Полудял от ярост, вълкът се обърна и се хвърли към тях.
Брана се пусна от кръга, но Конър го затвори след нея.
— Побързай — викна й той.
— Малко по-близо, още само малко. — Но бръкна в торбичката и извади отровата. Бутилката запулсира в ръката й като жива. Вълкът скочи към кръга и тя запрати бутилката към него.
Писъците му раздраха въздуха, блъснаха я с такава сила, че тя залитна. Всички създания, които Кеван бе призовал от утробата на мрака, пламнаха и техните писъци се сляха с воя на вълка.
— Не е свършило. — Айона стисна здраво ръката на Тийгън. — Докато не убием онова, което се е вселило в него, не може да има край.
— Името. — Брана залитна, но Иймън я хвана, преди да падне. — Името на демона. Знаете ли го?
— Не. Ще изгорим каквото е останало от него, ще поръсим сол върху земята.
— Не е достатъчно. Трябва да научим името му. Фин!
Тя понечи да иде при него, но той й махна да стои далеч и падна на колене до окървавеното тяло на вълка.
— Започни ритуала.
— Ти си ранен, както и Мийра и Бойл. Ще си върнеш силите, ако първо те изцелим.
— Започни ритуала — процеди той през стиснати зъби, сключил длани около гърлото на звяра. — Твоята задача е ритуалът. Това е моята.
— Започвай! — Мийра се просна на земята редом с Бойл. — И сложи край!
И тогава звъннаха със звънеца, отвориха книгата, запалиха свещта.
И започнаха да нареждат думите.
В котлето имаше кръв — от светлината и от мрака. Сенки се полюшваха наоколо като танцьори.
На земята Фин зарови пръсти в съдраната козина на вълка.
— Познавам те — изрече тихо той, вторачил се в червените очи. — Ти си мой, но аз не съм твой. — Откъсна камъка от шията му, вдигна го високо. — И никога няма да бъда. Аз съм потомък на Дайхи. Брошката се измъкна изпод ризата на Фин и очите на вълка подивяха от ужас. — Аз съм твоята смърт. Знам кой си. Стоях до олтара ти и чух прокълнатите да зоват името ти. Знам кой си.
Онова, което живееше във вълка, използва своята тъмна сила и ръцете на Фин пламнаха, кръвта му потече от раните.
— В името на Сърха те отричам. В името на Дайхи те отричам. От свое име те отричам, защото аз съм Финбар Бърк и знам кой си.
Когато го изпълни, разтърси душата му до основи. Мракът го притегли толкова силно, разкъса го толкова дълбоко. Но той се държеше на ръба с последни сили и погледна към Брана. Към нейната светлина.
— Името му е Кернунос. — Той метна камъка към Конър. — Кернунос. Унищожи го. Сега. Не мога да го удържам още дълго, много е силен. Махни я оттам. — Дъхът му пресекна, когато викна на Бойл. — Махни Мийра надалеч.
— Трябва да го оставиш! — Със сълзи, течащи като река по бузите й, Брана викна: — Фин, остави го, ела при нас.
— Не мога. Той ще се скрие в земята, дълбоко в недрата й, и ще го изгубим завинаги. Мога да го задържа тук, но не задълго. Направи каквото трябва заради всички, заради мен. Ако ме обичаш, Брана, освободи ме. В името на всичко, което има между нас, освободи ме.
За да е сигурен, той използва от собствените си сили, за да изтръгне камъка от ръцете на Конър и да го запрати в котлето. Светлината се издигна на висок стълб, ослепително бяла, когато викна името му.
— Сложи край!
— Той страда — прошепна Тийгън. — Стига толкова. Дай му покой.
През сълзи Брана изрече името на демона и изсипа отровата.
По-черна от чернилка, по-гъста от катран. Под напора й отекнаха див вой и гърлени викове. И заедно с тях хиляди гласове закрещяха на езици, които никога не бе чувала.
Усети го в мига преди светлината отново да озари всичко, преди самото котле да пламне в чисто бяло. Полянката, небето, стори й се, че целият свят се превърна в бял пламък.
Усети как камъкът се разпуква, чу как се троши, сякаш огромни дървета се строполяват под ръцете на великани, и земята се разлюля като бурно море.
Усети смъртта на демона и сякаш усети своята също.
Всичко се изцеди от нея, остана без дъх, без сила, светлина и се свлече на колене.
„Кръв и смърт следват — помисли си тя. — Кръв и смърт.“
После скочи и хукна, когато забеляза Фин, неподвижен, блед, окървавен, паднал по очи в черната пепел на онова, което преди беше Кеван и онова, което му бе дало живот.
— Хеката, Бриджит, Мориган и всички богини, бъдете милостиви. Не отнемайте живота му. — Повдигна главата на Фин в скута си. — Вземете всичко, което имам, всичко, което съм, но не и живота му. Умолявам ви, не отнемайте живота му.
Вдигна лице към небето, което още пламтеше в бял огън, отправи силата на молитвата си към който можеше да чуе.
— Вземете каквото пожелаете и каквото е нужно, но не и живота му.
Сълзите й пареха и капеха върху обгорената му кожа.
— Сърха — молеше се тя. — Майко. Поправи стореното от теб зло. Пощади живота му.
— Шшшт. — Пръстите на Фин стиснаха нейните. — Не съм си отишъл. Тук съм.
— Ти оживя.
И светът отново дойде на мястото си, земята престана да се люлее, пламъците в небето избледняха.
— Как... Не ме интересува. Ти оживя. — Притисна устни към лицето му, към косата. — О, Господи, ранен си, кървиш отвсякъде. Почини си. Спокойно, спокойно, любими. Помогни ми — обърна се тя към Брана, дъщерята на Сърха. — Моля те.
— Разбира се. Ти си точно такъв, какъвто те описа. — Тя коленичи, сложи длани върху ребрата на Фин, където ризата и кожата му бяха разкъсани и изгорени. — Той е копие на моя Оуен.
— Какво?
Тя стисна ръката на далечната си роднина от бъдещето.
— Лицето му е точно копие на моя любим, както и сърцето му е вярно като на моя любим съпруг. Никога не е бил на Кеван, не и във важните неща. — Тя сведе поглед към Фин и докосна с устни челото му. — Ти си мой, както си и неин. Изцелението ще боли малко.
— Малко — изпъшка Фин през стиснати зъби, когато болката го изгори отвътре.
— Погледни ме. Виж вътре в мен — зашепна Брана.
— Няма. Не искам да поемаш тази болка. Тя е моя. Как са другите?
— Сега се грижат и за тях. Проклет да си, Финбар, задето ме накара да си мисля, че съм те убила. Много кръв си загубил, а и ризата ти още дими. — Тя я махна от тялото му с едно тръсване на китката. — О, Господи, някои от тези рани са дълбоки. Конър!
— Идвам. — Леко накуцващ, Конър избърса кървавата пот от лицето си. — Мийра и Бойл вече са много по-добре, макар че, Господи, какви рани имаше тя. Но все пак... О, по дяволите, Фин, гледай само как си се подредил.
За да реши проблема, той стисна главата на Фин между дланите си и сля съзнанието си с неговите мисли и болка.
— О, мътните ме взели — просъска Конър.
Минутите се проточиха като векове дори и когато и другите се присъединиха към тях. Преди всичко да приключи, и Конър, и Фин бяха облени в пот, задъхани и треперещи.
— Ще се оправи. — Тийгън погали ръката на Брана. — Двете със сестра ми сте много надарени лечителки. Малко почивка, малко лечебен тоник и ще се оправи.
— Да, благодаря ви. Благодаря. — Брана притисна лице в рамото на брат си. — Благодаря ти.
— Той е и мой.
— Наш е — поправи го Иймън. — Върнахме се у дома и участвахме в унищожаването на Кеван. Но той изигра най-голямата роля. Затова ти, Финбар Бърк, си наш, макар да носиш белега на Кеван.
— Вече не — прошепна Тийгън. — Аз белязах Кеван, а проклятието на майка ни беляза всички от кръвта му. А сега мисля, че тя и светлината са премахнали клеймото. Защото това не е белегът на Кеван.
— Какво говориш? Това е... — Фин се извърна да погледне и върху рамото си, където бе носил белега на Кеван от осемнадесетата си година, сега видя келтския символ на триединството, трикветрата.
Знакът на тримата.
Това го зашемети повече от огъня на отровата, повече от ослепителния пламък на светлината.
— Изчезнал е. — Докосна с пръсти мястото и не усети никаква болка, никаква тъма, никакво подмолно притегляне. — Свободен съм от него. Свободен.
— Ти бе готов да дадеш живота си. Кръвта си — осъзна Брана и очите й запариха от чиста радост. — Неговата смърт дойде от твоята волна саможертва. Ти развали проклятието, Фин.
Тя сложи ръка върху неговата, над знака на тримата.
— Ти спаси себе си, а мисля, че спаси и духа на Сърха. Всички ни.
— Някои от нас също участваха — напомни й Конър. Но се ухили на Фин. — Чудесен белег. Мисля, че останалите трябва да си направим такива татуировки.
— Харесва ми — заяви Мийра и избърса сълзите си.
— Имаме да мислим за много други неща преди татуировките. — Бойл протегна ръка надолу. — Ставай вече. — Грабна ръката на Фин и после здраво го стисна в прегръдка. — Добре дошъл обратно.
— Радвам се, че съм тук — каза той, когато Айона просто се вкопчи в него и тихичко захлипа. — Но, Господи, искам да се върна у дома. Трябва да довършим нещата тук. — Той целуна Айона по главата. — Трябва да сложим край и да живеем свободно.
— Така и ще направим. — Иймън протегна ръка и стисна здраво десницата на Фин. — Когато имам син, той ще носи твоето име. Братовчеде.
Изгориха пепелта, използваха още бял огън, обърнаха земята, разпиляха пепелта, поръсиха отгоре й сол.
После застанаха насред полянката в тишина.
— Готово. Приключихме с това. — Брана, дъщерята на Сърха, отиде до гроба на майка си. — И тя е свободна. Сигурна съм.
— Почетохме саможертвата й, изпълнихме дълга си. И сега усещам как домът ни зове. — Иймън хвана Тийгън за ръка. — Но мисля, че пак ще се видим.
Конър извади белия камък от джоба си и се загледа в сиянието му.
— Вярвам в това.
— Ние сме тримата — каза Брана, — каквито сте и вие, каквито са и те. — Тя махна към Фин, Бойл и Мийра. — Ще се срещнем пак. Бъдете благословени.
— И вие също. — Тийгън хвърли поглед през рамо към гроба на майка си, но вече бе започнала да избледнява. — Тя много харесваше зюмбюли. Благодаря ви.
— Свърши. — Мийра огледа полянката. — Иска ми се да танцувам, но вътрешно цялата треперя. Какво ще правим сега, след като всичко свърши?
— Ще хапнем здраво на закуска. Зората пукна. — Конър посочи на изток, към бледото розово зарево на хоризонта.
— Ще се върнем у дома — съгласи се Айона, после се разсмя, когато Бойл я завъртя в прегръдка. — И ще останем заедно за малко. Просто ще бъдем заедно.
— Ще дойдем след минутка. Искам само още миг да остана тук. Само за минутка — обърна се Фин към Брана.
— Ако се забавите, аз ще приготвя яйцата, а тя ще се оплаква. — Но Конър целуна ръката на Мийра, после се качи на коня си.
Айона им хвърли един последен поглед, допря ръка до сърцето си, после я разпери към Фин и Брана и направи красива дъга над главите им.
— Има най-милото сърце — тихо каза Фин. — А сега... — Той завъртя Брана с лице към себе си. — Тук, където за първи път ми се отдаде. Където всичко започна и където сложихме най-сетне край, искам да ти задам един въпрос.
— Не отговорих ли на всички?
— Не и на този. Ти, Брана, ще споделиш ли с мен живота, за който някога мечтахме? Животът и семейството, и всичко, което някога си представяхме заедно?
— О, да, Фин. Искам да споделя всичко това и още много. Всички нови мечти, които ще имаме. И новите ни обещания.
Тя се сгуши в прегръдките му.
— Обичам те. Винаги съм те обичала и вечно ще те обичам. Ще живея с теб в прекрасната ти къща и ще имаме колкото деца поискаме, и никое от тях няма да носи белег. Ще пътувам с теб, ще ми покажеш света.
— И ще правим вълшебства.
— Днес и завинаги.
Тя го целуна до колибата на Сърха, където стената от преплетени клони и лиани бе изчезнала, където цъфтяха зюмбюлите и малката дъга грееше над всичко.
После полетяха заедно с коня, кучето и сокола към утрешния ден.
Nora Roberts
Оригинално заглавие: BLOOD MAGICK
Copyright © 2014 by Nora Roberts
All rights reserved.
© ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“, 2015 г.
© Илвана Иванова Гарабедян, преводач, 2015 г.
с/о Литературна агенция „АНТЕЯ РАЙТС“ — София
ISBN 978-954-26-1468-5
"3.Магията на кръвта" отзывы
Отзывы читателей о книге "3.Магията на кръвта". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "3.Магията на кръвта" друзьям в соцсетях.