За миг замълча, докато събере мислите си.

— Можех да удържа на атаката му, сигурен съм. Да ангажирам вниманието му заедно с Бару и Мерлин, докато вие се появите и заедно го нападнем. Но той не се хвърли върху мен. Скочи встрани, сграбчи Бъгс за гърлото. Всичко стана толкова бързо. Нахвърлих се върху него, замахнах с меча, но той смени формата си. Посегна на кучето, което тежи колкото торба с кокали, разкъса гърлото му, после изчезна, преди да мога да нанеса и един-единствен удар. Изобщо не ме атакува.

— Напротив. Ударил те е в сърцето. Бару, Мерлин, ти? Там го чака битка. Колкото до малкото кученце — това е удар по теб без риск за него самия. Подъл страхливец, такъв е бил винаги и такъв ще си остане.

— Нападна ме в гръб, когато отидох при кучето.

Защото, както Брана знаеше, Фин мислеше за кучето, преди да помисли за себе си.

— Знаел е, че ще отидеш при ранените и безпомощните. При онези, които са твои.

— Исках да се изправя срещу него като мъж срещу мъж, вещер срещу вещер. — Сега очите на Фин пламтяха като зелена лава, а яростта бе изместила вината. — Исках го.

— Както и всички ние, но това не е в неговия стил. Ти носиш неговата кръв, но не си негов. Продължава да те изкушава, защото не може да проумее, че би избрал да не си.

— Ти ме остави заради него.

— Направих го, защото бях шокирана, наранена и гневна. А когато тези чувства избледняха, защото съм дала клетва. — Тя стисна здраво амулета на шията си. — Обвързана съм с клетва пред Сърха и всички, които са били след нея чак до моето време, заедно с Конър и Айона да използваме всичко, което сме, за да освободим света от него.

— И всички, които идват от него.

— Не. Не. — Във всеки друг момент възмущението й щеше да надделее, но сега все още усещаше вината, която го гризеше дълбоко вътре. — Ти си от неговата кръв, но си един от нас. Убедена съм, че така е било писано. Вярвам, че нашите предшественици не са успели, защото не са имали теб. Не са имали някого от неговата кръв с тях. Нямали са теб, Фин, с твоята сила, твоята вярност, твоето сърце.

Той чуваше думите, вярваше, че е искрена. И все пак.

— Един от вас съм, но ти не искаш да бъдеш с мен.

— Как мога да мисля за това, Фин? Как бих могла, след като усещам отново да се надига напрежението от онова, което сме се заклели да свършим? Не мога да гледам отвъд това, а когато го направя, когато се опитам да помисля какво би могло да бъде, след като приключим мисията си, не мога да видя дори частица от живота, за който си мечтаехме някога заедно. Бяхме толкова млади...

— Глупости, Брана. Онова, което изпитвахме един към друг, е по-старо от времето. Не бяхме просто двама млади, които си играят на любов.

— Колко по-лесно щеше да е, ако беше така? Тогава или сега? Ако само си играехме, Фин, нямаше да мислим за утрешния ден. Какво бъдеще имаме заедно? Какъв живот, ти и аз?

Той се загледа в огъня, уверен отново, че тя говори искрено. И все пак.

— Никакво, знам, и все пак ми се струва, че е повече, отколкото има всеки от нас без другия. Ти си другата ми половина, Брана, и в момента съм твърде уморен, за да продължа да се преструвам, че не е така.

— Мислиш ли, че не тъгувам за онова, което би могло да бъде? — Болка пулсираше в думите й. — Че не си мечтая за него?

— Мислил съм го. Оцелявах, като си го мислех.

— Тогава си грешал и вероятно аз също съм твърде изморена, за да продължа да се преструвам. Ако ставаше въпрос само за сърцето ми, то щеше да е твое.

Тя си пое дъх на пресекулки, след като той извърна очи от огъня и ги впери в лицето й.

— То не може да принадлежи на никой друг. Вече е изгубено. Но не е само то, а не мога да действам въз основа на предположения. Когато татко ми даде това — вдигна тя амулета си, — тогава имах избор. Той ми каза, че мога да избирам дали да го взема, или не. Но аз го взех и направих избора си. Избрах да съм една от тримата, заклех се да опитам, преди всичко друго да довърша започнатото от Сърха. Няма да те предам, Фин, но няма да предам и своята кръв. Не мога да мисля за желания и мечти, не мога да се надявам на невъзможното. Моята съдба е била предопределена, преди да се родя.

— Знам го. — Имаше моменти, когато това знание го опустошаваше. — Съдбата владее разума ти, силата, духа ти, но не можеш да отделиш сърцето си от тях.

— Това е единственият начин да направя онова, което е нужно.

— Чудно ми е защо вярваш, че всички, които са били преди теб, биха искали да си нещастна?

— Не, разбира се, че не смятам така. Просто вярвам, че всички преди мен разчитат аз да направя онова, което трябва да бъде направено, което всеки от нас се е заклел да стори. Аз... — Тя се поколеба, защото не бе сигурна, че може да изрази с думи всичко, което бе вътре в нея. — Не знам, Фин, не съм сигурна, че знам как да направя онова, което трябва, и да бъда с теб. Но мога да се закълна, че не е от желание да те нараня или накажа. Може и да е било преди много години, когато бях толкова млада, наранена и уплашена. Но сега не е така, изобщо.

Той остана мълчалив дълго, после отново я погледна.

— Кажи ми само едно. Едничко нещо. Обичаш ли ме?

Можеше да излъже. Той щеше да разбере, че е лъжа, но тя щеше да е достатъчна. И също така бе проява на страхливост.

— Никого не съм обичала като теб. Но...

— Достатъчно. Стига ми да го чуя как го казваш, след като не си ми го казвала повече от дванайсет години. Бъди благодарна, че съм ти задължен. — В очите му имаше огън, пламтящ ярко. — Длъжник съм ти за онзи, който сега спи ето там, иначе щях да намеря начин да те вкарам в леглото си и да сложа край на това мъчение.

— Прелъстяване? Принуда? — Тя отметна коса и стана. — Не отивам в ничие легло, освен ако сама не съм направила избора.

— Разбира се, при това само с разсъдъка си. За толкова умна жена понякога си ужасно глупава.

— След като отново започна да ме обиждаш, ще си тръгвам. Имам работа, която изоставих.

— Ще те закарам. Аз ще те закарам — повтори той, без да й даде възможност да го скастри. — Няма смисъл да даваме на Кеван още един повод днес, ако все още е наблизо. И ще остана да поработя с теб, както се бяхме разбрали. Твоята цел, Брана, е и моя, колкото и различни да са мненията ни как да живеем, докато се стремим към нея.

Пак можеше да го скастри — тя можеше много бързо да се ядоса и кръвта й продължаваше да кипи. Но видя, че хвърля бърз и загрижен поглед към кучето.

По дяволите.

— Добре тогава, имаме достатъчно работа. Вземи и кучето. Ще спи по пътя, а после Кател ще го наглежда.

— Ще съм по-спокоен така. О, и още нещо. Айона ми заяви, че ще правя парти тук за Нова година. Да знаеш.

— Парти?

— Защо всеки ми го повтаря, сякаш говоря на чужд език?

— Вероятно защото не си спомням някога изобщо да си правил такова.

— Винаги има първи път — измърмори той и взе кучето.

ОСМА ГЛАВА

Реши да обвини кучето. Беше размекнало душата й и Фин с неговите изискани кърпи и купички, и безкористна любов към мъничето от конюшнята бе прекрачил през защитните бариери, които бе издигнала.

Бе казала повече, отколкото бе искала, и повече, отколкото бе признавала дори пред себе си. Думите имаха също толкова голяма сила, колкото и действията, според нея, а сега тя ги бе изрекла пред него, макар да бе по-разумно и по-практично да ги задържи за себе си.

Но стореното — сторено, а и тя отлично знаеше как да вдигне отново преградите. По отношение на Финбар Бърк го бе правила повече от десетилетие.

А и наистина имаше твърде много за вършене, твърде много неща се случваха около нея, за да се тревожи за това.

Щяха да се насладят на прекрасна и тиха Коледа, още по-специална заради присъствието и на бабата на Айона. След като отбележат слънцестоенето и най-дългата нощ в годината, можеше да започне да гледа напред към пролетта.

Но първо Коледа.

Това бе празник, който особено харесваше — с всичкото му суетене. Обичаше да пазарува, да опакова подаръците, да украсява дома си, да пече курабийки. А тази година по-специално цялата работа я разсейваше от мислите за онова, което пред Фин бе нарекла своя съдба.

Бе се надявала да поканят много гости за истинско кейли — празненство с музика и танци, но изглеждаше прекалено рисковано, докато Кеван дебне наоколо. Другата година със сигурност, обеща си тя. Тогава щеше да покани родителите си, други братовчеди, съседи, приятели и всички близки.

Но тази година щяха да бъдат заедно с нейния кръг и с бабата на Айона, Нан, а това бе много хубаво и щастливо събитие.

След като бе опекла хлебчетата и курабийките, както и пая с кълцано месо, който щеше да поднесе с подправено с бренди масло, тя провери дали се е опекла гъската.

— Кухнята ти ухае като в моето детство. — Мери Кейт, бабата на Айона, влезе. Лицето й, още зачервено от студа, грейна в топла усмивка, когато прекоси стаята, за да целуне Брана по бузата. — Айона отиде да остави няколко подаръка под елхата, а сигурно и ще разтръска някои от кутиите там. Дойдох да видя с какво мога да помогна.

— Радвам се да те видя и високо оценявам предложената помощ от майстор като теб.

Стройна и елегантна в яркочервения си пуловер, Мери Кейт отиде да подуши тенджерите.

— Разбрах, че си понаучила Айона на едно-две неща за готвенето, което е повече, отколкото аз успях.

— Има голямо желание, а и става все по-добра в уменията си. Преди да се захванем за работа, ще пийнем по чаша вино. Нали е Коледа все пак. Видя ли новата им къща?

— Да. Ще бъде прекрасна, нали? И ще е готова, както ми казаха, преди сватбата — или почти готова. Сърцето ми направо пее, като я виждам толкова щастлива.

Тя прие чашата вино, която Брана й подаде.

— Исках да остана за миг насаме с теб, Брана, за да ти кажа колко много означава за мен това, че ти и Конър й дадохте дом, семейство.

— Тя е част от семейството и много скъп приятел също така.

— Има много добро сърце. Беше ми тежко да я изпратя тук. Нямам предвид в Ирландия или при теб. — Мери Кейт погледна към предната част на къщата. — А заради всичко останало. Да я изпратя, знаейки какво може да означава това и какво съм сигурна, че значи. Мислех си да ти пиша, за да те предупредя, че идва, но после се отказах, защото това в известен смисъл би означавало, че те моля и задължавам да я приемеш, да й помогнеш да усъвършенства дарбата си. А това трябва да бъде свободен избор.

Брана отново си помисли за Фин.

— Наистина ли имаме избор?

— Вярвам, че е така. Аз избрах да й дам амулета, макар това да ми причини болка. След като веднъж е даден, не може да бъде взет обратно. Но той беше за нея, неин дар. Разбрах го още в първия миг, в който я поех като бебе. Държала съм теб и Конър като бебета. И го усетих, както са го усетили баща ти и леля ти. А сега тримата сте пораснали и времето е дошло, така както не е било за мен, баща ти и леля ти.

Тя отиде до прозореца, погледна навън.

— Усещам го. Той няма да си хаби силите за мен. Айона се притеснява за това, но няма защо. За него аз вече съм никоя. Но имам достатъчно сила, за да помогна, ако е нужна помощ.

— Може да ни потрябва, когато настъпи денят.

— Но не и днес. — Мери Кейт се извърна и отново се усмихна. — Затова днес ще ти помогна в кухнята. — Тя отпи голяма глътка от виното. — Nollaig Shona Duit.*

* Весела Коледа! (ирландски ез.). — Б. пр.

— Ще се погрижим да е така. — Брана докосна чашата си до тази на Мери Кейт. — Една много весела Коледа.

Нужна бе малко магия, за да се уголеми масата, така че да побере седмина и цялата храна, но й се искаше да бъде празник — и без никакви приказки за Кеван.

— Утре няма да хапваме такива вкуснотии при сестра ми — обяви Мийра, докато опитваше плънката на Брана. — Морийн и майка ми могат да се борят за титлата „Най-лош готвач на Ирландия“.

— Значи, ще се натъпчем тази вечер, утре ще хапнем малко там и ще се върнем тук за огризките. — Конър бодна късче месо от гъската.

— Това ще бъде първият ми голям празник със семейството на Бойл. — Щастие струеше от лицето на Айона, докато оглеждаше събраните край масата. — Ще направя хлебен пудинг — и няма да съм в състезанието за най-лош готвач, защото Нан ми показа всичко подробно. Трябва да си изберем един празник, Бойл, на който да каним гости у дома. Ще го превърнем в традиция. Как вървят нещата за Нова година, Фин?

— Вървят.

— Мога да донеса хлебен пудинг.

Той се усмихна и я погледна с обич.

— Поръчал съм да доставят храната.

— Кетъринг?

Той погледна към Брана, която изглеждаше шокирана.

— Кетъринг — твърдо заяви той. — Поглеждам менюто, казвам това, това и малко от тези, давам парите и готово.