Той полетя, заслонен от мъглата, а очите му виждаха през очите на сокола. И чрез птицата наблюдаваше как вълкът се стрелка между дърветата. Без да оставя следи и сянка върху снега.

Когато наближи реката, звярът се стегна, скочи и се издигна високо, прелетя над студената и тъмна вода като камък, запратен от прашка. В същото време белегът на рамото на Фин запари жестоко.

Значи, Кеван плащаше висока цена, каза си той, за да прекоси реката.

Последва вълка, скрит в мъглата си, докато усети нещо във въздуха да се променя, нещо да потрепва. Повика Мерлин, забави собствения си устрем напред и само след секунди вълкът бе изчезнал.

Фин може и да искаше да се оправя сам, но Айона въпреки това повика останалите. Спокойно, без да продума, Брана запарваше чая.

— Толкова си спокойна. — Айона крачеше напред-назад в очакване нещо да се случи. — Как можеш да си толкова спокойна?

— Толкова съм ядосана, че сякаш кръвта ми гори. Ако не потуша този огън, може да изгоря всичко до основи.

Айона се приближи зад гърба й и прегърна братовчедка си.

— Знаеш, че е добре. Че може да се погрижи за себе си.

— Отлично го знам, но това не променя нищо. — Тя потупа ръката на Айона и отиде да вземе чиния за курабийките, докато сърцето й биеше гневно в гърдите. — Не те попитах защо се прибра толкова рано.

— Решихме да започнем да се сменяме да работим заедно с теб още от днес. Имам урок по езда в голямата конюшня в четири часа, но дотогава Бойл няма нужда от мен. — Айона се втурна към вратата. — Ето ги. О, ето го и Фин! Добре е.

Когато Брана не каза нищо, Айона отвори вратата.

— Влизай вътре — сопна се тя на Фин. — Даже нямаш палто.

— Беше ми топло.

— Още по-топло ще ти стане, като ти сритам задника — изръмжа Бойл. — Какви са тези приказки, дето си бил хукнал след Кеван сам в някакъв проклет тунел от мъгла?

— Нещо, върху което работя, и една възможност да го изпробвам. — Фин отметна коса назад и размърда рамене. — Боят няма да промени нищо, но съм готов, ако това ще ти помогне.

— Аз ще те държа здраво, докато той ти нарита задника. — Конър ядно свали палтото си. — Нямаш право да хукваш подире му сам.

— Имам цялото право на този свят и във всеки друг.

— Ние сме един кръг — подхвана Айона.

— Така е. — Заради Айона Фин смекчи тона си. — И всеки от нас е точка в този кръг.

— Тези точки са свързани. Случващото се с теб засяга всички нас. — Мийра погледна към Брана, която продължаваше да се суети с чая и курабийките. — Всички.

— Той изобщо не разбра, че съм подире му, не можеше да ме види как го следвам. Бях скрит в мъглата. Точно върху това работех и целта бе да го изпробвам.

— Без да кажеш на никого от нас какви ги вършиш? — подхвърли Конър.

— Ами нали не можех да знам със сигурност дали се получава, докато не опитам?

Отиде до Брана.

— Използвах част от онова, което съм наследил от него, за да създам мъглата. Отне ми седмици, месеци дори, за да измисля всичко докрай, понеже можех да отделям по малко време тук и там. Днес съзрях шанс да опитам заклинанието. Което не е много по-различно, ако си говорим честно, от това да излезеш да пояздиш в гората само, за да видиш какво ще стане.

— Не бях сама.

— Нито пък аз — също толкова хладно възрази той. — Бях с Мерлин и използвах очите му, за да проследя вълка. Той ни предизвиква и ти му отвърна подобаващо, защото знаеш, както и всички останали, че ако изглежда сякаш не правим нищо, той ще разбере, че кроим нещо много по-сериозно. Защо иначе ще правя такова шоу, докато разкарам плъховете? — Въздухът наоколо направо вибрираше от раздразнението му, когато се обърна и вдигна ръце. — Толкова малко ли ми вярвате?

— Не е липса на доверие — увери го Айона. — Изплаши ни. Отначало си помислих, че Кеван ти е устроил засада, но Брана каза, че сам си направил мъглата. Но не можехме да те видим, не знаехме къде си. Това ни уплаши.

— За това, скъпа сестричке, съжалявам. Съжалявам, че съм ви накарал дори за миг да се притесните за мен, когото и да било от вас, но най-вече теб, която застана на моя страна още преди да ме познаваш.

Айона въздъхна облекчено.

— Така ли се измъкваш от отговорност?

— Казвам само истината. — Той отиде до нея, целуна я по челото. — Признавам си, че действах импулсивно, видях възможност и се възползвах. И понеже го направих, сега знаем повече, отколкото преди, ако това е от някакво значение в случая.

— Има право — обади се Брана, преди някой друг да успее да каже нещо. — Може да ми трябва още време, докато гневът ми заглъхне, както и на всички вас, но ако бъдем практични, а няма как да бъде иначе, Фин е прав. Използва това, което е, и което притежава. Чудех се защо се перчиш така пред Кеван. Беше направо срамно.

Фин само повдигна вежда, а тя махна на Конър.

— Занеси този поднос с чая пред камината, ако обичаш. Стъклениците на плота са запечатани, но не искам храната да е близо до тях.

— Той използва елементите един след друг — прас, прас, прас — обясняваше Айона. — Въздух, огън, земя, вода. Беше страховита гледка.

— Значително пресилена — кисело отбеляза Брана, — но сега разбирам целта.

— Стореното — сторено. — Бойл сви рамене и си взе чаша чай. — Искам да чуя какво ново знаем сега и след като никой не води кървава битка, имам само няколко свободни минути, преди да се върна към работата си.

— Той тичаше като сянката на вълка, без да оставя следи в снега. Бързо, адски бързо, но тичаше, а не летеше. Мисля, че си пази силите. — Фин си взе курабийка, после продължи да крачи из стаята. — Литна единствено когато трябваше да прекоси реката и докато я прелиташе, белегът ми гореше. Струва му скъпо да преминава над водата и сега знам, че когато изпитвам това усещане, той е минал отново на нашия бряг. Хукна отново през гората, насочи се към езерото. Умори се, тъй като тича дълго, после усетих някаква промяна, почувствах настъпването й, затова забавих ход и извиках Мерлин обратно при мен. Вълкът изчезна. Премина в друго време. В неговото собствено, бих предположил. И обратно в леговището си.

— Можеш ли да намериш пътя дотам? Разбира се, че можеш да го намериш — продължи Конър, — иначе нямаше да изглеждаш толкова самодоволен, по дяволите.

— Знам как да стигна до мястото, където вълкът премина отвъд, и мисля, че ще намерим леговището на Кеван недалеч оттам.

— Кога тръгваме? — попита Мийра. — Довечера?

— Аз съм свободен — заяви Конър.

— Не тази вечер. — Брана поклати глава. — Трябва да се приготвим, в случай че го намерим. Можем да използваме различни неща. Онова, което ще открием, ако изобщо стигнем дотам, ще бъде в нашето време. Но...

— Искаш да се върнеш назад, когато намерим мястото, искаш да се върнеш в неговото време. — Бойл се намръщи на чая си. — И да се изправиш срещу него там?

— Не, не говоря за това. Нямаме всичко необходимо, а и времето трябва да бъде избрано от нас. Но ако можем да оставим нещо в пещерата му, като го скрием от него, и го използваме, за да го наблюдаваме там. Да го чуваме. Бихме могли да научим името. И да разберем какви са плановете му, преди да ги изпълни.

— Не всички — възрази Фин. — Прекалено рисковано е всички да се връщаме назад. Ако се окажем впримчени в миналото, край с всички. Само един ще се върне.

— И смяташ, че това ще си ти.

Той кимна на Брана.

— Естествено. Мога да се върна и да не оставя никаква следа, забулен в мъглата, да занеса твоя кристал, тъй като това е най-доброто средство за наблюдение, и да се измъкна.

— Ами ако е вътре? — Айона удари леко Фин по рамото. — Край с теб.

— Точно заради това двама от нас, поне двама — пресметна Конър, — ще намерят начин да привлекат вниманието му и да го ангажират за известно време. — Той се ухили на Мийра. — Какво ще кажеш?

— Нямам търпение.

— Значи... — Бойл грабна курабийка и още една, която да пъхне в джоба си. — Четиримата отиваме до мястото, където го е видял за последно Фин, и продължаваме търсенето нататък. Конър и Мийра привличат вниманието му, за да тръгне след тях и леговището му да е празно. Ако го намерим, Фин взема кристала, прехвърля се назад във времето до проклетия тринайсети век, оставя нещото в пещерата, връща се и всички отиваме в бара да пием по едно.

— Това е в общи линии. — Брана го потупа по ръката. — После ще измислим дребните и важни подробности. Затова няма да тръгваме, докато не сме готови. Никой от нас няма да се доближава до мястото. — Тя погледна право към Фин. — Разбрахме ли се?

— Да — съгласи се той, — и имам няколко идеи за подробностите.

— Както и аз. — Доволна, макар и все още леко ядосана, Брана също си взе курабийка.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мина почти седмица, преди Брана да остане доволна от подготовката, а и много скъпоценни часове бяха отделени за приготвяне на отровата. Но тя все пак смяташе времето за добре използвано.

Уцелването на момента щеше да е много важно, затова всяка стъпка трябваше да се планира прецизно.

Избраха да го направят в ранната привечер, така че да са приключили със задълженията си за деня, но и да им остане около час от дневната светлина преди мрака.

Застанала в ателието си, Брана внимателно прибра кристала, който бе обвила в магия, в една торбичка.

— Трябва да го оставиш нависоко и да е срещу олтара, за да отразява към нас онова, което е под него — каза тя на Фин. — И трябва да влезеш и да излезеш много бързо.

— Вече ми го каза.

— Струва си да се повтори. Ще се изкушиш да останеш по-дълго, както бих се изкушила и аз на твое място, да видиш какво друго може да узнаеш, да намериш. Колкото по-дълго си там в неговото място и време, толкова по-голям е шансът да оставиш следа или той да усети присъствието ти.

Тя сложи торбичката в кожена торба, после взе едно малко шишенце.

— Ако нещо се обърка, ако се върне, преди да си свършил, това ще го обезвреди за няколко минути, достатъчно, за да се върнеш обратно при мен, Айона, Бойл, в нашето време. Само ако нямаш друг избор.

Тя прибра и шишенцето в отделна торбичка, после го сложи в по-голямата. Сведе поглед, сякаш й се искаше да не се налага да го правят.

— Не рискувай всичко за един миг.

— След като „всичко“ включва и теб, можеш да си сигурна, че няма.

— Не докосвай нищо негово. Недей...

— Брана. — Той обхвана лицето й с длани, накара я да срещне погледа му. — Вече сме говорили за това.

— Разбира се. Прав си. И вече е време. — Тя му подаде торбата, отиде да си вземе палтото. — Айона и Бойл ще дойдат всеки момент.

— Когато приключим с това, ще можем да надничаме като през прозорец към делата му, както той често наднича при нас. И ще можем да отделим колкото време е нужно на създаването на отровата, която ще го довърши.

— Притеснена съм, това е всичко. — Не беше сигурна дали й олеква, като го изрича на глас, но знаеше, че е глупаво и може би опасно да се преструва. — Колкото повече се приближаваме до края, а наистина вярвам, че ще сложим край, вътре в мен се надига едно противоречие. Не е просто борбата между увереност и съмнения. Не разбирам собствените си чувства и това ме притеснява.

— Бъди спокойна за това. Макар и само за днес, само за това.

Щеше да се опита, защото нямаше място за съмнения, нито за бавене, понеже Айона и Бойл тъкмо спряха с колата отвън.

Тя взе къс меч и закопча канията на колана си.

— Най-добре да сме готови — каза тя на влизащите Айона и Бойл.

— Конър и Мийра тръгнаха.

— Значи, най-добре и ние да потегляме. — Брана се пресегна и улови ръката на Фин, после и тази на Бойл. Когато Айона хвана другата ръка на Бойл, всички полетяха.

През прохладния и влажен въздух, понесени от вятъра над дърветата, отвъд реката и над езерото със замъка Ашфорд на брега му.

Приземиха се леко сред малка горичка, на място, което й беше непознато.

— Тук ли?

— Тук го изгубих от поглед. Минали са стотици години от Мидор и пещерата му — изтъкна Фин. — Наоколо има пътища и няколко къщи — не особено близо, но мисля, че мястото, където Кеван е бил създаден, ще е останало под някаква форма, подобно на колибата на Сърха.

— Много е тихо. — С напрегнати очи Бойл изучаваше терена наоколо. — Усеща се някакво стаено мълчание.

И Фин го бе почувствал, затова само кимна.

— Ние, ирландците, сме суеверен народ и достатъчно мъдри, че да строим домовете си край омагьосания хълм, без да безпокоим духовете му, да оставим на мястото им побитите камъни. И да стоим далеч от мястото, където мракът още пулсира дълбоко.

Той погледна към Бойл.

— Съгласихме се да останем заедно, но е факт, че ако се разделим, ще покрием по-голям терен.

— Заедно — твърдо отсече Брана, понеже бе очаквала, че ще го предложи. — Казваш, че мракът още пулсира дълбоко тук? — Тя извади жезъл с връх от прозрачен кристал. — Светлината ще го открие.