Тя обичаше. Винаги го беше обичала и щеше да го обича до края на дните си.

— Липсваше ми — прошепна тя. — О, Финбар, липсваше ми.

— Копнеех за теб. — Той докосна нежно с устни страните й, после ги върна към нейните.

Тя се вкопчи в него, когато се издигнаха няколко сантиметра над пода, после — почти на половин метър, и се завъртяха. Разсмя се, протегна ръце и посипа звезди над главите им.

— Под светлината на огъня и на звездите, под пламъка на свещите тази нощ, всичко, което съм, е твое.

— И всичко, което си, аз боготворя.

Той я положи внимателно на леглото, потъна в целувката й. Беше с нея, най-после с нея, и можеше да пие дълго и дълбоко от устните й, можеше да усети тялото й под своето, да види косата й, разпръсната върху леглото.

Дарът, който тя даваше и на двамата, бе прекалено ценен, за да бърза. Затова той се наслаждаваше на нейния дар и й даваше всичко, което има, в замяна.

Бавно вдигна ръце нагоре по тялото й, нежно обхвана гърдите й. Вече не бяха напъпилите гърди на младото момиче, запечатани в съзнанието му, а в пълния си разцвет.

Нови спомени, които да се насложат върху предишните.

Притисна устни до шията й, наслади се на уханието й, което се излъчваше там, точно там, и което го бе преследвало в дните и нощите му. Отново можеше да го вдъхне като насъщния въздух.

Когато плъзна роклята надолу по раменете й, тя изви тяло, за да го улесни. Кожата й, бяла като мляко, отразяваше златистите пламъци на огъня му, сребристата светлина на звездите й. Разсъбличаше я, сякаш разкриваше най-скъпоценно съкровище.

Сърцето й потръпваше под докосването му. Единствено той бе успял да предизвика това усещане, смесица между нервност и удоволствие. Всеки път, когато я целуваше, беше бавно и дълбоко, сякаш светът можеше да спре да се върти и да поеме по пътя си отново, докато той се наслаждава на вкуса й.

— Имаш повече търпение, отколкото някога — успя да промълви тя, когато кръвта й сякаш запя във вените.

— Ти си по-красива, отколкото беше. Не съм вярвал, че е възможно.

За миг тя улови лицето му между дланите си, прокара пръсти в косата му, после се завъртя и се озова върху него, а звездите се носеха над главата й.

— Ами ти. — Тя издърпа пуловера му нагоре, захвърли го встрани. — Вещер и воин. По-силен си от момчето, което обичах. — Разпери длани върху гърдите му. — Ранен, но винаги верен. Доблестен.

Когато той поклати глава, тя хвана ръцете му и ги притисна към своето сърце.

— За мен това е важно, Фин, повече, отколкото мога да изразя с думи. Много е важно. — Наведе се и докосна с устни неговите, после ги притисна към сърцето му.

Беше разбила сърцето му, както и той нейното. Не знаеше какво им е отредила съдбата, дали изобщо сърцата им можеха да бъдат излекувани. Но тази нощ искаше той да знае, че тя познава сърцето му и го цени.

За да смени тона, тя лекичко прокара пръсти по ребрата му. Фин подскочи като заек.

— По дяволите.

— О, явно още имаш слабо място. Точно тук. — Тя се пресегна отново, но той улови китката й.

— Внимавай, защото и аз си спомням една-две твои слабости.

— Нищо не може да ме накара да запищя като момиче, Финбар Бърк. — Тя се извъртя отново, когато той се надигна, уви здраво краката си около кръста му, а ръцете — около врата. — Все още предпочиташ юмрук в лицето, вместо гъделичкане по ребрата.

— Първото не е толкова унизително.

Тя тръсна коса назад и се разсмя с лице, вдигнато към тавана.

— Помниш ли...

Тя отново погледна лицето му, срещна погледа му. Всичко беше там, в този миг, изписано в очите му. Копнежът му по нея и любовта, която го водеше. Минало и настояще се сблъскаха, понесоха я като горещ вихър, разпалиха собствената й изгаряща нужда.

— О, Господи, Фин.

Никакво търпение повече, никакво внимателно оглеждане. Двамата се сляха в един безумен миг, подтиквани от дива страст и отчаяние. Грубите му ръце шареха по тялото й, алчно и нетърпеливо, докато нейните рязко дърпаха останалите дрехи по тялото му.

Нищо помежду им, мислеше си тя. Не можеше да понася дори въздухът да ги разделя. Устните им се сляха в кипежа на страстта и жаждата, докато двамата се търкулнаха на леглото, за да открият повече от телата си.

Тя впи зъби в рамото му, заби пръсти в хълбоците му.

— Ела в мен. Искам те вътре в мен.

Когато проникна в нея, светът спря. Никакво дихание, никакви звуци, никакво движение. После се изви гръм, прегракнал рев, сякаш някакъв звяр препуска надолу по хълма. И светкавица, блясък, който озари стаята като по пладне.

С очи, приковани в неговите, тя стисна здраво ръцете му.

— Тази нощ ние решаваме — каза тя. — Тази нощ е само наша. — Изви се към него. — Обичай ме.

— Само теб. Завинаги.

Той се отдаде на нуждата, на нейното желание, на собственото си сърце.

Когато двамата заедно стигнаха върха, те бяха гръмотевицата и светкавицата. А над главите им нейните звезди грейнаха още по-ярко.

Когато се събуди, слънцето вече бе изгряло и блестеше ярко. Слънчев ден за началото на новата година. А Брана спеше до него.

Искаше да я събуди, да прави любов с нея под струящата слънчева светлина, както бяха правили в мрака и чак до нежната целувка на зората.

Но под очите й се бяха отпечатали сенки. Нуждаеше се от сън, от тишина и спокойствие. Затова само докосна косата й и се усмихна, като си спомни, че при събуждане Брана е ядосана в най-добрия случай и направо бясна в най-лошия.

Той стана, нахлузи панталон и се измъкна тихо от стаята.

Щеше да поработи. Искаше да работи, да намери начин да сложи край на всичко, да реши проблема веднъж и завинаги. И да разбере как да вдигне проклятието, което една умираща вещица бе направила преди толкова много време.

Ако можеше да развали проклятието, да премахне белега, двамата с Брана можеха да бъдат заедно не само за една нощ, а за цял живот.

Бе изгубил вярата си, че това може да стане. До тази Нова година, до часовете, прекарани с нея. Сега надеждата, вярата, бе отново в него, изгаряше го отвътре.

Щеше да намери начин, повтаряше си той, докато отиваше в кабинета си. Да унищожи Кеван и да защити тримата, както и всички техни бъдещи наследници. Да изличи клеймото от тялото си и да пречисти кръвта си от всякаква следа от Кеван.

Днес, в този първи ден от новата година, щеше да поднови търсенето си.

Замисли се за отровата, която бяха направили за последната битка. Силна и могъща, бяха стигнали толкова далеч с нея. Раните на Кеван — или онова, което владееше тялото му — бяха сериозни. Но не и смъртоносни. Защото онова, което даваше сила на Кеван, не беше смъртно.

Демон, замисли се Фин, докато прелистваше книгите си. Освободен чрез жертвоприношение, за да се слее с гостоприемно тяло. Такова, което също притежава сила.

Кръв от бащата.

Седна зад бюрото си, за да си води бележки.

Кръв от жената.

Пролята от сина.

Записа всичко, поредността на стъпките, думите, всичко, което бе видял, и онова, което бе почувствал.

Червеният камък бе създаден чрез магия на кръвта от най-страшния вид, посредством най-жесток акт. Той бе източникът на силата, на изцелението и безсмъртието.

— И портал — измърмори Фин, — през който демонът да преминава и да се въплътява в приемника си.

Можеха да изгорят Кеван и да го превърнат в пепел, както бе направила Сърха, но това нямаше да бъде краят му без унищожението на камъка и на демона.

Втора отвара, замисли се той, стана и закрачи из стаята. Която да затвори този портал. Да заключи демона вътре, после да го унищожи. Кеван не можеше да съществува без демона, нито демонът без Кеван.

Свали от рафта друга книга, един от дневниците, които си водеше при пътуванията си. Опря длани на работния плот, приведе се напред и се зачете, за да освежи паметта си. Да помисли какво може да се направи.

— Фин.

Потънал в мислите си, погълнат от заклинания за светла и тъмна магия, той погледна към вратата. Тя беше облякла една от най-старите му ризи, избеляла памучна риза, която понякога навличаше за работа в конюшнята. С боси крака, голи колене, разрошена коса и слисано и тъжно изражение на лицето.

Сърцето му прескочи — само при вида й — още преди да проследи погледа й към прозореца, към изображението от цветно стъкло на самата нея.

Той се изправи, пъхна палци в предните джобове.

— Струваше ми се съвсем редно Тъмната вещица да наднича през рамото ми, докато работя тук. Да ми напомня защо го правя.

— Такава любов носи постоянна тъга.

— Да.

— Как да продължим нататък, след като това може никога да не се промени?

— Вземаме това, което имаме, и правим всичко, което можем, за да го променим. Нима не живяхме достатъчно дълго един без друг?

— Ние сме такива, каквито сме, Фин, и не всичко зависи от избора ни. Помежду ни не може да има обещания, не и за утрешния ден.

— Тогава да се радваме на днешния.

— Само за днес. Ще се погрижа за закуската. — Тя се обърна да излезе, надникна през рамо. — Имаш чудесен кабинет. Също като останалите стаи в къщата ти подхожда напълно.

Брана слезе на долния етаж. Най-напред кафе, каза си тя. Сутрин кафето винаги правеше нещата по-ясни.

Бе започнала новата година с него, нещо, което се бе заклела да не се случва. Но бе дала тази клетва, разтърсена от буря от емоции, объркана. И беше я спазвала, призна си сега, както заради дълга, така и водена от инстинкт за самосъхранение.

А сега, заради любовта, я бе нарушила.

Светът не бе свършил, каза си тя, докато се занимаваше с модерната машина за кафе на Фин. От небето не се бяха посипали огън и жупел. Бяха правили секс, много и прекрасен секс, и съдбата явно го бе приела.

Беше се събудила бодра и весела, отпусната и... щастлива, призна си тя. И бе спала по-спокойно и по-дълбоко, отколкото всяка друга нощ след Самхейн.

Сексът бе енергия, замисли се тя, отпивайки с благодарност първите глътки кафе. Беше нещо хубаво, когато се правеше с желание — истинска благословия и задоволяване на основни нужди. Значи, сексът беше разрешен и тя можеше да благодари на богинята за това и щеше да го направи.

Но бъдещето бе друго нещо. Вече нямаше да си прави планове, да гледа замечтано напред в бъдещето. Само днешният ден, напомни си тя.

Това бе много повече от всичко, което са имали досега, и трябваше да им бъде достатъчно.

Затършува из огромния му хладилник — о, колко би искала и тя да има толкова голям — и намери три яйца, мизерно парче бекон и един-единствен домат.

Също като днешния ден и секса и това трябваше да им е достатъчно.

Чу го да слиза тъкмо когато довършваше приготвянето на закуската, която мислено нарече „бедняшки омлет“.

— Запасите ти от хранителни продукти са отчайващи, Фин Бърк. Пълна скръб, затова ще трябва да се задоволиш с това, което успях да приготвя, и ще си благодарен и на толкова.

— Наистина съм ти благодарен.

Тя се озърна. Беше си облякъл черна тениска с дълъг ръкав, но краката му бяха боси като нейните.

— Изглеждаш ми твърде щастлив за мизерно парченце бекон, домат и три бъркани яйца.

— Носиш само любимата ми стара риза и готвиш на моята печка. Щях да съм глупак, ако не съм щастлив.

— Не, ти никога не си бил глупак. — Тя сложи втора чаша в кафемашината и натисна нужните копчета. — Тази е много по-добра от моята. И аз трябва да си купя. А твоят конфитюр е по-стар и от Горгоната Медуза и също толкова противен на вид. Ще се задоволиш само с масло на препечените филийки. Започнах да ти правя списък за продукти. Ще трябва да...

Той я завъртя, повдигна я на пръсти и плени устните й. Когато умът й се проясни за миг, Брана си каза какъв късмет имат, че е махнала омлета от котлона, иначе щеше да изгори и да го изхвърлят на боклука.

Но понеже го бе махнала, отвърна на целувката подобаващо.

— Върни се в леглото.

— Няма да го направя, защото си направих труда да приготвя закуска от мизерните ти запаси. — Дръпна се назад. — Вземи си кафето. Смятам да сервирам, преди всичко да изстине. Как изобщо се справяш сам със закуската?

— Откакто Бойл рядко е на разположение, за да го изнудя да ми сготви нещо, се справям с каквото ми е подръка. Имам овесена закуска в пликчета, които можеш да стоплиш в микровълновата.

— Жалка история. — Сложи чиния пред него, както и друга за себе си, след което седна. — А имаш такова хубаво кътче за закуска тук. Мисля, че когато Бойл и Айона се нанесат в къщата си, ще можеш да виждаш светналите им прозорци през дърветата оттук. За тях означава много, че им продаде онази земя.

— Той ми е като брат и добре че е така, иначе можеше да открадна Айона за себе си. Макар че изобщо не я бива в готвенето.