— Ще останем само ден-два, за което съм ужасно благодарна. Бебето ще се роди в Мейо. Така е писано. Така трябва да бъде.

— Трябва ли? — Ейлиш стисна здраво ръката на Брана, после и на Тийгън. — Наистина? Създали сте свой живот в Клеър. Вие сте жени, майки. Трябва ли да се връщате към мрака, който чака там?

— Ние сме жени и майки, и нещо много повече. Не можем да обърнем гръб на това. Но не се тревожи. Не мисли за това. Нека се порадваме на днешния ден, на чая със сладки питки и на семейството си.

— Ще се върнем пак някой ден. — Когато двете я погледнаха, Тийгън притисна ръка към сърцето си. — Усещам го толкова силно. Ще се върнем. Вярвай в това. Вярвай в нас. Мисля, че вярата ни прави по-силни.

— Ако е така, можете да разчитате на моята.

Имаше музика и обилна храна, и компанията на роднини. И тази нощ, и следващия ден всичко бе спокойно. Но Брана въпреки това се притесняваше. Макар мъжът й да спеше в леглото, което Ейлиш им бе приготвила, тя седеше пред огъня.

Ейлиш дойде, облечена в нощница и наметната с дебел шал.

— Трябва ти от онзи чай, който приготвяше за мен, когато наближавах края и бебето в мен беше толкова голямо, че не можех да спя.

— Търся я в огъня и пушека — отрони тихо Брана. — Не мога да се сдържа. Толкова ми липсва. Още повече с приближаването към дома. Липсва ми и татко; това е като рана. Но с майка ми е като мъка, която няма край.

— Разбирам те. — Ейлиш седна до нея. — Идва ли понякога при теб?

— В сънищата. За миг или два, но само толкова. Копнея да чуя гласа й, да ми каже, че се справям добре. Че постъпвам така, както тя искаше.

— О, милинката ми, така е. Помниш ли деня, в който ни напусна?

— Да. Нараних ви с тръгването ни.

— Раздялата винаги боли, но така трябваше да стане — вече го знам. Преди да тръгнете, ти ми каза за Лоик, за бебето, което носех. Каза, че трябва да бъде последното, защото нито бебето, нито аз ще преживеем още едно раждане. И ми даде да пия една отвара на всяко пълнолуние, докато течността в бутилката свърши. За да нямам повече деца. Това ме натъжи.

— Знам. — И го разбираше още по-дълбоко сега, когато имаше свои деца. — Ти си най-добрата майка и беше такава и за мен.

— Нямаше да доживея да видя децата си пораснали, да видя най-голямата си дъщеря бременна на свой ред. Да видя, както ми каза ти, Лоик, толкова весел и чаровен, с глас — както каза — на ангел.

Ейлиш кимна и на свой ред се загледа в огъня, сякаш отново виждаше онзи ден в пушека и пламъка.

— Ти направи заклинание за защита над мен и скъпите за мен хора, даде ми години, които можеше да не доживея. Ти си такава, каквато тя би искала да станеш. Макар да ме натъжава, че ще заминете, ти ще се изправиш срещу Кеван. Знам, че така трябва. Никога не се съмнявай, че тя се гордее с теб. Никога, Брана.

— Думите ти са утеха за мен, Ейлиш.

— Ще вярвам във вас, както поиска Тийгън. Всяка нощ ще запалвам свещ. Ще я паля с малкото магия, която нося в себе си, за да свети за теб, за Тийгън и Иймън.

— Знам, че се боиш от силата.

— Тя е в кръвта ми. Ти си и моя дъщеря. Ще правя това при всеки залез и в малката светлинка ще влагам цялата си вяра. Знайте, че гори за вас и вашите близки. Помнете го и се пазете.

— Ще се върнем. В това вярвам аз. Ще се върнем тук и ти ще можеш да гушнеш бебето, което сега нося в мен.

Продължиха пътя си заедно с малко петнисто кученце, което бе подарено на децата с голяма тържественост и след много обещания за по-дълго гостуване, когато се върнат.

Въздухът стана студен, вятърът — режещ.

Неведнъж дочуваше гласа на Кеван, коварен и прелъстителен, да се носи по вятъра.

Чакам.

Виждаше как Тийгън поглежда към хълмовете или Иймън стиска амулета си и знаеше, че и те го чуват.

Когато соколът се отклони от пътя, а Аластар понечи да го последва, Кател скочи от каруцата и тръгна по една странична пътека.

— Пътят не е натам. — Оуен се приближи с коня си до каруцата. — Ще стигнем в Ашфорд утре, но пътят не е натам.

— Не, не и пътят за Ашфорд, но именно натам трябва да вървим. Вярвай на водачите ни, Оуен. Има нещо, което трябва да направим първо. Усещам го.

Иймън се приближи от другата й страна.

— Близо до дома — каза той. — Почти усещам вкуса на родния дом. Но сега сме призовани.

— Да, призовани сме. Затова ще се отзовем. — Тя се пресегна и докосна ръката на мъжа си. — Трябва.

— Тогава така ще направим.

Не познаваше пътя, но все пак й се струваше познат. Беше сляла съзнанието си с това на кучето и виждаше ясно всеки завой, всеки следващ хълм. Усещаше как той се пресяга към нея, онзи мрак, жадуващ да погълне всичко, което беше тя.

Забуленото слънце слезе ниско над западните хълмове, но те продължаваха да яздят. Гърбът я заболя от дългите часове в каруцата, а гърлото й пресъхна. Но продължиха.

Забеляза сянката му в настъпващия мрак — извисяваше се над заобикалящите го поля. Място за преклонение, помисли си тя, усещаше го.

И място с голяма сила.

Спря каруцата, вдиша дълбоко.

— Не може да проникне тук. Прекалено силно е, за да го преодолее.

— Има нещо — промърмори Иймън.

— Нещо светло — обади се Тийгън. — Силно и ярко. И много старо.

— Преди нашето време. — Благодарна за помощта му, Брана се остави мъжът й да я свали от каруцата. — Преди майка ни. От незапомнени времена.

— Църква. — Гелуън вдигна ръце да свали Тийгън от седлото. — Но няма никого наоколо.

— Тук са. — Изморена, Тийгън се облегна на раменете му. — Онези, които са били преди нас, които са осветили тази земя. Те няма да го пуснат да мине. Това е свято място.

— Тази нощ е наша. — Брана пристъпи напред, вдигна ръце. — Богове на светлината, богини светли, призоваваме ви през мрака. Със силата, която сте ни дали, заради целта, която ни води, ние търсим вашата благословия. Една нощ под вашия подслон, преди да стане каквото съдбата е решила, искаме почивка, нощ отмора. Ние сме тримата на Сърха. Тъмни вещери дошли при вас. Каквато е волята ви, тъй да бъде.

Светлината блесна като слънце, грейна в прозорците, а вратите се отвориха от вятъра, сякаш въздишка ги открехна. И отвътре бликна топлина.

— Добре дошли сме. — Усмихна се, вдигна дъщеря си и сякаш цялата умора от пътуването се изцеди от нея. — Добре дошли.

Брана сложи децата да спят на постеля, която бе стъкмила върху пода на църквата. И беше благодарна, че и двете хлапета бяха прекалено изтощени, за да хленчат или спорят, тъй като мигновеният прилив на енергия я бе напуснал.

— Чуваш ли ги? — прошепна Иймън.

— Дори и аз ги чувам. — Оуен оглеждаше църквата, каменните стени, дървените седалки. — Пеят.

— Да. — Гелуън гушна кученцето, за да го успокои. — Нежно, красиво. Както пеят ангелите или боговете. Това е свято място.

— Не е просто убежище за през нощта. — Опряла ръка отзад на кръста си, Брана се изправи. — Предлага ни благословията и светлината си. Призовани сме от онези, които са били преди нас, да дойдем тук тази нощ.

Тийгън докосна нежно и почтително олтара с пръсти.

— Построена е от един крал за направената добрина. Удържал е обещанието си. Построена е близо до убежището на поклонник. Абатството на Балинтъбър.

Вдигна ръце и се усмихна.

— Толкова мога да видя. — Обърна се към мъжа си. — Да, мястото е свято и ще потърсим благословията на онези, които ни повикаха тук.

— Също като краля — обади се Брана, — и ние сме дали обещание. Оуен, любими, ще ми донесеш ли книгата на майка ми?

— Да, ще я донеса само ако седнеш. Просто поседни, Брана. Много си бледа.

— Уморена съм, вярно, но те уверявам, че това трябва да се направи, и после всички ще сме по-добре. Тийгън...

— Знам какво ни трябва. Аз ще...

— Седни — настоя брат й. — Аз ще донеса каквото ни трябва, а вие двете си починете поне за малко. Гелуън, заклевам те във всички богове, ако не искат да останат мирни, просто ги вържи.

Достатъчно бе Гелуън само да докосне страната на жена си и да хване Брана за ръка, за да ги накара да останат на място.

— Какво трябва да се направи? — попита той Тийгън.

— Да се поднесе дар. Да помолим за помощ. Да се съберем заедно. Той не може да дойде тук. Кеван не може да влезе, нито да види какво се случва тук. Тук няма сила. И точно тук можем да съберем нашите сили.

— Какво ви е нужно?

— Ти си най-добрият от всички ни. — Тя го целуна по бузата. — Ако идеш да помогнеш на Иймън, аз ти обещавам, че двете с Брана ще стоим тук и ще си почиваме.

Когато той тръгна, тя бързо се извърна към Брана.

— Имаш болки.

— Не са родилни. Ще разбереш, че бебето често иска да ти покаже какво предстои да се случи. Тези ще преминат. Но почивката ми е нужна. Това, което ще направим, изисква сили.

Отделиха близо час да си починат, да се подготвят.

— Трябва да направим кръг — обясни тя на Оуен, — да поднесем дар. Не се бой за мен.

— А ще поискаш ли от мен да не дишам?

— Твоите любов и вяра, както и на Гелуън, са това, което ни е нужно.

— Тогава ги имате.

Направиха кръга и котлето увисна във въздуха над огъня, който бяха наклали. Водата се изля в котлето от ръцете на Тийгън. Брана добави билки, Иймън — натрошени камъни.

— Тези са от дома, който сами създадохме.

— А тези... — Тийгън отвори една торбичка и изсипа скъпоценното й съдържание. — Тези са от дома, който търсим. Дребни неща, изсушено цвете, камъче, кора от дърво.

— По-ценни от златото и от среброто. Поднасяме ги в дар. Ето къдрица от косата на първородния ми син.

— Перо от моя водач. — Иймън го добави към къкрещото вече котле.

— Този амулет, който майка ми направи.

— О, Тийгън — прошепна Брана.

— Тя би го искала. — Тийгън го добави към дара.

— На вас поднасяме онова, което ни е скъпо, и добавяме към него вещерска сълза. Запечатваме го с кръв, за да покажем, че сърцата ни са верни.

Всеки използва свещената кама, за да поднесе кръвта си, след което къкрещото котле закипя и се обви в пушек.

— Татко, майко, кръв от нашата кръв и плът от нашата плът, ний, сираците, доказахме безкрайната си вяра. Дарете ни на това свято място, в този свят час мощта и правотата на вашата сила. С вашия дар няма да се провалим и Кеван ний ще повалим. Вдъхнете ни сила, ние сме тримата вещери. Както казахме, тъй да бъде!

Вятърът се изви вътре между стените. Свещите пламтяха ярко. Но при последните думи, които тримата изговориха заедно, вятърът се превърна във вихър, а светлината блесна ослепително.

Гласовете, които шепнеха тихо, отекнаха силно.

Брана сплете ръце с брат си и сестра си, заедно с тях падна на колене.

Разтърси се цяла от светлината, гласовете, вятъра. И от силата.

После настана тишина.

Тя се изправи отново и заедно с Тийгън и Иймън се обърна.

— Целите греехте — в почуда отрони Оуен. — Сякаш самите вие бяхте свещи.

— Ние сме тримата. — Гласът на Тийгън се издигна и отекна в стаената тишина. — Но има много. Мнозина са били преди нас, много ще дойдат след нас.

— Тяхната светлина е наша; нашата е тяхна. — Иймън вдигна ръце заедно с тези на сестрите си. — Ние сме тримата и сме като един.

Изпълнена от светлина, без следа от умората, Брана се усмихна.

— Ние сме тримата. Светлината ни ще прогони мрака, ще го измъкне от сенките. И ще го победим.

— Кълнем се в кръвта си — заговориха те в един глас, — ще победим!

На сутринта, под меката светлина на утрото, те отново потеглиха. Вървяха по пътя през зелените хълмове, покрай реката, която искреше в синьо под лъчите на яркото слънце. Яздеха към величествените сиви каменни стени на Ашфорд, където вратите бяха отворени за тях, подвижният мост бе свален, а слънцето грееше топло над водата, над земята на родното им място.

И така децата на Сърха се завърнаха у дома.

ТРЕТА ГЛАВА

Зима, 2013 г.

Брана О’Дуайър се събуди и видя сивкавия, просмукващ се, неумолим дъжд. И й се прииска отново да се свие под завивките и да заспи. Винаги й се струваше, че утрото идва прекалено рано. Но колкото и да не й се нравеше, сънят си бе отишъл, а след него бавно и упорито я обземаше жаждата за кафе.

Леко раздразнена, както се случваше често сутрин, тя стана, обу дебели чорапи на краката си и навлече дебел пуловер върху тънката тениска, с която спеше.

По навик и заради вроденото си чувство за ред тя разпали жаравата в огнището, така че пламъците да разведрят стаята, и докато кучето й Кател се протягаше блажено на килимчето пред огъня, тя оправи леглото си и добави купчина декоративни възглавнички, които много харесваше.

Отиде в банята, където среса дългата си черна коса и я вдигна на кок. Имаше работа, и то доста, но след кафето. Намръщи се на отражението си в огледалото и за миг се почуди дали да не направи малко заклинание за разкрасяване, понеже неспокойната нощ със сигурност личеше по лицето й. Но после си каза, че няма смисъл.