После щеше да поработи за час върху някои свои изчисления.

По-късно, след като служителите на фирмата за кетъринг бяха превзели кухнята и бе отговорил на десетките им въпроси, след като бе взел решения за безброй детайли, за които изобщо не бе помислял досега, той се затвори в стаята си за половин час, за да се облече в блажена тишина. Зачуди се какъв е шансът му да остане затворен тук, но вземайки предвид бодрата решителност на Айона, сметна, че клони към нула.

Зачуди се къде е бил предната година по същото време. В Италианските Алпи, близо до езерото Комо. Бе останал там три седмици. Беше му по-лесно да прекарва празниците далеч от дома, да ги посреща в компанията на непознати хора.

Сега щеше да види какво е просто да си е вкъщи, а и да посреща приятелите си у дома.

Вероятно отдели малко повече време от обичайното, след което, облечен в черни джинси и черен пуловер, слезе на долния етаж.

Чу гласове, музика, смях. Погледна часовника си да види дали не е сбъркал часа. Но не, имаше още четиридесет минути до появата на първите гости.

Свещи в червени стъклени бурканчета грееха весело на полицата на камината, в която пращеше буен огън. Елхата му грееше. От тонколоните се носеше игрива музика. Огромният свещник, който бе донесъл от далечен край, стоеше в ъгъла, умело украсен с дебели свещи, които допълваха светлината в помещението.

Светлина и музика, помисли си той, оръжията на неговия кръг срещу мрака.

Айона беше права. Напълно права.

Тръгна към задната част на къщата и забеляза, че тя е сложила допълнителни свещи и в библиотеката, както и в стаята, която бе превърнал в музикален салон.

Беше подредила наоколо и цветя — малки стъклени бурканчета с рози, завързани със сребърни панделки.

Завари двете с Мийра, както и неколцина от сервитьорите, заети с приготовленията в трапезарията.

И тук гореше огън, имаше свещи, още рози, сребърни табли и кристални купи с храна, съдове за топло поднасяне.

А на бюфета бяха подредени купища сладки неща — пасти, сладкиши, бисквити. Отбрани сирена под стъклен капак.

Айона, облечена в къса рокля по тялото в тъмносребриста материя, бе сложила ръце на кръста и несъмнено оглеждаше с орловия си поглед всички запаси. Застаналата до нея Мийра бе с разпусната буйна грива и рокля с цвета на карнеол, която прилепваше по извивките на тялото й.

— Мисля, че направих голяма грешка — каза той и накара и двете да се обърнат към него. — Защо съм поканил и други хора тази вечер, след като бих могъл да имам две красиви жени само за себе си?

— Точно този твой чар ще накара всички гости да говорят за партито месеци наред — увери го Айона.

— Щях да кажа, че това са глупости, но пък са приятни — реши Мийра. — И домът ти изглежда направо фантастично.

— Нямам голяма заслуга.

— Заслугата е само твоя — поправи го Айона. — Просто ме остави да си поиграя с огъня. — Тя се засмя и отиде да го хване под ръка. — А Сесил и нейният екип са истински професионалисти. Честно казано, Сесил, всичко изглежда прекалено красиво, за да се яде.

Сесил, висока блондинка с черен панталон и жилетка върху чисто бяла риза, се изчерви от удоволствие.

— Благодаря, но точно за ядене сме го приготвили. Направихме няколко малки маси и на долното ниво, както предложи Айона — каза тя на Фин. — Имаме и бар долу. Всички сервитьори ще обикалят редовно и тук, и на долното ниво, за да бъдат гостите обслужени добре.

— Всичко изглежда невероятно.

— Още не си видял долния етаж. — Айона го поведе по стълбите и надолу. — Малко попрекалих със свещите, стреснах се и затова направих заклинание за защита. Сега не могат да запалят нищо, нито да изгорят някого.

— Мислиш за всичко.

Тук също имаше много свещи и зеленина, красиво поднесена храна и цветя. Той отиде към бара и хладилника зад него, извади бутилка шампанско.

— Заслужаваш първата чаша.

— Приемам.

Фин отвори шампанското с приглушено изпукване, наля във висока кристална чаша за нея, после сипа и на себе си.

— Щастлив бе денят, в който влезе в живота ни, малка сестрице.

— Най-щастливият в живота ми.

— За щастливите дни.

Тя чукна чаша в неговата.

— За щастливите дни, за всички нас.

Само след час, изглежда, цялото село бе дошло в къщата му. Хората пристигаха заедно или се събираха вътре, озъртаха се, силно впечатлени, или направо се настаняваха удобно. Пълнеха чиниите си с храна и чашите — с вино, седяха или стояха прави във всекидневната му, или както Айона бе предвидила, се отправяха към долното ниво, където групата, която бе наел за вечерта, започна да свири.

Откри, че му е приятно да обикаля от група на група с бира в ръка, да се включва в разговорите. Но от всички лица в къщата имаше едно, което му липсваше.

А после, сякаш я бе призовал, тя беше там.

Тъкмо се бе качил при гостите си на първия етаж, когато я забеляза да стои в кухнята и да си приказва със сервитьорите.

Бе оставила косата си разпусната, като черен водопад, който стигаше до талията на роклята от кадифе с цвета на отлежало червено вино. Каза си, че Айона може да запали и още сто свещи, но пак нямаше как да се сравнят със светлината, която Брана О’Дуайър носеше в дома му.

Взе чаша шампанско, поднесе й я.

— Пийни малко шампанско.

— С удоволствие. — Тя се обърна към него, очите й бяха потъмнели, а устните — червени като роклята. — Чудесно парти си организирал, Фин.

— Така е, защото следвам заповедите на Айона.

— Направо беше полудяла от вълнение и притеснения за тази вечер, след като те е принудила да поканиш хора. И направо изкупи всичките ми свещи. Виждам, че ги е използвала добре.

— Навсякъде има свещи, както нареди тя.

— И къде е нашата Айона?

— На долното ниво. Мийра също е там, както и Бойл, Конър и бабата на Айона. — Поведе я към трапезарията, докато говореше. — Ще хапнеш ли нещо?

— Разбира се, всичко изглежда много вкусно, но не сега.

— Още ли имаш слабост към тези? — Той взе един мини еклер, посипан с пудра захар.

— Ужасна слабост, на която обикновено устоявам. Но добре, не и тази нощ. — Тя го взе, опита малка хапка. — 0, греховно удоволствие.

— Вземи си два. Oiche na Coda Moire.

Тя се разсмя, поклати глава.

— Ще се върна после за втория.

— Тогава ще те заведа долу при твоя кръг и при музиката. — Той й предложи ръката си, изчака, докато тя му подаде своята. — Ще танцуваш ли с мен, Брана? Остави миналото и бъдещето настрани, ще танцуваш ли с мен тази нощ?

Тя тръгна с него към музиката, топлината и греещата светлина.

— Да.

За малко да не дойде на партито. Опитала се бе да намери извинения, за да не дойде, или ако не, поне да се появи за малко от учтивост, а после да си тръгне. Но всяко извинение звучеше по един и същи начин в собствените й уши.

Като проява на страхливост. Или по-лошо — малодушие.

Не можеше да бъде толкова дребнава и малодушна, че да го обиди пред хората, само защото се разстройваше да бъде в дома му и да вижда, да усеща живота, който той бе създал за себе си без нея.

По нейна воля, без нея. Нейният дълг, без него.

Затова бе дошла.

Бе отделила доста време на косата и грима си, на външния си вид като цяло. Щом се налагаше да отпразнува края на годината и началото на новата в неговата къща, в неговата компания, то поне трябваше да изглежда зашеметяващо.

Откри, че долното ниво на къщата, което мислено определи като огромна игрална зала, напълно му подхожда. Хубави, наситени цветове, смесени с неутрални тонове, стари реновирани мебели и нови такива. Дребни предмети, които очевидно е купувал при пътуванията си. И много забавления.

Абсурдно голям телевизионен екран на стената, маса за билярд, стара машина за пинбол и джубокс редом с прекрасна камина от мрамор от Конемара с дебела и грубо одялана талпа за полица отгоре й.

Музикантите свиреха весели мелодии до махагоновия бар, който й бе казал, че е намерил в Дъблин. Макар помещението да бе просторно поначало, мебелите допълнително бяха разместени така, че да отворят място за танци в средата.

Когато той я поведе в танц, беше с цялата невинна радост на миналото, с простотата му и всички възможности. Но тя съзнателно отблъсна болката, която й донесе, каза си, че тази нощ ще бъде извън времето и пространството.

Вдигна очи към него и се засмя.

— Сега вече си загазил.

— Какво съм направил?

— Организира най-страхотното парти за годината и всички ще очакват да го направиш и догодина. И следващата година.

Видимо ужасен, той се озърна наоколо.

— Мислех да предам щафетата на Айона и Бойл.

— О, не, те ще си направят собствено парти. Но мисля, че сега новогодишното парти е твое. Виждам твоя Шон с хартиена шапка на главата да танцува ей там с чисти и излъскани ботуши, както и секретарката в офиса на Конър, Кийра, и нейния приятел, вече годеник, който носи риза с цвета на камъка върху годежния й пръстен и кралска корона от картон на главата си. А ето там е и моята Айлийн, която танцува с мъжа си, сякаш са на шестнайсет и всички изминали години и децата с тях тепърва предстоят. Построил си къща, която може да приюти половината село на празненство, и сега вече си загазил.

— Не съм помислил за това.

— Е, вече е твърде късно. Виждам и Алис, която те гледа съблазнително, понеже вече се е примирила, че Конър е изгубен за нея. Трябва да й дадеш шанс.

— Предпочитам да танцувам с теб.

— И вече го направи. Изпълни дълга си, Финбар, завърти момичето на дансинга. Аз трябва да поговоря с няколко души.

Тя отстъпи назад и му обърна гръб. Ако продължеше да танцува с него прекалено често, хората, с които искаше да поговори, щяха да почнат да говорят за тях двамата.

— Не е ли страхотно? — Айона я сграбчи и я завъртя весело. Беше си сложила розова тиара, на която с блестящи цифри пишеше 2014. — Невероятно парти. Само трябва да направя редовната си проверка на баните навсякъде и пак се връщам.

— Баните?

— Проверявам дали има тоалетна хартия и салфетки за ръце, и такива неща.

— Официално те назначавам за отговорник на всяко парти, което някога ще организирам.

— Ти имаш дарба за празненства и приятелски събирания — възрази Айона. — Фин няма никакъв опит. Както и аз, но мисля, че ми се удава.

— Бог да ни е на помощ — обади се Бойл и я целуна по главата.

Брана се наслаждаваше на музиката, на откъслечните разговори. След като се върна на първия етаж, с удоволствие похапна от храната и се наслади на компанията на онези, които търсеха малко по-тихо място във всекидневната или големия салон на Фин.

Имаше време да види по-голяма част от къщата му, да усети атмосферата й. Както и възможност да провери прозорците и да призове силата си само колкото да потърси следи от Кеван.

— Няма да дойде.

Тя се извърна от високите френски прозорци на библиотеката към Фин, който тъкмо прекрачваше прага.

— Толкова ли си сигурен?

— Може би има твърде много светлина, твърде много хора, гласове, мисли, веселие, но той няма да дойде тук тази нощ. Може просто да е пропълзял дълбоко в леговището си, да чака годината да отмине, но няма да дойде тази нощ. Ще ми се да не се тревожиш.

— Да си нащрек, не е същото като да се тревожиш.

— Ти си разтревожена. Личи си.

Тя инстинктивно посегна да разтрие с пръсти мястото между веждите, където знаеше, че се оформя бръчка. И го накара да се усмихне.

— Красотата ти е съвършена. Това никога не се променя. Тревогата е в очите ти.

— Щом казваш, че той няма да дойде тази нощ, спирам да се тревожа. Тази стая ми харесва особено много. — Тя прокара длан по облегалката на масивен фотьойл с шоколадова кожа. — Място за тишина и награда.

— Награда?

— Когато си приключил с работата, можеш да седнеш на удобен фотьойл като този с книга пред огъня. Докато дъждът трополи по прозорците или вятърът вие навън, или луната изгрява бавно. Чаша уиски или чай — каквото предпочиташ — и куче, сгушено в краката ти.

Тя се завъртя и протегна ръка.

— Има толкова много книги, от които можеш да си избереш. Чудесен топъл цвят за стените — отличен избор, и тъмно дърво за мебелите за контраст.

Наведе глава настрани, забелязала леката му усмивка.

— Какво?

— Направих я с мисълта за теб. Винаги казваше, докато си представяхме замъка на мечтите ни, че трябва да има библиотека с голяма камина и удобни кресла, с прозорци, по които дъждовните капки да се стичат или през които слънцето да наднича. Да има стъклени врати, които водят към градина, за да можеш в слънчев ден да излезеш и да си намериш местенце за четене на въздух.