Даде бисквитка на дребничкия Бъгс, който живееше в конюшнята, после импулсивно гушна кучето и го взе със себе си в къщата. Каза си, че и двамата се нуждаят от компания.

И Фин обичаше тишината и спокойствието, колкото и Брана — или почти толкова. Но нощите бяха ужасно дълги през декември, а студът и мракът — жестоки. Не можеше и да се отбие при Бойл в апартамента му над гаража, както правеше преди, защото вероятно Бойл и Айона щяха да останат през нощта у Брана, макар тя да се опитваше да ги откаже от навика.

Те щяха да я пазят така, както той не можеше.

Дори и само това бе достатъчно да разбуди потиснатите с мъка гняв и чувство на безсилна ярост.

Пусна кучето на пода и махна с ръка, за да разпали огъня, след което също с махване запали светлинките на елхата, която бе сложил близо до големия прозорец до входната врата.

Кучето заподскача наоколо и радостта му от това, че се намира вътре, бе толкова осезаема, че Фин се усмихна и леко се отпусна. Да, и на двамата щеше да им дойде добре малко компания.

Запъти се към кухнята, ярко осветена от отраженията в бляскавите повърхности на мебелите и уредите, взе си бира.

Тя бе идвала в дома му само веднъж, и то когато Конър бе тук и бе ранен. Но той си я представяше точно тук. Винаги си я бе представял тук. Гордостта му страдаше от признанието, че е построил къщата с мисълта за нея, за мечтите, които някога заедно бяха таили.

Занесе няколко от нейните свещи в трапезарията, където сложи високите в сребърни свещници, а тези в огледалните бурканчета разположи отстрани. Да, наистина отразяваха чудесно светлината, реши той. Макар да бе малко вероятно тя да види творенията си в тази стая.

Замисли се дали да не си приготви нещо за хапване, но отхвърли идеята, тъй като просто мразеше да готви. По-късно щеше да потърси нещо в хладилника, реши той, понеже не му се ходеше навън за вечеря в проливния дъжд.

Можеше да слезе долу и да прекара част от вечерта в гледане на спортни предавания по телевизията или да убие времето с една-две игри. Можеше да се изтегне на дивана пред камината с бира в ръка и книга, в която няма нищо за магии и заклинания.

— Мога да правя каквото си поискам — каза той на Бъгс. — И само аз съм си виновен, че нищо не ми носи удоволствие, нали така? Може би е заради дъжда и мрака навън. Бих се зарадвал на горещ плаж, жарко слънце и страстна жена. Но и това не е съвсем вярно, нали?

Приклекна и погали кучето по корема, при което то изпадна в дива радост.

— Ако можеше всички да сме доволни от толкова малко като едно дребничко куче, което живее в обора. Е, стига толкова. Омръзнах дори и на себе си. Да се качим горе да поработя, защото колкото по-бързо приключи това, толкова по-скоро ще разбера дали онзи горещ плаж е това, което ми трябва.

Кучето го последва с всеотдайно покорство, докато Фин се качваше по стълбите към втория етаж. Помисли си за горещ душ, може би и парна баня, но вместо това отиде право в кабинета си. Тук също запали огъня и пламъците грейнаха в рамката от зелен турмалин, докато кучето разглеждаше наоколо.

Бе проектирал всеки сантиметър от тази стая — с малко помощ от Конър — от черните гранитни работни плотове и тъмните махагонови вратички на шкафчетата до подовата настилка от широки дъски от кипарис, както във всички останали стаи от къщата. Високи сводести прозорци, като средния бе изцяло в стъклопис — образът на жена в дълга бяла роба, прихваната с обсипан със скъпоценни камъни колан. Държеше жезъл в една ръка и огнено кълбо в другата, а дългата й черна коса се развяваше от невидим вятър.

Беше Брана, разбира се, на фона на пълната луна и гъста гора. Тъмната вещица го гледаше с очи, изпълнени със сила и светлина, макар и само от стъклото.

Имаше масивно старинно бюро, върху което се намираше най-модерен компютър. Вещерите не се бояха от новите технологии. В един шкаф с дебели и изкусно гравирани вратички пазеше оръжия, които бе събирал по света. Мечове, широка брадва, боздугани, рапири, метателни звезди. В други имаше котлета, купи, свещи, жезли, книги, звънци, ритуални ножове, както и най-различни отвари и съставки.

На нея стаята би й харесала, помисли си Фин, защото по отношение на работата, както и в живота, той бе почти толкова педантично подреден, колкото и тя.

Бъгс вдигна поглед към него и с надежда размаха опашка. Фин прочете мислите му и се усмихна.

— Давай. Настани се удобно.

Кучето замаха още по-енергично с опашка, после изтича и скочи върху един извит диван, завъртя се в кръг и се отпусна на място с въздишка на пълно задоволство.

Фин работи до късно през нощта, занимаваше се с практични неща като заклинания — защитните такива трябваше редовно да се подновяват, лечебни отвари и тоник. Нещо специално за Маги. Пречисти и няколко кристала — смяташе го за домакинска работа — които имаха нужда от това.

Бе забравил напълно за вечерята, но почувства глада на кучето. Слезе долу с Бъгс по петите му, направи си сандвич, добави няколко парченца чипс и наряза една ябълка. Тъй като бе забравил да вземе кучешка храна, сега просто сподели вечерята си с кучето, като и двамата се забавляваха. Когато той хвърляше парчета от сандвича си, Бъгс ги ловеше във въздуха също толкова ловко, колкото и буболечките, заради които бе получил името си*.

*Bug (англ. език) — буболечка. — Б. пр.

Настроен все така практично, Фин пусна кучето да изтича навън, но остави съзнанието си свързано с това на Бъгс, за да разбере, ако мъникът реши да се върне в обора, след като се погрижи за физиологичните си нужди.

Но Бъгс дотича отново до вратата на кухнята, седна и зачака Фин да му отвори.

— Добре, явно ще пренощуваш у дома. При това положение Бог ми е свидетел, че се нуждаеш от душ дори повече и от мен. Миришеш на обор, приятелче. Да се погрижим за това.

Вече в банята, душът за малко да прогони Бъгс, но Фин бе бърз. И през смях помъкна кучето със себе си.

— Това е само вода. Макар че след малко ще добавим и сапун.

Бъгс трепереше, ближеше водните струи, извиваше се, притиснат до гръдния кош на мъжа, докато Фин втриваше в козината му от течния сапун.

— Ето, видя ли, не е толкова зле, нали? — Поглеждаше го нежно, за да го успокои, докато го почистваше. — Съвсем не е зле.

Махна с ръка към тавана. Грейнаха светлинки в приглушени цветове, разнесе се музика, тиха и омайна. Остави кучето на пода и сам се наслади на горещите струи на душа, докато Бъгс се забавляваше да ближе мокрите плочки.

Фин беше бърз, но не достатъчно, че да подсуши кучето, преди Бъгс да се изтръска, пръскайки капки из цялата баня. Собственият му смях отекна в помещението, когато дребното куче го изгледа доволно.

След като почисти бъркотията, Фин отиде в спалнята, където метна на пода една от големите възглавници от дивана в ъгъла. Но кучето, което вече се чувстваше у дома си, скочи на голямото и високо легло и се изтегна там като пълновластен господар.

— Е, поне си чист.

Той също се отпусна на леглото и реши да почете книга, вместо да гледа телевизия, с цел да се унесе в сън.

Докато Фин угаси лампата, Бъгс вече тихичко похъркваше. Фин установи, че звукът му носи макар и малка утеха, и мислено отбеляза колко е тъжно, че похъркващото куче е неговият лек срещу самотата.

В тъмното, под заревото на тлеещите в камината въглени, той си представи Брана.

Тя се обърна към него, а косите й бяха като черна завеса, като коприна, покрила голите й рамене. Сега огънят проблясваше ярко с игриви златисти пламъци, които превръщаха очите й в танцуващо сребро.

И тя се усмихваше.

— Копнееш за мен.

— Денем и нощем.

— Ето че и сега ме желаеш — в голямото си легло, в красивата си къща.

— Желая те навсякъде. Където и да било. Ти ме измъчваш, Брана.

— Наистина ли? — Тя се засмя, но не жестоко. Смехът й бе топъл като целувка. — Не аз, Финбар, не само аз. Двамата се измъчваме взаимно. — Тя прокара пръст надолу по гърдите му. — Сега си по-силен отпреди. Както и аз. Питаш ли се понякога дали ще бъдем по-силни заедно?

— Как бих могъл да мисля, да се питам, след като съм напълно запленен от теб?

Той улови косата й в ръце, придърпа я към себе си. Господи, о, Господи, вкусът й след толкова дълго, след цял един живот, бе като възкръсване след смъртта.

Той се претърколи, притискайки я под себе си, потъна още по-дълбоко в чудото на случващото се. Гърдите й бяха по-зрели, по-меки и по-прекрасни, отколкото помнеше, а сърцето й биеше ускорено под дланите му, докато се надигаше към него.

Истинска буря атакува сетивата му и замъгли всичко — усещането за кожата й, мека като косата й и топла, толкова топла, прокуждаща далеч студа. Тялото й с прелестни извивки, устните й, които шепнеха името му, докато тя се извиваше под него, движеше се неспирно и пропъждаше самотата.

Кръвта му кипеше за нея. Неговото сърце също биеше като лудо, когато тя вплете пръсти в косата му както някога, а после ги прокара по гърба му. Сграбчи хълбоците му, надигна се нагоре. Отвори се.

Той проникна дълбоко. Светлината избухна, бяла, златиста, искряща като огън — целият свят пламна. Вятърът се изви вихрено и превърна този огън в бушуващ пожар. За миг само, за едно дихание, удоволствието го прониза.

После се появи светкавицата. А след нея — мракът.

Той стоеше с нея насред бурята, стиснал здраво ръката й.

— Не познавам това място — каза тя.

— Нито пък аз. Но... — Имаше нещо, нещо, което познаваше дълбоко в себе си. Прекалено дълбоко, за да го извади наяве. Гъста гора, вихрушка и някъде наблизо — шумоленето на вода.

— Защо сме тук?

— Има нещо наблизо — каза само той.

Тя вдигна ръка и в нея се появи малко огнено кълбо.

— Трябва ни светлина. Можеш ли да намериш пътя?

— Нещо е съвсем близо. Трябва да се върнеш. Мракът е твърде близо.

— Няма да се върна. — Тя докосна амулета си, затвори очи. — Усещам го.

Когато тя понечи да тръгне напред, той стисна по-здраво ръката й. Щеше да намери начин да я защити при нужда. Но нуждата да продължи напред, го пришпорваше да бърза.

Гъсти дървета, плътни сенки, които сякаш сияеха в мрака. Нямаше луна, нито звезди, само този вятър, от който нощта пищеше.

Вътре нещо виеше.

Фин си пожела оръжие, потърси дълбоко скрита сила и извади меч, който мигом пламна.

— Тъмна магия — прошепна Брана. Тя също сякаш сияеше, озарена от собствената си сила. — Навсякъде наоколо. Това не е родното ни място.

— Не е, но е близо. Не сега, а преди много време.

— Да, отдавна. Леговището му? Може ли да е то? Усещаш ли го?

— Не е същото. Нещо... друго е.

Тя кимна, сякаш бе почувствала същото.

— Трябва да повикаме останалите. Трябва да бъдем в пълния си кръг. Ако това е неговото място.

— Там. — Той го видя, мрак в мрака, отвор на пещера, свряна в подножието на хълма.

Не би могъл да я заведе вътре, помисли си Фин. Нямаше да го направи, защото вътре беше смъртта. И дори по-лошо.

В мига, в който си го помисли, старецът излезе навън. Беше с груба роба, износени кожени ботуши. И косата, и брадата му бяха оплетени, дълги и бели. В очите му имаше лудост и магия.

— Идвате прекалено рано. Прекалено късно идвате. — Докато говореше, той вдигна ръка. От нея закапа кръв, кръв заля грубата му роба.

— Свършено е. Както и аз съм свършен. Прекалено рано е, за да го видите, прекалено късно — да го спрете.

— Какво е свършено? — попита Фин. — Кой си ти?

— Аз съм жертвата. Аз съм бащата на мрака. Аз съм предаден.

— Мога да помогна. — Но когато Брана пристъпи напред, от пещерата изригна сила. Помете я назад заедно с Фин, а стареца повали на земята, която се обагри в черно от кръвта му.

— Тъмна вещица от бъдното — прошепна той. — Поколение от кръвта на Кеван. Няма помощ. Той погълна мрака. Всички сме прокълнати.

Фин скочи на крака и се опита да избута Брана назад.

— Той е вътре. Вътре е. Мога да го усетя.

Но когато понечи да хукне към пещерата, тя го сграбчи здраво.

— Не и сам. Не може да си сам.

Той се извърна и по лицето му се четеше ярост.

— Той е мой и аз съм негов. Твоята кръв направи да е така. Вашето проклятие нося и затова ще получа възмездие.

— Не бива да е за отмъщение. — Тя се обви около него. — Защото така ще бъдеш проклет навеки. Не за отмъщение. И не сам.

Но Фин се събуди сам, облян в пот, а белегът на рамото му го изгаряше като прясно клеймо.

А все още усещаше уханието й по чаршафите, по кожата си. Във въздуха.

Кучето потрепери до него, заскимтя.

— Всичко е наред вече. — Погали го разсеяно. — Всичко свърши засега.

Взе си душ, за да отмие потта, навлече панталон и стар пуловер и слезе на долния етаж. Пусна кучето навън и бегло отбеляза, че дъждът е спрял и бледото зимно слънце наднича зад облаците.