— Помня. — И сега я видя. Беше превърнал една от мечтите й в реалност.

— А също и музикален салон — продължи Фин. — Трябва да има музика из цялата къща, но една стая само за нея, където да сложим пианото и всички други инструменти. Където децата могат да вземат уроци.

Той погледна през рамо.

— Ето там е.

— Знам. Видях. Прекрасен е.

— Част от мен вярваше, че ако построя къщата, ако си винаги в мислите ми, ти ще дойдеш. Но ти не дойде.

Сега всичко бе толкова ясно, че тя си позволи да отвори широко очи и да види, че къщата е онази, която заедно бяха мечтали да имат.

— Сега съм тук.

— Сега си тук. Какво означава това за двама ни?

Господи, сърцето й бе изпълнено само с него, тук в тази стая, която той бе сътворил от мечтите им.

— Повтарям си какво не може да бъде. Толкова е ясно, логично. Не мога да видя какво може или би могло да стане.

— Можеш ли да кажеш какво искаш?

— Онова, което искам, не може да стане, а това е по-трудно за преглъщане, защото сега вярвам, че не е по твоя или моя вина. Беше по-лесно, когато можех да виня теб или дори себе си. Можех да издигна стена от тази вина и да я укрепвам с разстоянието, когато ти прекарваше само няколко дни или седмици у дома, преди да заминеш отново.

— Аз искам теб. Всичко друго остава след това.

— Знам. — Тя издиша шумно. — Знам. Трябва да се върнем обратно. Не бива да си далеч от гостите си задълго.

Но никой от двамата не помръдна.

Тя чу виковете, надигането на гласовете, отброяването. Зад нея часовникът на стената започна да бие.

— Наближава полунощ.

Само секунди, помисли си тя, между онова, което е било, и което е сега. И от онова, което ще дойде после. Направи крачка към него. После още една.

Дали щеше да го подмине, запита се тя, когато той я привлече към себе си. Не. Не и този път. Поне този път не.

Вместо това вдигна ръце и ги обви около врата му, вгледа се в очите му. И точно когато часовникът удари полунощ, впи устни в неговите.

Между тях избухна светлина като електрически ток, който разтърси кръвта, удари право в сърцето. После заблестя като безкрайно жадувана топлина.

О, какво не би дал да се чувства по този начин, най-накрая отново да почувства това. Да усети тялото, сърцето и душата й слети в едно в този копнеж, тази топлина и неописуем бурен екстаз.

Неговите устни върху нейните, дъхът му — слят с нейния, сърцето му — до нейното сърце. И цялата тъга и мъка — пропъдена далеч, сякаш никога не е била.

Някога си бе мислил, че онова, което изпитва към нея, е всичко, че е отвъд пределите на онова, което някой някога би могъл да почувства. Но се оказа, че е грешал. Това, след толкова години без нея, беше повече. Ароматът й го изпълваше, вкусът й го пленяваше. Тя даваше всичко от себе си, както някога, в една обикновена целувка. Сладост и сила, власт и покорство, желание и щедрост.

Искаше му се да я задържи, да задържи момента до края на дните си.

Но тя се отдръпна, остана за миг в прегръдките му, погали бузата му, после направи крачка назад.

— Нова година е.

— Остани с мен, Брана.

Сега тя сложи длан върху сърцето му. Преди да отговори, Конър и Мийра се появиха на вратата.

— Тъкмо щяхме...

— Да си вървим — довърши Мийра изречението на Конър. — Тръгваме си веднага.

— Да. Разбира се, даже не сме били тук.

— Всичко е наред. — Брана задържа за миг ръката си върху гърдите на Фин, после я отдръпна. — Ние също идваме. Фин отсъства прекалено дълго от собственото си парти. Ще вдигнем наздравица за новата година. За късмет. За светлината. За онова, което може да бъде.

— Което трябва да бъде — каза Фин и излезе пръв.

— Върви с него — предложи Мийра и отиде при Брана. — Добре ли си?

— Добре съм. Но самата истина е, че бих пийнала нещо и колкото и да не е в природата ми, искам да съм заобиколена от хора и много шум.

— Така да бъде.

Когато Мийра прегърна приятелката си през кръста, Брана за миг се облегна на нея.

— Как е възможно да го обичам повече сега, отколкото някога? Как може в мен да има толкова повече любов към него, когато онази, която изпитвах някога, беше всичко?

— Любовта може да посърне и загине. Виждала съм го. Но може и да расте и да се възражда. Мисля, че когато е истинска и предопределена, може само да става по-голяма и по-силна.

— Не бива да е мъчение.

— Не. Онова, което сами правим с нея, ни носи мъка или радост, според мен, а не любовта.

Брана въздъхна и изгледа сериозно Мийра.

— Кога стана толкова мъдра?

— Когато си позволих да се влюбя.

— Да идем да вдигнем наздравица за това. За твоето влюбване, за организаторския талант на Айона, за проклетата Нова година и за края на Кеван. Струва ми се, че бих искала да се понапия.

— Що за приятелка ще съм, ако не се понапия с теб? Да идем да си намерим шампанско.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беше му дошло до гуша от гости. В два и половина сутринта прекалено много от тях се мотаеха в къщата му, сгушени удобно наоколо, сякаш се канеха да останат до пролетта. Мина му през ум да се качи горе, да се затвори в спалнята си и да ги остави да се оправят сами. Беше зверски уморен, а в добавка онзи миг — онзи невероятен миг с Брана — беше разбъркал напълно емоциите му и вече не знаеше какво чувства.

Затова му се струваше по-лесно изобщо да изключи всичко и да не чувства нищо.

Тя изглеждаше напълно доволна да седи, да пие шампанско и да си бъбри с останалите гости. Но Брана си беше такава, нали? Корава като стомана.

Най-добре щяха да му се отразят няколко часа сън. На сутринта отново щяха да се захванат с кроежи за края на Кеван — или по-късно през деня. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Краят му щеше да означава, че е изпълнил задълженията си. Краят на Кеван щеше да сложи край и на собственото му мъчение.

Затова просто щеше да се измъкне тихомълком. На никого нямаше да липсва на този етап.

Точно тогава се появи Айона, сякаш прочела мислите му, провря ръка под лакътя му и стисна дланта му.

— Проблемът, когато направиш наистина страхотно парти, е, че хората не искат да си тръгнат.

— Аз искам.

Тя се засмя, стисна по-силно китката му.

— Вече са останали само най-упоритите, но ще започнем да ги подканяме да си вървят. Твоят кръг няма да те остави насаме с тях. Дай ни двайсетина минути. Трябва само да обиколиш стаите и да почнеш да събираш празните чаши и чинни, тъй като сервитьорите си тръгнаха преди няколко часа. Това е знак, че е време за прибиране.

— Щом казваш.

— Точно така е. — За да му покаже, тя започна да събира бутилки и чаши и подкани с поглед Бойл да почне да прави същото.

Само след минути цяла групичка от същите тези упорити гости беше готова да си тръгне с благодарности и пожелания за щастлива и благополучна нова година. А в някои случаи, като например Шон, сърдечни и сантиментални прегръдки.

Вълшебството на партито, реши Фин и започна да събира чашите за чай и кафе наоколо.

Занесе ги в кухнята, сбогува се с още няколко души. Два заека с един куршум, каза си той, щеше да разтреби остатъците от партито и да разкара останалите накрая гости.

Макар да бяха нужни трийсет минути, вместо предвидените от Айона двайсет, не можеше да се оплаче.

— Това са последните — заяви Айона.

— Слава на боговете.

— Направи тази вечер забавна и запомняща се за много хора. — Тя се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — И сам се забавлява при това.

— Щастлив съм да си я спомням, след като вече приключи. И ти благодаря за всичко, което направи.

— За мен беше безкрайно удоволствие. — Тя огледа всекидневната, кимна. — И не оставяме твърде голяма бъркотия след себе си. Брана, мога да дойда с теб и да оставя колата си тук. Ще закарам баба до летището чак следобед, така че лесно мога да дойда да я взема.

— По-добре се прибери с Бойл.

— Ще се движим в колона — реши Конър, докато си обличаше палтото. — Пътят не е дълъг, но все пак е посред нощ. Брана ще тръгне след теб и Бойл, а ние с Мийра ще сме на опашката.

— Няма да се прибирам вкъщи тази нощ. Оставам тук.

Брана гледаше Фин, докато го заявяваше. Той не беше сигурен дали ще може да запази равновесие, след като го бе зашеметила по този начин.

— Ами добре! — Мийра се усмихна ослепително и нахлузи шапката на главата си. — Ние потегляме. Лека нощ и щастлива нова година.

— Но... — понечи да каже нещо Конър, докато тя направо го влачеше към вратата, а Айона буташе Бойл зад тях.

— Няма ли да ме оставиш да си сложа поне палтото? — оплака се Бойл, докато Айона затваряше решително вратата зад гърбовете им.

Фин остана на мястото си. Само една мисъл успя да пробие път през пълното задръстване в съзнанието му.

— Защо?

— Реших в този момент, на това място, да не мисля за вчера и за утре. Може би впоследствие и двамата ще съжалим за това, но искам да бъда с теб. Винаги съм го искала и винаги ще искам, но имаме само тази нощ. Сега няма как да мечтаем за замъци и да си даваме обещания, и двамата го знаем. Но имаме тази нужда и най-накрая отново има доверие между нас.

— И ти се задоволяваш с това?

— Разбрах, че е така, а Бог ми е свидетел, че съм го премисляла от всички страни и безброй пъти, но сега съм доволна и на това. И двамата имаме право на този избор. Ти ме помоли да остана с теб. Аз казвам „да“.

Огромна част от мъката и гнева в него се уталожи, докато примирението, с което бе живял години наред, отстъпи, за да направи място за неописуема радост и вълнение.

— Може да съм си променил мнението по въпроса.

Тя се засмя и той видя искриците в тъмносивите й очи.

— Ако случаят е такъв, мога да се обзаложа, че бързо ще те накарам да го промениш отново.

— Изглежда, трябва поне да ти дам шанс. — Той протегна ръка. — Няма да те целуна тук, иначе ще се озовем на пода. Ела в леглото ми, Брана.

Тя сложи длан в неговата.

— Никога не сме били заедно в легло, нали? Любопитна съм какво е твоето. Сдържах се да не се кача горе и да не надникна по време на партито. Проявих желязна воля.

— Никога не ти е липсвала. — Той вдигна ръката й към устните си. — Представял съм си теб в леглото ми хиляди пъти. Милиони.

— Аз не бих могла да направя същото, защото дори и желязната ми воля не би издържала на подобно нещо. — Изненадана от собственото си спокойствие, тя на свой ред целуна ръката му. — Разбрах, когато Айона се появи в ателието ми, че ще се върнеш. Че ще бъдеш част от това, част от мен отново. И се питах защо, защо, когато съм създала нов живот за себе си, когато съм доволна от него, съдбата пак иска да те доведе при мен.

— И какъв беше отговорът?

— Още не съм го намерила, а не спирам да се питам. Но не и тази нощ. Цялата ти къща е великолепна. Толкова много стаи има и всеки сантиметър от пространството е внимателно премислен и изпипан до последния детайл.

Но нищо, помисли си той, не можеше да се сравнява с домашния уют на кухнята в нейната малка къща.

Отвори вратата на спалнята си, целуна пак ръката й, после влязоха заедно. Вместо да натисне ключа на лампата, той махна с ръка.

Огънят в камината се разпали и свещите грейнаха.

— И тук всичко е великолепно — каза тя. — Великолепно мъжко убежище, но топло и красиво, вместо да е практично и спартански обзаведено. Леглото ти е разкошно. — Отиде до него, погали с пръсти масивната табла в долния му край. — Старо, много старо. Сънуваш ли онези, които са спали в него някога?

— Пречистих го, за да нямам усещането, че деля леглото си с непознати от минали времена. Така че, не, не ги сънувам. Сънувам само теб, когато спя тук.

— Знам, понеже споделих един миг от сънищата ти.

— Не само тогава. Хиляди и хиляди пъти.

Тя се обърна към него, погледна го под светлината и сенките, които хвърляха игривите пламъци в камината. Сърцето, което му бе отдала преди толкова много години, сега се изпълни с нови чувства.

— Тази нощ няма да сънуваме — изрече тя и с разтворени ръце пристъпи към него.

Нервността, която усещаше като изтръпване под кожата, се изпари. Тяло до тяло, уста до уста с него, светът й просто си дойде на мястото.

Това, естествено, бе единственото липсващо звено във веригата на живота й.

Но тази нощ, след като можеше да е само за една нощ, щеше да си направи подарък. Щеше да се остави изцяло на чувствата. Да отвори себе си, сърцето, тялото, ума си и да почувства онова, срещу което толкова дълго се беше борила.

Утре, ако се наложеше, щеше да се залъгва, че е било само физическо преживяване, само начин да освободи напрежението помежду им за общото благо. Но тази вечер приемаше истината.