Тя рязко спря колата и слезе.

— Господине, ранен ли сте? — Тръгна към него, започна да търси рана или болест в него със съзнанието си. Тогава спря, наведе леко глава настрани. — Паднахте ли?

— Сърцето ми май. Едва си поемам въздух. Ще ми помогнеш ли, млада девойко?

— Разбира се, ще ви помогна. — Тя се пресегна да стисне ръката му и го блъсна със силата си.

Старецът политна назад и се катурна.

— Мислиш, че ще ме заблудиш с този номер? — Тя отметна коса, докато старецът вдигаше глава, за да я погледне. — Че не мога да прозра под заклинанието и да видя истината?

— Ти спря, стоиш извън защитните си заклинания. — Докато се надигаше от земята, старецът се превърна в Кеван, усмихнат широко и с пулсиращ червен камък на шията.

— Мислиш, че съм без защита. Ела тогава. — Тя го подкани с пренебрежително помръдване на пръсти. — Да си премерим силите.

Мъглата се появи, хапеше глезените й, сякаш хиляди иглички се забиваха в кожата й. Небето притъмня, внезапно се спусна сумрак. Кеван падна на земята и се превърна във вълка, а вълкът приклекна и скочи.

Брана махна с ръце, изпъна ги с дланите навън и направи блокада, в която вълкът се блъсна във въздуха и падна по гръб.

„Лош избор“, помисли си тя, докато го гледаше как я дебне. В този му вид тя можеше да разчете мислите на Кеван като отворена книга.

Проникна в съзнанието му, потърси някакво име, но усети само ярост и глад.

И когато вълкът се приготви за атака отдясно, тя бе готова за нападението на мъжа от лявата й страна. Срещна огъня му с огън, силата му — със своята.

Изненада се, че земята под краката й не се продъни от силата, която изригна от нея, и онази, която бе запратена към нея. Но въздухът изтрещя и засъска наоколо. Тя удържаше атаката, напрегнала мускулите на тялото си, мобилизирала цяла си сила до краен предел. И в това време студената мъгла се надигна по-високо.

Макар да бе напълно съсредоточена и очите й да не се откъсваха от неговите, докато магическите им сили бяха изправени една срещу друга, тя усети пръстите му — пръстите на демона — да се плъзгат нагоре по крака й.

Обидата имаше собствена сила. Тя замахна с всичко, което имаше, и го удари, сякаш му нанесе кроше по лицето. Макар от устата му да потече кръв, той се засмя. Тя разбра, че не го е преценила добре, че е оставила гневът й да замъгли разума, когато той се хвърли напред и стисна с ръце гърдите й.

Само за миг, но и това бе прекалено. Сега сля в едно гнева си, разума и уменията си и призова дъжда — топъл пречистващ порой, който разми мъглата и изгори кожата му.

Тя се приготви за следващата атака, видя я в очите му. После чу, както и той, грохота на конски копита, пронизителния и дързък вик на сокола, злокобния вой на кучето.

— Мека, сочна и плодовита. В теб ще посадя семето си и моя син.

— Ще изгоря члена ти до основата и димящ, ще го хвърля за храна на гарваните само да се опиташ. О, остани още малко, Кеван. — Тя разпери ръце, спря дъжда, стисна здраво ослепително бляскав жезъл в едната ръка и огнено кълбо в другата. — Моят кръг идва да те поздрави.

— Друг път, Сърха, искам само теб.

Докато Фин скачаше от гърба на препускащия Бару, размахал огнен меч, Кеван се превърна във вихър от мъгла.

Фин и Кател стигнаха до нея тичешком и Фин стисна раменете й.

— Ранена ли си?

— Не. — Но още докато го изричаше, усети как гърдите й туптят, някакво тъмно пулсиране дълбоко вътре като от развален зъб. — Нищо страшно.

Тя сложи ръка върху сърцето на Фин, с другата погали главата на Кател.

— Спокойно — каза тя, когато и останалите се появиха на коне или с колите си.

Соколите — Ройбиър и Мерлин, кацнаха заедно на покрива на пикапа на Бойл. Преди да успее да отвърне на някой от многобройните въпроси, тя забеляза Бъгс да тича с всичка сила по пътя.

— Смело сърце — похвали го тя и се наведе да го гушне, когато стигна до нея. — Тук е прекалено открито — каза тя на останалите. — И съм напълно добре.

— Конър, ще се погрижиш ли за колата на Брана? Тя идва с мен. Моята къща е най-близо.

— Мога да шофирам съвсем спокойно — подхвана Брана, но той просто я грабна и метна на седлото, а после скочи зад нея. — Позволяваш си прекалено много — сковано каза тя.

— А ти си много бледа.

Тя гушна Бъгс по-здраво, когато Бару се втурна в галоп.

Бледността й се дължеше на напрегнатата битка, разсъждаваше Брана, макар и краткотрайна. Щеше да си върне цвета на лицето, а с него — и душевното равновесие.

Нямаше смисъл да спори, понеже всички се тревожеха за нея, както и тя би се притеснявала за всеки от тях, ако ролите бяха разменени.

Когато стигнаха конюшнята, Фин скочи на земята, вдигна я на ръце и викна на стоящия с отворена уста Шон:

— Погрижи се за конете.

Тъй като сметна, че би било по-унизително да се бори с него, Брана му позволи да я занесе на ръце в голямата къща.

— Направи излишна сцена и сега из цялото графство ще плъзнат приказки.

— Достатъчна причина е, че Кеван те нападна на пътя посред бял ден. Ще пийнеш ли малко уиски?

— Не, но бих пийнала чай, ако нямаш нищо против.

Той понечи да каже нещо, после само се завъртя на пети и я остави на дивана във всекидневната, преди да хукне към кухнята.

Останала за миг сама, Брана смъкна надолу деколтето на пуловера си и погледна тялото си. Ясно се виждаше отпечатък от пръстите на Кеван върху кожата й над сутиена. Тя стана, решена да се справи с проблема насаме.

Но останалите от кръга й, заедно с кучето, нахлуха в къщата.

— Не казвайте нищо. Първо трябва да мина през банята за минутка. — Тя погледна към Мийра, после и към Айона, с молба в очите.

Двете я последваха в малкото мокро помещение под стълбите.

— Какво има? — попита Айона. — Какво не искаш да видят?

— Предпочитам брат ми и годеникът ти да не зяпат гърдите ми. — С тези думи тя свали пуловера през главата. А след като Мийра си пое рязко въз дух, махна и сутиена.

— О, Брана — измърмори Айона и вдигна ръце. — Позволи ми.

— Би ли сложила ръцете си върху моите? — Брана покри гърдите си с длани. — Бих могла и сама, но ще стане по-бързо и лесно с твоята помощ.

Брана потърси силата вътре в себе си, извади навън лечебната топлина, въздъхна, когато Айона сля силите си с нея, и после отново, когато Мийра просто я прегърна през кръста.

— Не е дълбоко. Докосна ме само за част от секундата.

— Боли много.

Брана кимна на Айона.

— Боли или болеше. Вече е по-добре, а и само аз съм си виновна, задето му дадох тази нищожна възможност.

— Мисля, че ще ти мине по-бързо, ще боли по-малко, ако гледаш в мен. Ако ти подсилиш онова, което аз мога да направя със своята сила. Само този път, става ли? Погледни ме, Брана. Погледни вътре в мен. Болката излиза навън, пусни я. Синината изчезва. Почувствай топлината.

Тя се остави на силата, отвори съзнанието си, сля онова, което имаше, със силата на Айона.

— Чисто е. Не е оставил следа върху тялото ти или вътре. Ти си... — Айона спря за миг, докато още търсеше скрити рани. И очите й се разшириха.

— О, Брана.

— Хм, ами предполагам, че това следва. — Тя разкопча панталона си, смъкна го и разкри драскотините и синините по вътрешната страна на бедрата си.

— Проклет негодник — изруга Мийра и стисна здраво ръката на приятелката си.

— Направи го мъглата, хитра и подмолна атака. Усетих го по-скоро като докосване, а не като стискане, затова не е толкова тъмно или болезнено. Погрижи се, Айона, моля те.

Тя отново се отвори напълно и усети как се понася в топлината, която Айона й даваше, докато дори и споменът за болката избледня.

— Искаше да ме изплаши, да ме нападне по начин, от който жените се страхуват най-много. Но не ме уплаши. — Брана спокойно закопча отново панталона си, сложи си сутиена, после облече пуловера. — Вбеси ме, което му даде възможност за секунда да пробие преградите ми. Няма да се повтори.

Обърна се към огледалото над мивката и се взря напрегнато в отражението си. След това направи леко заклинание за хубост.

— Така, това ще свърши работа. Благодаря ви и на двете. Да видим дали Фин е приготвил приличен чай и ще ви разкажа на всички какво стана.

Тя излезе в коридора. Фин спря да крачи напред-назад до входната врата, отиде право при нея и я сграбчи в прегръдките си.

— Добре съм, кълна ти се. Аз... никакво ровичкане в главата ми, Конър, иначе ще се ядосам.

— Имам право да се уверя, че сестра ми не е ранена.

— Казах ти, че съм добре.

— Той беше оставил отпечатък от ръцете си, черен като катран, върху гърдите й.

При думите на Мийра Брана се извъртя мигом, изумена от предателството.

— Няма да крием нищо един от друг. — Мийра изпъна гръб. — Не е честно, нито правилно, а и не е много умно. И ти щеше да го кажеш, ако беше се случило с мен или с Айона.

Конър понечи да вдигне пуловера й, но Брана го удари през ръцете.

— Дръж се прилично! Двете с Айона се погрижихме за всичко. Питай я, ако не ми вярваш.

— По нея вече няма следа от него — потвърди Айона. — Но беше оставил отпечатъка си върху нея — по бедрата и върху гърдите.

— Сложил е ръка върху теб. — Фин говореше с тих глас, който ехтеше като гръм.

Брана затвори очи за миг. Не беше го усетила да се приближава зад гърба й.

— Оставих се да ме разгневи, така че грешката си е моя.

— Каза, че не си ранена.

— Не го знаех, докато не дойдохме тук и не погледнах. Не беше нищо толкова сериозно както при Конър, Бойл или теб. Остави синини по кожата ми и заради мястото, на което ги остави, ги почувствах като оскверняване, каквото бе и намерението му.

Фин се извърна, отиде до огъня, загледа се в него.

Бойл се приближи до нея, прегърна я през кръста.

— Хайде, скъпа, ела. Седни и си изпий чая. Добре ще ти се отрази и малко уиски в него.

— Чувствата ми не са накърнени. Не съм толкова крехка натура. Но благодаря. Благодаря на всички ви, че дойдохте толкова бързо.

— Не достатъчно бързо.

Тя стисна ръката на Конър, когато той седна до нея.

— Това сигурно също е моя грешка, признавам си го, след като Мийра — съвсем правилно — ме засрами преди малко и ме принуди да кажа истината. Исках да съм сама с него само за миг-два и се забавих, преди да ви повикам. И преди всички да ми скочите на главата, беше наистина само миг-два, с много основателна причина при това.

— Основателна причина ли? — обърна се с лице към нея Фин. — Да не повикаш кръга си?

— Само за миг — повтори тя. — Защитена съм добре.

Ярост, чиста и жестока ярост пламна в очите му.

— Не чак толкова добре, щом е успял да сложи ръце върху теб и да остави отпечатъка си.

— Грешката е моя. Надявах се да се превърне във вълка и го направи. Кучето е моят водач, а вълкът е от същото семейство. Надявах се, че ще мога да разбера името на демона, след като вече знаем какво търсим. Но нямах достатъчно време и единственото, което намерих вътре в него, беше черен мрак и жажда. Трябва ми повече време. Вярвам, кълна ви се, че бих могла да изкопча името му, ако имам повече време на разположение.

Тя взе чая си, пийна и откри, че е толкова силен, че сама би се справила с неколцина магьосници. Точно такъв й харесваше.

— Появи се като старец, болнав на вид, приклекнал край пътя. Беше намислил да ме подмами и за миг успя, но само толкова, защото все пак съм лечител и мой дълг и призвание е да помагам на нуждаещите се.

— Което му е добре известно — отбеляза Конър.

— Разбира се. Но той продължава да си мисли, че жените, независимо от силата им, са по-маловажни, по-слаби и глупави. Затова използвах неговата хитрост срещу него и за миг се престорих, че вярвам, че е просто един болнав старец, преди да го просна по очи на земята. Вярно, трябваше да ви повикам в същия миг и ви давам думата си, че няма да се поколебая да го сторя мигновено следващия път. Той направи точно това, на която се надявах, и се превърна във вълка.

Тя им описа всичко подробно, без да пропуска нищо, после остави чая си настрани. Конър я стисна здраво в прегръдките си.

— Ще хвърлиш члена му за храна на гарваните, така ли?

— Това ми хрумна в онзи момент.

— А камъкът?

— Грееше ярко в началото. И отново проблесна, когато ме докосна. Но когато дъждът ми го опари, светлината му помръкна.

Тя си пое дълбоко въздух.

— И в очите му се появи някаква лудост. Нарече ме Сърха. Гледаше мен, а виждаше нея, както каза Фин, че е било, когато ме видя в пещерата. Той все още иска Сърха.

— Векове наред. — С присвити очи, Бойл кимна. — Да бъде това, което е, да желае това и никога да не го получи. Определено може да го доведе до лудост, а Сърха е в центъра на всичко.