— Не си спомням това да е било част от плана.

— Трябва да сме подготвени — повтори тя. Вдигна ръката с жезъла към небето и върхът му засвети. Забеляза Мерлин да кръжи високо горе.

— Моят жезъл и твоят сокол ще открият леговището. Тегли ни на север.

— Значи, тръгваме на север. — Бойл стисна ръката на Айона и четиримата поеха в тази посока.

От другата страна на реката Конър и Мийра се разхождаха в гората. Той бе свързал съзнанието си с това на Ройбиър, който кръжеше над дърветата, и с Мерлин, който наблюдаваше другите от кръга им.

— Истинско удоволствие е, че най-сетне имаме време за разходка със соколи. Много отдавна не сме излизали така поне за час.

— Имам нужда да тренирам повече — отвърна Мийра спокойно и небрежно, макар гърлото й да бе пресъхнало. — За да съм напълно готова, когато почнем да предлагаме пакетната услуга.

— Можехме да дойдем с конете.

— И така става. — Тя вдигна покритата си с ръкавица ръка за Ройбиър и макар разходката със сокол да бе само за прикритие, все пак се наслади да компанията му.

— Искаш ли да имаш свой сокол? — попита я Конър.

Тя го погледна с искрена изненада.

— Никога не съм се замисляла.

— Трябва да имаш свой. Женска, ако откриеш птица, която да те привлече. Тогава твоят и моят сокол могат да създадат поколение.

Идеята предизвика усмивка на устните й, понеже й се стори чудесна и съвсем естествена.

— Никога не съм излизала сама със сокол.

— Аз ще ти помагам, но и сама ще се справиш чудесно. Достатъчно често си помагала за Мерлин, когато Фин замине на някое от пътешествията си. Можем да им направим заграждение, когато си построим собствена къща. Ако още си склонна да си построим такава.

— И за това почти не съм мислила, понеже едва започвам да планирам сватбата. — Тя пусна Ройбиър да отлети отново. — А и Кеван ме тревожи.

— Няма да мислим за него днес — каза Конър, макар и двамата да не мислеха за нищо друго. — Днес ще следваме танца на Ройбиър. Изпей ни нещо, Мийра, нещо ведро, което да повдигне крилете на сокола.

— Нещо ведро, а? — Тя го хвана и залюля стиснатите им ръце закачливо напред-назад, докато вървяха. Но искаше да усети връзката им чисто физически, защото и двамата знаеха, че музиката може да привлече Кеван.

Разчитаха на това.

Мийра се спря на „Скитница“, понеже беше бодра песен с много куплети, за да има време Кеван да се покаже, ако изобщо имаше такова намерение.

Засмя се, когато Конър се присъедини на припева, и във всеки друг ден би била щастлива от разходката с него, със сокола, с песента в красивата гора, където разтопеният сняг бе оставил земята мека и където още имаше малки бели купчини в сенките до дънерите.

Когато той стисна ръката й по-здраво, тя разбра, че планът им е проработил. И беше време за тяхното изпълнение.

Гласът й не трепна, когато забеляза първите тънки струйки мъгла да се плъзгат по земята, нито когато Ройбиър кацна на един близък клон — като воин със златисти пера, готов да ги защитава.

— Мога да те накарам да замлъкнеш само със силата на мисълта си.

Кеван се надигна от мъглата и се усмихна пленително, когато Мийра спря да пее, за да измъкне меча си.

— Така и стана. Излагаш дамата си на риск, вещере, като се разхождаш из гората, без сестра ти да те пази.

— Мога да защитя дамата си, ако има нужда. Но както добре знаеш, тя се справя отлично и сама. И все пак... — Конър прокара показалец по острието на Мийра и го подпали. — Нещо в добавка за моята дама.

— Що за мъж би оставил жена си да стои пред него?

— Редом с него — поправи го Конър и сам измъкна меч, който веднага възпламени.

— И я оставя беззащитна — продължи Кеван и запрати черна светкавица към Мийра.

Конър я блокира с рязко завъртане на ръка и я запрати, пращяща, в земята.

— Никога беззащитна.

Отвъд реката и езерото пулсът на светлината от върха на жезъла в ръката на Брана се ускори.

— Близо сме.

— Там е. — Фин посочи към преплетени бодливи храсталаци с дебели черни тръни и увивни растения, осеяни с плодове, които изглеждаха като вкаменени капки кръв. — Пещерата на Мидор. Усещам притеглянето, както усетих и паренето, когато Кеван премина над водата. Пътят е чист.

— Не ми изглежда чист — отбеляза Айона. — А смъртоносен. — За проба тя тупна с плоската страна на меча си един от тръните и се заслуша в металния звън на стомана, ударила стомана. — Звучи ми смъртоносно.

— Няма да минавам през тях, а ще се пренеса във времето. Макар че, когато всичко приключи, ще се върнем тук, всички, и ще изгорим тези трънливи лози, ще поръсим земята със сол и ще я пречистим.

— Още не. — Брана улови ръката му. — Конър не е казал, че Кеван е захапал стръвта.

— Захапал я е. Вече е почти там и колкото по-скоро вляза и изляза, толкова по-малко време ще се налага Конър и Мийра да устояват на атаките му. Трябва да действаме сега, Брана, и то бързо.

Макар да бе обзета от страх, всички заедно направиха кръга и тя пусна ръката на Фин, приела, че това трябва да се направи.

— В това място — занарежда тя с останалите — на смърт и мрак изпращаме ний онзи, който носи белега, през пространството, през времето. Силата на светлината нека го пренесе, нека волята ни слее в едно. Нека го изпрати и върне обратно светлината на тримата. Върни се при мен — добави Брана, макар това да не бе част от заклинанието.

— Както казваш ти — продължи Фин, без да откъсва очи от нейните, — тъй да бъде.

Завихри се мъгла и той изчезна.

— Няма да отнеме дълго. — За да утеши Брана, Айона я прегърна през рамо.

— Толкова е тъмно. И студено. А той е сам.

— Не е. — Бойл хвана ръката й и я стисна здраво. — Ние сме тук. С него сме.

Но той беше сам в студа и тъмнината. Силата тук бе толкова плътна и наситена, че не усещаше друго, освен нея. Черна кръв покриваше земята, където Кеван бе оковал и убил майка си.

Огледа ужасяващите стъкленици, пълни с части от тялото на жената, която го бе родила, които Кеван бе запазил за черните си магии.

Светът, който Фин познаваше, неговият свят, изглеждаше не просто отдалечен във вековете, а сякаш изобщо не съществуваше. След освобождаването на демона, след като той бе добил форма и възможност за движение, сякаш самата пещера се бе превърнала в особен ад, където прокълнатите горяха.

Замириса му на сяра и кръв — стара и прясна. Трябваше да напрегне докрай волята си, за да устои на внезапния и жесток копнеж да иде до олтара, да вземе чашата, която стоеше под кръст от пожълтели кости, и да пие.

Да пие.

Пот изби върху кожата му, макар дъхът му да се превръщаше в облачета пара в студения въздух, който сякаш се полюшваше като море, а зловонни капки се плъзгаха надолу по стените и тупваха на пода в приливен ритъм.

Нещо в този ритъм зовеше кръвта му.

Ръката му трепереше, докато се насилваше да отвори торбата, после и малката торбичка в нея, да извади кристала.

За миг видя Брана — топла и силна, изпълнена със светлина — и успя отново да забави пулса си, да овладее ръцете си. Издигна се в мъглата, нагоре по влажната стена на пещерата. Забеляза издълбани символи в камъка, разпозна ги като древни келтски букви, макар да не можеше да ги разчете.

Остави кристала в една малка дупчица над леко издаден перваз в скалата и се зачуди дали заклинанието на Брана е достатъчно силно, за да го предпази от мрака.

Такъв дълбок, пленителен мрак, в който кънтяха гласове и онези, които щяха да бъдат принесени в жертва, крещяха и молеха за милост, която никога нямаше да получат.

Защо да има милост към по-низшите? Техните викове и мъчителни стонове бяха истинска музика, покана за танц, подканващ зов за хранене.

Мракът трябва да се храни. Да се прегърне. Да се боготвори.

Мракът носи награда. Във вечността.

Фин се обърна към олтара и направи крачка напред. После още една.

— Много се бави. — Брана разтри ръцете си, за да прогони породения от страх студ, който се впиваше в костите й. — Нощта вече пада. Няма го повече от половин час, а това е прекалено дълго.

— А Конър? — попита Айона. — Той...

— Знам, знам. Двамата с Мийра няма да могат да задържат Кеван още дълго. Вървете при Конър, двамата с Бойл вървете при тях, помогнете им. Аз ще ида при Фин. Нещо не е наред, станало е нещо. Не мога да го почувствам или усетя по никакъв начин, откакто премина отвъд.

— Не може да минаваш отвъд. Брана, не бива. — Бойл стисна раменете й, разтърси я. — Трябва да вярваме, че Фин ще се върне, не можем да рискуваме живота ти. Без теб всичко свършва тук, но не и за Кеван.

— Кръвта му може да го предаде, колкото и да се бори с нея. Аз мога да го измъкна. Трябва да опитам преди... О, Господи, Кеван се връща. Фин...

— Можем ли да го издърпаме обратно двете с теб? — Айона се вкопчи в ръката на Брана. — Трябва да опитаме.

— Ако бяхме всички, бихме могли... О, слава на боговете.

Когато Фин, обвит в тънка и разсеяна мъгла, падна на колене пред краката й, Брана се спусна към него.

— Той идва — успя да каже Фин. — Идва насам. Трябва да се махаме бързо. Нужна ми е малко помощ.

— Държим те. — Брана го прегърна здраво, погледна към Айона, към Бойл, кимна им. — Държим те — повтори тя и го стисна в прегръдките си, когато полетяха.

Кожата му беше ледена и тя не можеше да я стопли, докато го пренасяше над дърветата, над езерото и блесналите светлини на замъка.

Заведе го право в къщата си и се погрижи огънят да се разгори буйно, преди да коленичи до него.

— Погледни ме. Фин, трябва да видя очите ти.

Те горяха върху ледената белота на лицето му, но бяха очите на Фин, само неговите.

— Не съм донесъл нищо с мен — увери я той. — Не оставих нищо свое. Само твоя кристал.

— Уиски. — Още докато го изричаше рязко, Бойл приседна до Фин и закрепи чашата в ръцете му.

— Чувствам се така, сякаш съм изминал стотици километри в Арктика без почивка. — Изгълта уискито и облегна глава назад точно когато Конър и Мийра влязоха.

— Ранен ли е? — попита Конър.

— Не, само е полузамръзнал и изтощен. А вие?

— Само драскотини, но ще се погрижа за тях.

— Вече излекува моите. — Мийра отиде право при Фин. — През цялото време мърмореше като загрижена майка. Какво можем да направим за теб, Фин?

— Добре съм.

— Не изглеждаш добре. Да донеса ли някоя от твоите отвари, Брана?

— Не ми трябва никаква отвара. Уискито ми стига. И ти доста мърмориш.

Мийра се отпусна тежко на един стол.

— В сравнение с теб дори и призрак би изглеждал като да е прекарал десет дни в тропиците.

Топлината болезнено пълзеше по тялото му, но Фин й се усмихна.

— И ти не изглеждаш свежа като зората.

— Той не спря да я напада — обади се Конър и изненада Мийра, като я вдигна, макар съвсем да не бе лека, като перце, зае нейното място, после я настани в скута си. — И мен не оставяше без внимание, но само колкото да ме ангажира с нещо. Искаше нашата Мийра, искаше да я нарани, затова постоянно блъскаше по защитата й, търсеше и най-малката пролука. Отначало се опитахме да го предизвикаме и да поемем целия удар, да ви дадем време, но всичко продължи повече, отколкото бяхме очаквали, така че или трябваше сериозно да го нападнем, или да се оттеглим.

— Конър направи торнадо. — Мийра завъртя пръст във въздуха. — Малко, би могло да се каже, но внушително. После го превърна в огън. И това прогони Кеван.

— Не можехме да го задържим повече — довърши Конър.

— Беше достатъчно. Всички ще пийнем по малко уиски — реши Брана. — Дай да видя къде си изгорен, Конър, аз ще се погрижа.

— Нека аз. — Айона бутна Брана обратно на мястото й. — Остани при Фин.

— Добре съм — настоя Фин. — Най-страшен беше студът, това е истината. Толкова рязък, толкова жесток, сякаш направо изсмуква живота от тялото ти. Омаломощава те. По-силен е, отколкото беше — каза той на Брана.

Тя приседна на пода и взе една от чашите, които Бойл раздаваше.

— Разкажи ни.

— Беше по-тъмно, по-мрачно, отколкото когато отидохме там в съня. По-студено и въздухът беше по-плътен. Толкова гъст, че не можеш да вдишаш дълбоко. Над огъня имаше котле, от което се носеше мирис на сяра. И гласове, които напяваха ритмично. Не можех да различа думите, не всички, но някои бяха на латински, други на староирландски. Както и писъци и жални стонове, които изпълваха въздуха. На онези, които са принесени в жертва. Всичко това отекваше като далечно ехо. Но въпреки всичко можех да помириша кръвта.

Той отпи глътка, стегна се.

— Усещах някакво привличане дълбоко в мен. Жажда, която бе по-силна отпреди, сякаш ме теглеше едновременно в две посоки. Поставих кристала нависоко, в една малка ниша в скалата, на стената срещу олтара.