Фин бе разпалил огъня и топлината му бе приятна. Вече не й се струваше чак толкова странно, както преди, да го види в ателието си, зает с приготвянето на чая.

Беше свалил палтото си и стоеше облечен в черен панталон и пуловер с цвета на горските сенки, а кучето клечеше до него.

— Ако искаш бисквитка, най-добре първо да питаме нея за разрешение — каза той на Кател. — Не казвам, че не заслужаваш поне една, както и дрямка пред огъня. — Спря каквото правеше в момента и се ухили на кучето. — Мислиш, че се страхувам от нея? Гледай сега, обидите едва ли са най-добрият начин да ме накараш да ти дам бисквитка, нали?

Тя бе леко смутена, както винаги, че той може да разбира Кател също толкова лесно, колкото и тя.

И както тя го бе усетила в кухнята, сега и той усети присъствието й и се обърна.

— Надява се да получи бисквитка.

— Разбрах. И за това е рано — каза тя с многозначителен поглед към кучето. — Но може да изяде една, разбира се.

— Знам къде са.

Фин отвори шкафа, докато тя влизаше в стаята. Извади кутията и я отвори. Преди още да подаде бисквитката, Кател се надигна на задни лапи и сложи предните на раменете на Фин. Загледа се в очите на мъжа за миг, после нежно близна бузата му.

— Нямаше нужда — промърмори Фин, когато кучето отново стъпи на земята и захапа почерпката.

— Има добро и смело сърце — каза Брана. — Обича децата и е безкрайно търпеливо с тях. Но обича, истински обича, малцина. Ти си един от избраниците.

— Би дало живота си за теб и знае, че и аз бих го направил.

Истината я разтърси.

— След като е така, най-добре да се залавяме за работа, за да не умира никой.

Взе книгата си.

Фин наля чай в две големи чаши и ги донесе на плота, до който се бе настанила тя.

— Ако се чудиш как да промениш отварата, която направихме, за да го унищожим, бъркаш много.

— Не го унищожихме, нали?

— Не беше виновна отварата.

— Какво тогава?

— Ако знаех със сигурност, вече да съм го оправил. Но знам, че отварата го накара да изпита ужас, болка, непоносима болка. Изгори го и проля кръвта му.

— Но се измъкна от капана ни. Недей — продължи тя, преди той да я прекъсне. — Не казвай, че можеше да го довършиш, ако те бяхме оставили. Не беше приемлив вариант тогава, нито пък когато и да било.

— Не ти ли е хрумвало, че може би именно така трябва да стане? Че аз, който съм от неговата кръв, аз, който нося белега, трябва да довърша започнатото от твоята кръв, която ме е проклела, да сложа край?

— Не, защото не е така.

— Много си сигурна, Брана.

— Убедена съм в това. Така е писано, предавано от поколение на поколение. Децата на Сърха трябва да го унищожат. Ще го направят. За разлика от всички преди нас, които са се провалили в тази задача, ние имаме нещо повече. И това си ти.

Бе впрегнала цялата си воля, за да запази спокойствие, докато говори, да звучи логично.

— Вярвам, че ролята ти е изключително важна. Нещо ново е онзи, който е наследил неговата кръв, да работи за унищожението му, да помага на тримата. Никога не е било описвано подобно нещо в никоя от книгите. Нашият кръг е по-силен заради теб, това е вън от съмнение.

— И в това ли си убедена?

— Без капка съмнение — повтори тя. — Не те исках в кръга, но това бе слабост от моя страна и егоистична постъпка, за която съжалявам. Сега нашият кръг е цял и ако бъде разкъсан... мисля, че ще загубим. Ти ми даде думата си.

— Това може би е грешка, но все пак ще удържа обещанието си.

— Можем да го унищожим. Знам го. — Докато говореше, тя извади кристала от джоба си, завъртя го на светлината. — Конър, Айона, аз, всички сме се срещали с първите трима. И не просто насън, а в състояние на будно сънуване. Направихме връзка с тях телом и духом, а това също не е било описвано досега.

Той чуваше думите й, приемаше логиката им, но не можеше да се отърве от измъчващото го раздразнение и от съмнението.

— Много разчиташ на книгите, Брана.

— Така е, защото написаното слово има голяма сила. Знаеш го по-добре и от мен. — Тя сложи длан върху книгата. — Отговорите са тук. Онези, които вече са написани, както и тези, които сами ще напишем.

Тя отвори книгата, разлисти я.

— Ето тук съм описала как се пренесохме с теб в съня си до пещерата на Мидор и видяхме смъртта му.

— Това не е отговор.

— Ще ни отведе до него, когато се върнем там.

— Върнем там? — Сега интересът му се увеличи. — В пещерата?

— Бяхме отведени там. Бихме могли да сторим повече, да научим и да видим повече, ако сами отидем. Не мога да намеря нищо за този човек. Името му не означаваше нищо за Брана, дъщерята на Сърха. Трябва да го намерим.

Фин искаше да се върне, мислеше за това всеки ден, но...

— Не знаем нито кое е мястото, нито кое е времето. Нямаме представа накъде да тръгнем, Брана.

— Може да бъде направено, можем да го измислим. Докато останалите от кръга ни стоят тук на пост, за да ни върнат, ако е нужно. Бащата на Кеван, Фин, колко ли отговори крие той?

— Думи на луд човек. Сама видя лудостта в очите му.

— Ти би се върнал там и без мен, ако можеше. Но трябва да бъдем двамата.

Не можеше да го отрече.

— В онази пещера имаше смърт.

— И тук има смърт без отговорите. Отварата трябва да бъде променена. Не, не същината й, в това си прав. Но онази, която направихме, беше специално за Самхейн. Би ли изчакал чак до нощта на Вси светии, за да опитаме отново?

— Не, не бих.

— Не мога да определя момента, Фин, а ти? Не мога да реша кога е най-добре да се опитаме отново да го победим, а без този едничък отговор сме като слепи. — Тя стана, закрачи из стаята. — Мислех, че е на слънцестоенето — беше съвсем логично. Светлината надделява над мрака. После на Самхейн, когато воалът изтънява.

— Видяхме ги — първите трима. Воалът изтъня и ги видяхме редом с нас. Но не напълно — добави той, преди тя да го направи.

— Питах се дали не е зимното слънцестоене? Или пролетното равноденствие? Лятната жътва на Ламас или посрещането на лятото на Белтейн? Или никой от тези дни?

Гняв и яд към самата нея заради провала кипяха в гърдите й, когато се извърна към него.

— Отново виждам какво стана пред колибата на Сърха, битката там. Мъглата и мрака, горящите ръце на Бойл, твоята кръв да изтича. Провалихме се, Фин, защото аз избрах грешния момент.

Фин се засмя задавено, с привкус на самоирония, и повдигна вежди.

— Значи, сега вината е само твоя?

— Изборът на точния момент и в двата случая беше само мой. И двата пъти сбърках. Всичките ми внимателни изчисления се оказаха грешни. Затова сега е нужно нещо повече, за да бъдем сигурни третия път.

— Третият път е на късмет.

Тя издиша на пресекулки и леко се усмихна.

— Така казват. Онова, което ни е нужно, може би ни чака да се върнем там. Е, ще се върнеш ли обратно в съня заедно с мен, Фин?

„Бих те последвал и в ада“, помисли си той.

— Ще го направя, но първо трябва да сме сигурни в заклинанието за съня. Както и да знаем как ще се върнем. Няма да допусна да бъдеш изгубена отвъд.

— И аз не бих допуснала никой от двама ни да остане залутан там. Най-напред ще се уверим, че знаем как да стигнем там и как да се приберем. Става дума за времето на Кеван, в самото начало на силата му — и двамата сме съгласни за това, нали?

— Да. — Фин въздъхна. — Което означава, че пак ще искаш да точиш кръвта ми.

— Само малко. — Сега тя повдигна вежди. — Толкова шум за малко кръв, и то от човек, който преди малко твърдеше, че ще умре заради мен?

— Предпочитам да не е от загуба на кръв капка по капка.

— Не — каза тя, когато той понечи да свали пуловера си. — Не от белега. Говорим за самото му раждане, Фин. Той не е бил белязан в началото.

— Кръвта от белега е повече негова.

Тя направи нещо, което рядко си позволяваше — пристъпи към него и сложи ръка върху проклетия белег.

— Не от това място. Твоята кръв от ръката ти, моята — от моята ръка, за да се слеят сънищата ни в едно.

— Вече си написала заклинанието?

— Само отчасти и само в главата си. — Тя му се усмихна и забрави себе си дотолкова, че да остави ръката си върху неговата. — Мисля много добре, докато чистя.

— Ела тогава в моята къща и мисли на воля, понеже брат ти е оставил пълна бъркотия в стаята, която използва.

— Той е прекрасен човек, но и ужасно разпилян. Просто не забелязва безпорядъка, който оставя след себе си. Това си е дарба, с която Мийра ще трябва да се бори години наред.

— Спомена ми, че обмислят да се оженят на слънцестоенето — лятното, и да направят сватбата на открито, в полето зад твоята къща.

— И двамата много обичат да прекарват времето си навън, доколкото е възможно, така че им подхожда. — Тя се извърна, за да вземе една купичка и най-малкото си котле.

— Допълват се отлично.

— О, разбира се, колкото и изненадани да са и двамата от този факт. А сватбата на Бойл и Айона е преди това, така че и през пролетта, и през лятото ще бъдем свидетели на ново начало, а с волята на боговете останалото ще бъде вече зад гърба ни.

Тя взе билките, които й трябваха, вече изсушени и готови, дъждовна вода, която бе събрала на пълнолуние, екстракт от валериан.

Фин стана, взе едно хаванче и чукало.

— Аз ще го направя — каза той и се зае да стрива билките.

Известно време работеха в приятно мълчание.

— Никога не пускаш музика тук — отбеляза той.

— Разсейва ме, но може да донесеш айпода от кухнята, ако искаш.

— Не, няма нужда. Снощи свиреше на цигулка. Късно през нощта.

Тя се сепна и вдигна поглед.

— Да. Откъде разбра?

— Чувам те. Често свириш нощем, доста късно. Обикновено са тъжни и прекрасни мелодии. Снощи не беше тъжна, а уверена и силна. И все така прекрасна.

— Не би трябвало звукът да стига до теб.

Той вдигна очи и прикова нейните с погледа си.

— Някои връзки не могат да бъдат прекъснати, колкото и да ти се иска, колкото и да се опитваш да ги прекъснеш. Независимо колко далеч се намирах, понякога те чувах да свириш толкова ясно, сякаш стоиш до мен.

Това развълнува и рани сърцето й.

— Никога не си ми казвал.

Той само сви рамене.

— Музиката ти ме е връщала у дома неведнъж. Сигурно така е било писано. В купата или котлето? — попита той.

— Какво?

— Билките, които стрих. В купата ли, или в котлето ги искаш?

— В купата. Какво те върна у дома последния път?

— Видях Аластар и разбрах, че е необходим. Пазарих се за него и го купих, уредих да го докарат тук. Но за мен не бе дошъл моментът. После видях Аня и знаех, че тя е за Аластар, и нещо повече. Красотата й, духът й ме привлякоха и си помислих, че тя трябва да се върне у дома, но не и аз. После Айона дойде в Ирландия, в графство Мейо, мина през гората и край колибата на Сърха, за да дойде при теб. Крачеше под дъжда в розовия си дъждобран, толкова развълнувана и изпълнена с надежда и магия, която още не владее.

Смаяна, Брана спря да върши каквото и да е.

— Видял си я.

— Видях я да се прибира у дома, да идва при теб и разбрах, че и за мен е време. Той щеше да види и да разбере. И щеше да се появи. А с помощта на тримата най-сетне бих могъл да го унищожа.

— Как си видял Айона? Помниш дори розовия й дъждобран. — Напълно слисана, Брана зарови ръце в косата си и разхлаби фибите, които се наложи да намести наново. Тя не е от кръвта ти. Не се ли питаш как е станало?

— Задавам си много въпроси, но невинаги им отговарям. — Той отново сви рамене. — Кеван знае, че тя е една от тримата, така че може да съм го видял през неговите очи и така да съм разбрал.

— Това трябва да ти напомня, когато се усъмниш, че кръвта, която двамата споделяте, прави кръга ни по-силен. — Тя запали свещите, после и огъня под малкото котле. — Загряваме бавно, за да кипне плавно. Ще го оставим да ври, докато напишем заклинанието.

Когато Конър влезе в ателието, той запази мълчание, понеже във въздуха се носеше магия. Брана и Фин стояха с протегнати ръце над котлето, от което се издигаше бледосин пушек.

— Заспи, за да сънуваш; сънувай, за да полетиш; литни, за да търсиш; търси, за да узнаеш. — Тя изрече думите три пъти подред, а Фин я последва.

— Сънувайте като един, за да видите като един, познайте истината, за да разберете.

В пушека проблеснаха звезди.

— Звездите ще ни водят през нощта и ще ни върнат пак при светлината. — Брана вдигна ръка, а с другата махна към едно тънко и прозрачно шишенце. Течността се надигна от котлето, синя като пушека, искряща от звезди, и с едно грациозно движение се изля в шишенцето. Фин му сложи запушалка.

— Готово е. Направихме го. — Тя въздъхна облекчено.