Избухвам в смях, докато го гледам как танцува в кръг, тръска ръката си и ругае като луд. Това ще даде урок на твърдоглавия глупак.

– Отвори шибаната кола, Ава! – изкрещява.

О, бесен е. Стискам устни, за да спра смеха си.

– Как е ръката ти? – питам през кикот, който избухва в истински смях. Не мога да го удържа. Толкова е хубаво да се смея.

Когато се съвземам и се изправям, виждам, че ме гледа свирепо над колата.

– Отвори! – настоява.

– Превръзката! – сопвам се и я хвърлям през покрива.

Той я сграбчва и я хвърля на земята, а след това се обръща към мен, като ме гледа яростно.

– Отвори!

– Понякога си дете, Джеси Уорд. Няма да отворя колата, докато не сложиш тази превръзка.

Гледам как очите му се присвиват към мен и ъгълчетата на устата му се вдигат в потайна усмивка.

– Три – казва силно и ясно.

Ченето ми увисва.

– Няма да ми пробутваш обратното броене сега! – изписквам недоумяващо.

– Две – тонът му е студен и безгрижен, а аз съм шокирана. Той обляга лакти на покрива. – Едно.

– Можеш да се разкараш – присмивам му се, заставайки пред него. Искам само да сложи проклетата превръзка за негово добро. Това не ми дава никаква преднина, но е въпрос на принципи.

– Нула – прошепва и започва да обикаля колата отпред към мен, докато аз инстинктивно тръгвам назад. Той спира и вдига вежди. – Какво правиш? – пита и обикаля от другата страна.

Познавам това лице. Това е неговото „много си загазила“ лице. Знам, че няма дори да се поколебае, преди да ме прикове към земята и да ме измъчва, докато се подчиня на всичко, което поиска.

– Нищо – казвам, като гледам да съм от другата страна на колата. Може да седим тук цял ден.

– Ела тук! – гласът му е с онзи познат нисък и дрезгав тон, който обичам. Още една част от него се е върнала. Но това ме разсейва.

Поклащам глава.

– Не.

Той спринтира около колата, преди да успея да предвидя следващия му ход, а аз се стрелвам в противоположна посока с писък. Хората ме зяпат, докато се промъквам около другите паркирани коли като откачена. Спирам зад кола с висок покрив. Надзъртам иззад ъгъла, за да видя къде е той.

Сърцето ми препуска лудо. Той се е превил надве с подпрени на коленете ръце.

„Мамка му!“

Какви ги върша? Как може да насърчавам такова глупаво поведение, когато той трябва да се възстановява? Притичвам към него. Няколко минувачи го забелязват и започват да приближават.

– Джеси! – викам, докато приближавам.

– Той добре ли е, скъпа? – пита мъж, когато стигам до Джеси.

– Не з... Какво! – Вдигната съм с една ръка и съм метната на рамото на Джеси.

– Не си играй с мен, Ава! – казва той самодоволно. – Досега трябва да си разбрала, че винаги печеля. – Бръква под полата ми и полага ръка от вътрешната страна на бедрото ми, докато крачи към колата с мен на рамото си.

Усмихвам се мило на всички, покрай които минаваме, но не си правя труда да се боря с него. Просто се радвам, че има силите да ме вдигне.

– Бикините ми са лъснали – оплаквам се, докато се пресягам да пригладя роклята над задника си.

– Не, не са – смъква ме бавно по тялото си, докато лицето ми не се озовава наравно с неговото. Краката ми са далеч от земята, а гърдите му са твърди и излъчват топлина. Очите му са си върнали част от блясъка и изучават моите. Ще ме целуне. Трябва да го спра.

Извивам се в ръцете му.

– Трябва да отидем до супермаркета – казвам, като заковавам поглед върху гърдите му, и се гърча, за да се измъкна.

– Как мога да оправя нещата, щом продължаваш да отбягваш опитите ми.

Приглаждам роклята си надолу и го поглеждам.

– Това ти е проблемът, Джеси. Не можеш да оправиш нещата, като ме разсейваш с докосване, вместо да говориш с мен и да ми дадеш някои отговори. Не мога да позволя това да стане отново – казвам, отключвам колата и се качвам вътре, като оставям Джеси с клюмнала глава да дъвче устната си.

Отбиваме към супермаркета и аз карам из паркинга в търсене на място за паркиране. Днес научих нещо ново за Джеси – не струва като пътник. Бях притискана да изпреварвам, да засичам хората и да сменям ленти. И всичко това в опит да спечеля няколко метра. Този мъж е луда глава, когато става дума за шофиране. Всъщност... този мъж е луда глава и точка.

– Там има място – мята ръка през зрителното ми поле и аз я избутвам.

– Това място е за родител с дете – отхвърлям предложението му и подминавам.

– И?

– И... не виждам никакво дете в тази твоя прекрасна кола. А ти?

Той отпуска поглед към корема ми и аз започвам да се чувствам изключително неудобно.

– Намери ли хапчетата си? – пита и не помръдва поглед от корема ми.

– Не – отговарям и се мушвам на едно празно място. Искам да обвиня него за това, че ме разсейва, но истината е, че личните ми организационни умения винаги са били скапани. Бях принудена да посетя отново доктор Монро, за да заменя втората опаковка противозачатъчни, която загубих в рамките на една седмица. Освен това си направих изследвания, за да съм сигурна, че не съм пипнала някоя полово предавана болест след постоянния секс без предпазни средства с Джеси. Намекът за активния полов живот, който е водил, не ми остави голям избор.

– Пропусна ли някое? – пита той и се хили присмехулно.

Тревожи се да не съм бременна ли?

– Цикълът ми дойде в неделя вечер – казвам. „Като някаква поличба“, искам да добавя, но не го правя. Изключвам двигателя.

Остава мълчалив, докато аз излизам от колата и чакам и той да излезе.

– Не можа ли да паркираш още по-далеч? – оплаква се, когато се присъединява към мен.

– Поне съм паркирала законно. – Тръгвам към редицата колички, подредени под навеса, и пъхвам монета, за да освободя една. – Някога пазарувал ли си в супермаркет? – питам, докато вървим по пътеката. „Джеси“ и „супермаркет“ не са неща, които си пасват естествено.

Той свива рамене.

– Кати го прави. Обикновено ям в имението.

Споменаването на суперлуксозния секс клуб на Джеси ме кара да кипна и да загубя всякакъв ентусиазъм за разговор. Усещам, че ме гледа, но го пренебрегвам и заковавам поглед пред себе си.

Докато се върнем в „Луссо“, вече е почти шест часът и откриваме, че вратата е поправена. Джеси отива да легне на дивана, изтощен от няколкото часа, прекарани навън, а аз стоя в кухнята, след като съм разопаковала покупките и се чудя какво да правя. Събота вечер е и наистина ми се иска да се настаня някъде с чаша вино. Няма вино и не мога да се настаня никъде, така че вместо това звъня на Кейт.

– Какво правиш? – питам, докато се разполагам върху един стол с кафе – не вино, а кафе.

– Тъкмо излизаме – казва тя радостно.

– Къде отивате? – Не мога да не ù завидя малко за вечерта, която ще прекара навън.

– Сам ще ме води в имението.

– В имението? – изтърсвам невярващо и цялата ми завист се разпада. Тя майтапи ли се с мен?

– Да, но да не ти хрумне нещо! Аз го помолих. Любопитна съм.

По дяволите! Хладнокръвието на Кейт не познава граници. Докато аз избягах от мястото, щом открих какво точно е имението, тя иска да се върне и да общува там? Проклятие!

– И Сам е щастлив да те заведе? – питам колкото мога по-небрежно, но не мога да скрия шока в гласа си. Не мога да повярвам, че той се е съгласил на това.

– Да, той ми каза какво става там и искам да видя – отвръща тя. Звучи толкова спокойно, докато аз се чувствам смазана дори само като мисля за мястото. Какво ли е да си с толкова отворено съзнание? И какво точно става в имението все пак? – Как е Джеси? – пита тя и ме измъква от мислите ми.

Не мога да открия нервност в гласа ù.

– Добре е. Ръката му има лека мускулна травма и той настоява, че не е алкохолик.

– Радвам се – прямотата ù е мила и съм облекчена, че не сипе ругатни по телефона и не настоява да си тръгна.

– Слушай! Бих ти пожелала да се забавляваш довечера, но съм по-склонна да кажа... бъди непредубедена!

– Ава, не си по-непредубедена от мен. Нямам търпение. Ще говорим утре.

– Доскоро! – отвръщам, затварям и се замислям за посещенията си в имението, когато смятах, че е невинен хотел. Клатя глава на себе си. Как може да съм го пропуснала, когато всичко изглежда толкова очевидно сега? Не трябва да съм много сурова със себе си, защото вниманието ми беше напълно отвлечено от висок, мускулест мъж с тъмноруса коса и хипнотизиращи зелени очи. Той беше съвършен. Все още е, макар и отслабнал с няколко килограма и натежал с няколко проблема.

Отправям се нагоре, за да сменя роклята с чифт памучни шорти и потник и да извадя всички фиби от косата си.

Когато слизам, Джеси все още спи на дивана. Мъча се с шкафа за телевизора известно време, но не мога да накарам проклетията да се отвори и да разкрие телевизора, затова се стоварвам на стола и гледам как Джеси спи. Осакатената му ръка е положена върху гърдите му и се издига и спуска в ритъма на равномерното му дишане. И докато мислите ми естествено се отнасят към шоколадови еклери, калии и „Ангели“, се унасям в сън.


2 Железопътна гара в Лондон. – Бел .прев.

3 Модел на „Астън Мартин”. – Бел .прев.


Пета глава

– Обичам те.

Събуждам се замаяна в мрак и разтривам очи, докато се изправям в стола. Отнема ми няколко мига да разбера къде съм, но когато започвам да се фокусирам, откривам красив тъмнорус мъж, клекнал пред мен.

– Хей! – казва той тихо и отмята кичур коса от лицето ми.

– Кое време е? – питам сънливо.

Той се навежда и целува челото ми.

– Минава полунощ.

Полунощ? Спя като за световно и мога да се унеса веднага, но съм истински събудена, когато пискливият звън на телефон пронизва тишината.

– О, мамка му! – оплаква се Джеси.

Гледам го как дръпва телефона от масичката за кафе и поглежда екрана. Кой може да звъни по това време?

– Джон – поздравява спокойно. – Защо? – пита и поглежда към мен. – Не, няма нищо... да... дай ми половин час! – затваря.

– Какво има?

Той надява кецовете си „Конвърс“ и тръгва към вратата, явно недоволен.

– Проблем в имението. Няма да се бавя.

И изчезва просто така.

Аз съм съвсем будна, минава полунощ, а Джеси току-що просто изчезна. Седя в стола отпуснато и размишлявам какво толкова спешно става в имението.

О, не! Кейт е там.

Изтичвам в кухнята и намирам телефона си, за да ù се обадя, но тя не вдига. Опитвам многократно и с всяко позвъняване, на което не отговаря, се тревожа все повече. Би трябвало да се обадя на Джеси, но той изглеждаше доста ядосан. Крача напред-назад, правя си кафе и сядам на плота, като отново набирам Кейт. Ако колата ми беше тук, щях и аз да съм на път към имението. А дали? Лесно ми е да кажа „да“ особено когато няма как да го направя.

След като съм крачила из апартамента около час и съм звъняла на Кейт безкрайно много пъти, се отказвам и отивам да си легна. Изпълзявам в меките плюшени чаршафи на леглото в стаята за гости и се сгушвам.

– Обичам те.

Отварям очи и заварвам Джеси, надвесен над леглото. Намирам се някъде между съня и съзнанието, а устата ми е няма. Колко е часът и колко време го е нямало? Но нямам възможност да попитам отново. Усещам как ме вдига и ме пренася в неговата стая.

– Ти спиш тук – прошепва той, докато ме поставя на леглото. Усещам как пропълзява зад мен и ме сгушва към гърдите си.

Ако не бях толкова доволна, щях да задавам въпроси, но съм, затова мълча. Главата ми докосва възглавницата и с топлината на Джеси, която ме обгръща, отново се унасям.

– Добро утро!

Очите ми се отварят и виждам, че съм прикована към матрака под опиянителен аромат на свежа вода и мента. Мозъкът ми отчаяно се опитва да ме убеди да се измъкна, но тялото ми блокира всички разумни инструкции, които умът ми се мъчи да му подаде.

Джеси се отпуска на пети.

– Трябва да направя това – прошепва, стисва ръката ми и ме издърпва до седнало положение.

Хваща ръба на потника ми и бавно го издърпва през главата ми. Навежда се към мен, целува ме между гърдите и прави леки кръгове с език нагоре към шията ми.

Напрегната съм.

Той се отдръпва.

– Дантела – казва тихо, докато сваля сутиена ми.

Боря се между отчаяната нужда на тялото ми от него и необходимостта да поговорим. Искам да изясня нещата, преди да бъда завлечена отново на Седмото небе на Джеси, където губя всякакъв разум.

– Джеси, трябва да поговорим – казвам тихо, докато той целува шията ми и продължава нагоре към ухото ми. Всеки мой нерв звънти и ме умолява да млъкна и да го приема.

– Нуждая се от теб – прошепва, открива устните ми и ги завладява нежно.

– Джеси, моля те! – продължавам. Гласът ми е задъхан шепот, когато успявам да се измъкна.