превръзка, Джеси! – викам над колата.

– Внимавай с шибания език!

– Майната ти! – съскам сприхаво.

Той ми се мръщи. На какво ли приличаме, като си крещим мръсотии над покрива на автомобила насред паркинга на болницата? Не ми пука. Той е такъв пещерняк понякога.

– Езикът! – изревава той, но трепва от силата на гнева си и болната му ръка се стрелва, за да притисне главата му. – Мамка му!