Той завъртя чашата в ръцете си, загледан в кехлибарената течност, сякаш отново виждаше всичко.

— И когато вече не беше у мен, нуждата стана по-силна. Порасна. Привличането бе по-мощно. На олтара имаше чаша, пълна с кръв. Исках я. Жадувах за нея. Кръв на невинни хора, която можех да подуша. Невинна кръв, която, ако взема, ако изпия, ще ме превърне в онова, което ми е предопределено. Защо да се противя? Нима не го искам — моята съдба, моето могъщество? Тогава пристъпих към олтара и се приближих още малко. Песнопенията изпълниха цялата пещера, а писъците ми се сториха като музика. Посегнах към чашата. Протегнах ръка да я взема. Най-сетне да я взема.

Той замълча и изпи цялото останало уиски.

— Но сред писъците и песнопенията, през тъмното пулсиране на въздуха наоколо чух теб. — Той погледна надолу към Брана. — Чух те. „Върни се при мен“, ми каза ти и дълбоко в себе си пожелах теб повече от всичко останало. Нуждаех се от теб повече, отколкото от кръвта, която почти можех да усетя в гърлото си. Затова се отдръпнах, а въздухът стана още по-студен и вече бе толкова гъст, сякаш лепнеше на парцали в дробовете ми. Бях замаян, гадеше ми се и целият треперех. Мисля, че паднах, но произнесох думите и се озовах навън, върнах се. — Той остави чашата настрани. — Трябва да знаете цялата истина, в пълния й смисъл. Колко близо бях. Само на косъм от превръщането, а ако веднъж премина на другата страна, тогава ще се обърна срещу всички ви.

— Но не си взел чашата — каза Айона. — Ти се върна.

— Исках я. Нещо вътре в мен жадуваше отчаяно за кръвта.

— И въпреки това не си я взел — изтъкна Конър. — Сега седиш с нас и пиеш уиски пред огъня.

— Щях да наруша клетвата си пред вас...

— Глупости — прекъсна го Брана и скочи на крака. — Пълни глупости, Финбар. И не ми ги разправяй как си се върнал заради мен, защото не си го направил само заради мен или заради когото и да било от нас. Върнал си се и заради себе си. Заради уважението, което имаш към това, което си, към дарбата си, и заради омразата към всичко, което представлява Кеван. Затова казвам, че са глупости. В началото не си позволявах да ти повярвам, а ти неведнъж доказа, че греша. Няма да го позволя, казвам ти, че няма да допусна да седиш сега тук и да не вярваш в себе си. Отивам да стопля задушеното. Всички трябва да хапнем след тази история.

Когато тя излезе, Мийра кимна и стана.

— Това обобщава всичко и е напълно ясно. Айона, да помогнем на Брана в кухнята.

Когато и двете излязоха, Бойл отиде за уискито и наля още в чашата на Фин.

— Щом си в настроение да се самосъжаляваш, най-добре да го правиш леко пиян.

— Не се самосъжалявам, по дяволите. Не чухте ли какво ви казах?

— Аз те чух, както и всички. — Конър протегна крака, смъкна се удобно надолу и се облегна в стола си, стиснал своята чаша уиски. Чухме как си водил битка, вътрешна и външна, и си я спечелил. Браво и наздраве за теб. И ще ти кажа нещо, което знам като собственото си име. Ти би прерязал собственото си гърло, преди да нараниш Брана или някого от нас. Затова пий до дъно, братле, и престани да се правиш на глупак.

— Да се правя на глупак — измърмори Фин и понеже чашата бе в ръката му, изпи уискито.

А приятелите му го познаваха достатъчно добре, за да го оставят да потъне в мрачно мълчание.

Изчака всички да се съберат в кухнята и да седнат край масата. Той остана прав.

— Благодарен съм — започна Фин.

— Млъкни, по дяволите, и сядай да хапнеш — подкани го Бойл.

— Ти млъкни, по дяволите. Благодарен съм ви и имам право да го кажа.

— Чухме те и приемаме. — Брана сипа от задушеното в неговата чиния. — Сега, по дяволите, сядай да ядеш.

Той опита от гъстия телешки бульон с ечемик и усети как слиза надолу, до стомаха му, как топлината полека се разпростира навсякъде.

— Какво има в задушеното, освен телешко, ечемик и картофи?

Брана сви рамене.

— На всички ни ще се отрази добре малко тоник след такъв ден.

— Чудесно е. — Конър напълни лъжицата си. — Повече от чудесно, затова и аз като останалите ще те посъветвам да млъкнеш, по дяволите, Фин.

— Добре, добре. — Фин се пресегна за къшей хляб. — Тогава няма да ви разкажа останалото, след като не се интересувате.

— Какво още? — попита Айона.

Сега бе ред на Фин да свие рамене.

— Млъквам, както ме посъветваха любезно.

— Аз не съм казала нищо, нито съм те съветвала. — Мийра се усмихна мило. — Интересувам се, така че на мен можеш да кажеш.

— Добре тогава, заради твоя интерес, Мийра, казвам, че имаше издълбани символи в пещерата. Стари. Келтски руни.

— Келтски? — Конър се намръщи. — Сигурен ли си?

Понеже започваше да връща силите си, Фин хапна още от задушеното.

— Сега си говоря с Мийра.

— О, я престанете. — Но Бойл се засмя, докато си вземаше от хляба. — Келтски, значи? И какво означават?

Фин го изгледа иронично.

— Имам безброй таланти, но не чак дотам, че да разчета старите руни. Руните бяха високо по стените, изпъстрени с магически символи тук-там, което означава, че пещерата сигурно е била използвана за тъмни магии много преди времето на Кеван.

— Някои места са орисани на мрака, както други — на светлината — замислено отбеляза Брана.

— Онова, което усещах там, беше изцяло подвластно на мрака, сякаш е... рожденото му място. Сенките се движеха като живи същества. А на олтара, когато се приближих достатъчно, видях кости в една чиния, редом с чашата кръв. Имаше три черни свещи и книга с кожена подвързия. Върху нея бе гравирано клеймото. — Той посочи рамото си. — Това клеймо.

— Значи, е много старо, много преди времето, когато Тийгън е хвърлила камъка и е белязала Кеван. Преди Сърха да го прокълне. — Айона наклони глава настрани. — Знакът на демона в него? Или на неговата тъмна сила? Съжалявам — бързо добави тя.

— Няма за какво. — Фин отново взе лъжицата си. — Близо до книгата имаше звънец, сребърен, с дръжка с формата на вълк, изправен на задни крака.

— Звънец, книга и свещ, кости и кръв. Символът на белега на Кеван, символът на вълка. — Брана се замисли. — Значи, е имал всички тези неща, символите на онова, в което се е превърнал. Стари неща?

— Много стари, с изключение на свещите. А те... направени са от човешка мас, смесена с кръв.

— Може ли да стане по-противно? — зачуди се Мийра.

Конър леко я потупа по ръката.

— Мисля, че да.

— Неговите инструменти — предположи Брана, — вероятно предавани от баща на син или майка на син или дъщеря. Наследени от него и после използвани за целите на мрака. Макар да не можем да сме сигурни, че баща му не се е занимавал също с тъмна магия или защо е избрал тази пещера за свое леговище.

— Може да е бил пазител — подхвърли Мийра. — Някой, надарен със сила, който да пази демона или каквото е там и да внимава да остане окован.

— Вярно — съгласи се Брана. — Независимо дали Кеван е дошъл от светлата, или от тъмната страна, или нещо по средата, той сам е направил избора си.

— Има и още — продължи Фин. — Видях восъчна фигурка на жена с вързани крака и ръце, с черна роба, коленичила, сякаш молеше за милост.

— Сърха. — Брана поклати глава. — Неговата мания по нея е започнала преди много време. Но никога не е могъл да я подчини или да я накара да коленичи.

— Близо осемстотин години са доста дълго време да останеш обсебен от някого или да таиш желание — изтъкна Айона. — Бих казала, че това е лудост, която се корени далеч в миналото.

— Съгласна съм.

— И още нещо — отново се обади Фин. — Фигурката беше омазана с кръв по корема, между бедрата.

Брана внимателно остави лъжицата си.

— Тя загубила бебето си по-рано същата зима. Направила спонтанен аборт и никога не се възстановила напълно. Страдала от някаква ужасна болест, която не можела да изцели. Разкъсващи болки в корема.

— Убил е детето й? — Дори и след толкова много векове очите на Айона се просълзиха. — Вътре в нея? Може ли да го направи?

— Не знам. — Разтърсена, Брана стана и отиде да си сипе вино, после донесе бутилката на масата. — Ами ако не се е предпазила точно срещу това? Ако е намерил начин да... Имала е три деца, за които да се грижи, а мъжът й е бил далеч с останалите от племето. Кеван я е преследвал жестоко. Може да е показала своята уязвимост по някакъв начин, да е проявила момент на слабост, в който не е била достатъчно бдителна.

— Ние ще бъдем. — Фин докосна ръката й. — Няма да покажем никаква слабост и ще използваме всичко по силите си. Това е още едно престъпление, за което ще плати.

— Страдала е. Мога да усетя сълзите й в книгата, докато е описвала загубата на бебето. Да — тихо каза Брана. — Ще трябва да плати и за това, и за всичко друго.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тя удвои усилията си. Не можеше да прибързва — не, работата със смъртоносна отрова не можеше да бъде пришпорвана. Но Брана посвещаваше всяка свободна минута на създаването на отровата.

Когато някой от кръга й беше в ателието, също получаваше задача — магическа или обикновена. Тя самата рядко излизаше, освен да се поразходи в зимната си градина, за да разсее малко мислите си от формули, заклинания, отрови.

Но дори и по време на тези кратки разходки Брана не спираше да се чуди дали пет капки от тинктурата от татул са прекалено много, а четири — прекалено малко. Дали стритите на прах семена трябва да се използват веднага, или да се оставят да престоят?

— Важно е — мърмореше под нос тя, докато подреждаше прецизно стъклениците за днешния си опит. — Една погрешна капка и трябва да почваме отначало.

— Вчера каза, че четири капки не са били достатъчни, значи, сега опитай с пет — предложи Конър.

— Ами ако са нужни шест? — Ядосана, тя се вторачи в стъклениците, сякаш можеше да ги принуди да й кажат тайната си. — Или е вярна другата рецепта, която намерих, онази, в която се използват пет зелени мухоморки, набрани под дъбова сянка?

— Колкото повече отрови, толкова по-добре, мен ако питаш.

— Не може да са повече или по-малко. Това не е рецепта за супа. — Макар да си даваше сметка за сопнатия си тон, просто не можеше да се сдържи. — Трябва да бъде абсолютно точно, Конър, а имам чувството, че това може да е единственият ни шанс. Ако се провалим, в най-добрия случай ще трябва да чакаме още една година, преди да опитаме отново. В най-лошия — демонът ще намери начин да се покрие, когато разбере, че сме намерили начин да го атакуваме.

— Прекалено се тревожиш, Брана. Не е в стила ти да се притесняваш и колебаеш.

Беше прав, разбира се. А и притесненията, призна си тя, притиснала с пръсти очите си, можеха само да затворят вратите, вместо да намерят изход.

— Усещам особено настойчиво времето, повече от всеки друг път. Имам чувството, че това е точният момент, Конър, иначе пропускаме възможността си. А мисълта, че може да продължим само да сритваме здраво задника на Кеван, както го правехме досега, през целия си живот, да го задържаме, докато предадем дълга си на следващите трима? Тази мисъл е непоносима. Ти ще имаш деца от Мийра. Би ли искал да прехвърлиш този товар на едно или повече от тях?

— Не, не бих искал. Естествено, че не. Няма да се провалим.

Сложи ръце върху раменете й, разтри ги.

— Отпусни се малко и се разсей с нещо. Ако продължаваш да се измъчваш от толкова съмнения, ще блокираш собствените си инстинкти, а те са голяма сила.

— Това ще е третият път, в който се опитвам да създам отварата. Съмненията ми са основателни.

— Тогава остави всичко настрани. Тази рецепта, онази рецепта, забрави ги. Какво мислиш ти — какво е твоето усещане? Може и да не е като да правиш супа, но ти смесваш различни отвари, откакто стана на четири.

Той бавно, но решително затвори книгите, с ясното съзнание, че досега тя ги е научила наизуст и бездруго.

— Какво ще кажеш — не просто с разума си този път, а и с инстинктите си?

— Казвам... — Тя зарови нервно пръсти в косата си. — Къде, по дяволите, е Фин? Нужна ми е неговата кръв, искам да е прясна.

— Каза, че ще дойде преди обяд, значи, ще дойде. Защо двамата с теб не поработим над правилната подредба и точните думи? Така, когато дойде, ще източиш кръвта му и ще започнеш.

— Добре, добре.

Време беше да спре да се притеснява и колебае и да се залови за работа, нареди си тя наум.

— Светената вода е най-напред. Започва така: „Първо слагаме светената вода, за да слее всичко тя в едно. Плод от беладона, стрит и напоен, да разбуди соковете вътре и дълбоко. Косъм от бременен як, смесен с мъзга от манчинелово дърво, която да разтвори прилепено крило. Цвят татул, листа от вълче биле добавяме и чакаме да кипне. После...

— Какво мислиш ти, Брана? — подкани я Конър.

— Ами, мисля, че последния път избързах. Мисля, че на този етап трябва да се поработи да ври известно време.