— Иска да ни докаже, че никой от нас не може да излезе просто на разходка в гората, без да се изложи на риск. Дразни ни — съгласи се Брана — с надеждата да ни стресне, да ни накара да се затворим в кръга си.

— Много по-уверен е, отколкото преди, поне така ми се стори.

— Вече два пъти проливаме кръвта му, дори повече, а последния път едва не го унищожихме.

— Но не успяхме — изтъкна Фин. — Оцелява и се излекува от раните, и знае, че трябва само да се добере до леговището си, за да се изцели отново. Знае, че може да се изправя в битка срещу нас отново и отново, и пак да се връща. Ако говорим за хазарт, шансът все някога ще ни изневери и ще изгубим. Отново наближава времето, Брана, и той разчита на това.

— Не вярва, че може да бъде унищожен, или по-скоро не вярва, че онова, което е в него, може да загине. Но сега работя върху това.

Отиде до плота и почука с пръст по бележника си.

— Обадих се на баща си, а той се обадил на свои познати и заедно стигнахме до сбор от съставки, които в комбинация могат да унищожат демона. Заедно с това работя по съчиняването на подходящо заклинание. Трябва ни името. Не вярвам, че ще се получи, ако не призовем демона по име, а така смятат и онези, с които баща ми се е консултирал по въпроса.

Фин грабна и трета курабийка, после се приближи да надникне над рамото й.

— Изсушено крило от прилеп — най-добре от Румъния?

— Така казват.

— Косъм от опашката на бременен як. — Фин повдигна вежда. — Няма ли око от тритон или език от куче? Извинявам се — обърна се той към Кател и Бъгс.

— Можеш да се шегуваш, колкото си искаш, но аз съм съставила списъка с помощта на най-надеждни източници.

— Самакитка, зърна от беладона, стрити на прах, тинктура от татул от Амазония, листенца от цвета на бучиниш от Армения, мъзга от манчинелово дърво. Някои от тези са ми познати.

— Всички са отровни. Естествени отрови. Имаме от тях в отварата, която направихме за Кеван, но тук има и много съставки, които са доста екзотични и не съм работила с тях. Явно ще трябва да поръчам да ми ги донесат. Нужна ни е и вода, благословена от свещеник, което е лесно. Кръвта си остава скрепяващият елемент. Ще ни трябва от твоята. Кръв, малко коса и нокти.

Той само изсумтя.

— Започнах да изчислявам количествата, поредността. Източниците ми си противоречат и за двете, но ще намерим точната доза. И думите трябва да бъдат подходящи. Отварата ще бъде черна и гъста, когато е направена както трябва. В нея няма да има светлина, няма да отразява нищо.

Той вдигна ръце и се зае да масажира раменете й.

— Цялата си схваната. Трябва да си доволна, а не напрегната. Това е страхотен напредък, Брана.

— Нищо няма да се получи, ако не изберем точния момент, а в това отношение нямам никакъв напредък.

— Мислех за това. Остара? Равноденствието. Опитахме на лятното слънцестоене заради светлината. Остара също е ден на светлината, равновесието преминава в преимущество на светлината.

— Отново и отново се връщам към този ден. — Тя зарови длани в косата си в опит да закрепи разхлабените фиби. — Но не ме привлича така, както предишните два избора. Трябва да бъде точният момент. А може би е, но аз не мога да го видя заради всички останали елементи.

Той я завъртя с лице към себе си, без да спира да масажира раменете й.

— Ще се опитаме да измислим заклинанието и да направим отварата с Остара наум, а после ще видим дали всичко е на мястото си. Стига да намерим бременен як.

Тя се усмихна, както се бе надявал.

— Баща ми казва, че познава човек, който може да ни снабди с всичко на съответната цена.

— Значи, ще платим цената и ще започнем. Имам още около час на разположение и ще ти помогна за заклинанието. Но довечера мисля, че имаш нужда от разсейване на вниманието, за да откъснеш мислите си от всичко това.

— Така ли мислиш?

— Смятам, че трябва да излезеш на вечеря с мен. Знам едно място, което много ще ти хареса.

— Вечеря навън? И какво е това място?

— Много изискано. Романтично и стилно, а храната е божествена. — Той уви един от кичурите, изплъзнали се от фибите, около пръста си. — Можеш да си сложиш роклята, с която беше на Нова година.

— Имам и други рокли, но бих излязла дори по Евина премяна, стига да ми сервират храна, достойна за богове, която не съм сготвила сама.

— Ако настояваш, но предпочитам аз да се погрижа за събличането ти след десерта.

— На среща ли ме каниш, Финбар?

— Точно така. Вечерята е в осем, но ще мина да те взема в седем, за да имаш време да разгледаш града, преди да хапнем.

— Градът ли? Кой град?

— Париж — отвърна той и я целуна.

— Искаш да отлетим до Париж за една вечеря?

— Божествена вечеря — в Града на светлината.

— Париж — повтори тя и се опита да възрази пред себе си, че е лекомислено и глупаво. Но не можа. — Париж — каза тя отново и го целуна на свой ред.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Как беше? В Париж — добави Айона. — Не сме имали възможност да поговорим без мъжете наоколо, откакто се върнахте.

— Беше хубаво. Главозамайващо дори. Светлините, гласовете на хората, виното и храната, естествено. За няколко часа бяхме в съвсем различен свят.

— Романтично ли беше? — Айона завързваше красиви панделки от рафия около пастелни на цвят сапуни и такива с ярки цветове.

— Да.

— Чудя се защо този аспект те тревожи.

— Не търся романтика. Точно тя отслабва волята и замъглява разума. — Брана отмери с лъжичка стрити на прах билки. — Не мога да поема този риск сега.

— Вие се обичате.

— Любовта невинаги е отговорът на всичко. — Докато Айона помагаше със стоките за магазина, Брана се бе заела с магическите отвари. Предстоеше им голяма битка, а вероятно и нападения преди това. Искаше да има запаси от всякакви медицински отвари за каквито и да било случаи. — За теб е достатъчна и се радвам, че е така. — Тя добави точно шест капки екстракт от латинка към малкото котле. — Допълва същността ти и подсилва волята ти.

— Мислиш, че ще отслаби твоята.

— Мисля, че може да се случи, а това не бива да се допуска точно сега. И двамата с Фин знаем, че можем да живеем един без друг. Правили сме го, и то добре. Знаем, че онова, което имаме сега, може да бъде само в настоящето. Всичко останало, със или без любов, трябва да почака края на Кеван.

— Ти си по-щастлива с него — изтъкна Айона.

— Коя жена не би била по-щастлива, ако може да разчита редовно на добър секс? — Айона само изсумтя, но Брана вдигна пръст, за да я накара да замълчи, после протегна ръце над котлето и бързо го накара да кипне. Зашепна заклинание, притегли лъч светлина с едната си ръка, а с другата — тъничка струя син дъждец. За миг се получи дъга, а после и тя се спусна в котлето.

Брана накара течността вътре да къкри едва-едва.

Доволна, тя се обърна и забеляза, че Айона я изучава с поглед.

— Гледам те как работиш — обясни тя. — Толкова е красиво, грациозно и силата сякаш се носи навсякъде.

— Този ободряващ тоник ще ни е нужен, както и мехлемите, и балсамите, с които попълвам запасите си. — Брана чукна с пръст по вратичката на шкафа, в който държеше „военните“ си запаси.

— Надявай се на най-доброто, но бъди готов за най-лошото.

— Добро решение.

— Това ли правиш с Фин?

— Докато съм с него, и не говоря само за секса, си спомням всички причини, които ме накараха да се влюбя в него. Толкова доброта има в него, а аз исках да забравя за нея. Хуморът му, решителността, всеотдайността му. Искам да си спомня всичко това сега заради утехата, която ми носи, заради единството ни. Да си спомня кой е, означава да мога да му се доверя напълно във всичко. Докрай. Не съм сигурна, че е било така преди, независимо колко се стараех. Понеже сега мога и го правя, можем да се надяваме на най-доброто.

— Ще идва ли днес?

— Казах му, че няма нужда. Все още ни липсват някои съставки, така че не можем да започнем с правенето на отровата. Той си има свои задължения, аз — мои. И съм ти много благодарна, задето ми отдели толкова време в свободния си ден.

— Обичам да си играя с твоите стоки. А и колкото повече направя аз, толкова повече време ще имаш ти за отровата за демона. Искам после да изляза с Аластар и се надявах, че може да искаш да пояздиш с нас.

— Да пояздя ли?

— Виждала съм те, а Мийра подхвърли, че вече не го правиш толкова често, колкото някога.

Не беше яздила, замисли се Брана, защото това й напомняше за Фин. Но сега... Той бе довел Аня за нея, а тя не си бе позволила удоволствието да изпита връзката си с коня.

— Ако свършим всичко, което трябва, бих дошла. А това, че двете с теб ще пояздим за удоволствие, само ще натрие носа на Кеван.

— Сега го виждаме всеки ден. — Айона разсеяно подреждаше красивите сапуни на цветни кулички. — Дебне наоколо.

— Знам. И аз го виждам. Често изпробва границите ми.

— Снощи сънувах Тийгън. Поговорихме си.

— И ми го казваш едва сега?

— Беше просто гостуване. Седяхме пред огъня, пийнахме чай. Бременността вече й личи и ми даде да усетя как бебето рита. Разказа ми за мъжа си, аз й казах за Бойл. И се сетих за онова, което ти подхвърли за връзките между всички нас — нейният мъж и Бойл страшно много си приличат. По характер, в любовта си към конете и земята.

— Бойл може да е свързан с тримата заради мъжа, за когото Тийгън се е омъжила? Да може да се окаже и така.

— Не говорихме изобщо за Кеван, не е ли странно? Пихме чай и говорихме за мъжа й, за бебето, за Бойл и сватбените ни планове. В края на съня тя ми даде малък амулет и каза, че е за Аластар.

— У теб ли е?

— Сложих го на юздата му сутринта, преди да дойда тук. Аз също имах амулет в джоба си, който сама бях направила за Аластар, така че й го дадох.

— Разменихме си дарове — всеки от нас с всеки от тях. Мисля, че това е повече от любезност. Нещо наше в тяхното време и нещо тяхно в нашето. Трябва да вземем и трите подаръка с нас, когато отново застанем срещу Кеван.

— Още не сме сигурни кога.

— Това ме тревожи — призна Брана. — Но не може да действаме, без да имаме нужното за унищожаването на демона. Вярвам, че ще разберем, когато настъпи моментът.

— Демони и гостуване при предци от отдавна отминали епохи. Битки и огнени вихри, сватбени планове. Животът ми е толкова различен от онзи, който водех преди година. Почти една година съм тук, а вече ми се струва, че предишният ми живот не е бил истински. Дали е глупаво, или нереалистично, че искам да планирам и приготвя специална вечеря за годишнината ни с Бойл? Да го изненадам с нещо, което наистина може да изяде с удоволствие, без да се преструва.

Едновременно развеселена и трогната, Брана погледна към Айона, която пренареждаше сапуните.

— Разбира се, че не.

— Ясно си го представям точно какъвто беше, когато го зърнах за първи път на гърба на Аластар. И двамата направо плениха сърцето ми. А сега са мои. Искам да отбележа този ден.

— Значи, ще го направиш.

Нещо се мярна в периферията на съзнанието й. Брана спря за миг, зачака то да изкристализира, но в този миг вратата се отвори и звънчето звънна.

Една от съседките, весела и добродушна възрастна жена, влезе при тях.

— Добър ден, госпожо Бейкър.

— Добър да е и за теб, Брана, както и за Айона. Надявам се, че не ви притеснявам.

— Никак дори. Ще пийнете ли чай с нас? — предложи Брана.

— Няма да откажа, ако не ви преча. Тъкмо за чай идвам, дано да имаш от онзи, който смесваш специално за настинки. Ще ми спестиш едно ходене до селото, ако ти е подръка и мога да си го купя от теб.

— Имам, разбира се. Влезте, дайте си палтото и седнете до огъня. Настинка ли ви мъчи?

— Не мен, а съпруга ми го мъчи и вече направо ме подлуди с оплакванията си. Кълна се, че чаша чай край огъня с жени, които знаят, че животът им не свършва само защото са настинали лошо, ще ми върне доброто настроение. О, какви красиви сапуни, приличат ми на бонбони.

— Не мога да реша кой ми е любимият, но този засега води в класацията. — Айона подаде на госпожа Бейкър да помирише червения.

— Прекрасен е. Ще си го купя като награда, задето не съм го фраснала с тигана по главата досега.

— Заслужавате си наградата.

— Една хрема и мъжете стават по-капризни от цяла тайфа бебета. Скоро и сама ще го разбереш, щом сватбата е близо.

— Надявам се да получа здрав тиган като сватбен подарък — отвърна Айона и разсмя възрастната жена до сълзи.

Госпожа Бейкър прие поканата, свали палтото и шала си и се настани близо до огъня.

— Ето го и Кател — всичко е чудесно — кучето, огънят, чаша чай. Стори ми се, че го видях, когато тръгнах насам. Дебнеше покрай гората и дори му подвикнах за поздрав, преди да видя, че не е нашият Кател все пак. Голямо черно куче, определено, и дори за миг си помислих, че е вълк, мили боже. После изчезна. — Тя щракна с пръсти. — Старите ми очи сигурно ми въртят номера.