Имаше нужда да помисли трезво, затова тръгна да прави кафе. После изруга, когато на вратата се потропа.

Сети се за Маги и побърза да се върне, като междувременно я потърси в мислите си и се успокои, че с кобилата всичко е наред.

Отвори вратата на Брана.

Тя влезе и го бутна силно с две ръце.

— Нямаше право! Проклет негодник, нямаш право да ме увличаш в съня си.

Той сграбчи китките й, преди да успее отново да го блъсне. И отново си помисли, че сияе, но този път от истинска ярост.

— Не съм — или поне не нарочно. Може пък ти да си ме въвлякла в твоя сън.

— Аз? Глупости. Ти ме вкара в леглото си.

— Не беше против волята ти. — Понеже стискаше ръцете й, нямаше как да му удари плесница, но пък силата й бе свободна и тя го запрати цели две стъпки назад. При това леко го опари. — Престани. Най-добре охлади страстите, Брана. Сега си в дома ми. Не знам дали аз съм те извикал, дали ти си извикала мен, или нещо друго е повикало и двама ни. И не мога да мисля, по дяволите, защото дори и чаша кафе не съм изпил още.

С тези думи той се обърна и закрачи към кухнята.

— Е, и аз не съм пила. — Тя хукна подире му. — Искам да ме погледнеш.

— А аз си искам проклетото кафе.

— Погледни ме, Финбар, да те вземат дяволите. Погледни ме и ми отговори. Ти ли ме привлече в съня си, в леглото си?

— Не. — Той прокара ръка в косата си. — Не знам, просто не знам, но ако съм го направил, то е било в съня ми, по дяволите, и не е било нарочно. За бога, Брана, не бих ти направил магия. Каквото и да си мислиш за мен, не бива да мислиш това. Никога не бих те използвал по този начин.

Тя си пое дълбоко въздух, после пак.

— Знам го. Извинявай, наистина го знам, когато съм спокойна. Съжалявам искрено. Бях... разстроена.

— Нищо чудно. И аз не съм в най-добрата си форма.

— Бих пийнала кафе, ако нямаш нищо против.

— Разбира се.

Той отиде при кафемашината — от онези, които тя си бе мечтала да си купи и които правеха най-различни видове кафе, чай и шоколадови напитки.

— Няма ли да седнеш? — Той кимна към малката остъклена веранда, където вероятно пиеше сутрешното си кафе.

Брана седна на една от пейките с мека тапицерия в оранжево-червено и се загледа в ръчно направена дървена купа — лъскава като стъкло — пълна с яркочервени ябълки.

Бяха големи хора, напомни си тя, и нямаше защо да се свенят да обсъдят случилото се в голямото легло.

— Не мога и няма да обвинявам един мъж за това къде скитат мислите му насън — започна тя.

— Не мога и няма да виня една жена за това къде скитат нейните. — Той й поднесе кафето в огромна бяла чаша, която остави на масата пред нея. — Защото може да се окаже, че си била ти.

Не бе помислила за този вариант и затова слисано замълча. За да си даде време да помисли, тя опита кафето и откри, че е точно по вкуса й.

— Добре. Може и така да е било. Или макар че не бях се замисляла досега, възможно е да са били съвсем други сили.

— Други?

— Кой може да каже? — Вече по-скоро объркана, отколкото ядосана, тя вдигна ръце. — Това, което знаем, е, че аз дойдох или бях доведена в леглото ти и в онова, подобно на транс, състояние в съня двамата започнахме нещо, което нормалните хора правят.

— Кожата ти е нежна като розови листенца.

— Няма нищо чудно — небрежно подхвърли тя, — защото използвам собствените си продукти, а аз правя страхотни неща.

— В онези мигове, Брана, всичко бе както някога и дори по-хубаво.

— В онези мигове и двамата бяхме подвластни на магия. И какво стана, Фин, когато се сляхме? В онзи миг? Светкавицата, бурята, светлината и после мракът, когато бяхме захвърлени в друго място и време. Не е ли показателно за цената, която е платена за тези мигове?

— Не и за мен, изобщо не ми е ясно. Какво научихме Брана? Върни се назад.

Тя скръсти ръце. Мрак, гъста гора, без луна, без звезди, силен вятър, който свисти в клоните на дърветата.

— Река. Шумоленето на вода някъде зад нас.

— Да. — Тя затвори очи, пренесе се обратно. — Точно така. Реката е зад нас, а силата — отпред. Силата на мрака, но въпреки това тръгнахме към нея.

— Пещерата. Леговището на Кеван, сигурен съм.

— Не го видяхме.

— Почувствах го, но... не е каквото е сега. Има още нещо. — Той поклати глава. — Не съм сигурен, но макар да не знаех къде сме, усетих нещо познато. Сякаш би трябвало да го познавам. И тогава се появи старецът.

— Не го познавам.

— Нито пък аз, но отново имах усещането, че би трябвало да го позная. Прекалено рано, за да видим, прекалено късно да го спрем, по думите му. Загадки. Проклети гатанки.

— Смяна на времето според мен. Не бяхме в сегашното, но не и когато можем да научим повече. Той се нарече жертва.

— И родител на мрака. Кръвта му изтичаше. Луд и умиращ, но в него имаше сила. Отслабваше, но още беше там.

— Жертва на Кеван? — зачуди се Брана, после рязко изправи гръб. — Баща на Кеван? — каза тя в същия миг, в който прочете мисълта в очите на Фин. — Възможно ли е?

— Ами все някой го е заченал. О, той ме нарече „поколение от кръвта на Кеван“, а теб — „Тъмна вещица от бъдното“. Той ни позна, Брана, макар да не сме били родени в неговото време. Знаеше кои сме.

— Той не е превърнал Кеван в това, което е. — Тя поклати глава, отново се остави да изпита чувствата, които бе изпитала преди. — В него нямаше достатъчно сила за това. Но...

— В пещерата, там имаше повече. — Вече по-спокоен, Фин отпусна юмрука си върху масата. — Дали старецът е създал нещо, което не е могъл да овладее, дали не е извикал мрака, дал му е източник?

— Кръвта на Кеван — негов баща. И кръвта на бащата бе пролята. Животът му се изля върху земята. Като жертвоприношение? Господи, Фин, Кеван е убил собствения си баща, пожертвал го е, за да получи силата на мрака?

— Трябва да има кръв — прошепна Фин. — Винаги има кръв. Мракът го изисква; дори и светлината иска така. Прекалено рано да видим. Ако бяхме останали, дали щяхме да го открием точно когато е получил силата, която има сега? Тъкмо когато я е придобил, но още не е напълно овладяна?

— Станало е тогава, когато старецът е умирал. Сякаш избухна, нали, изхвърли ни обратно, разкъса магията, която ни е върнала назад. И беше студено, помниш ли, усети ли го? Беше адски студено за миг, преди всичко да свърши, и после се събудих в собственото си легло.

Фин стана и закрачи неспокойно.

— Едва ли е искал да сме там. Кеван. Не може да е искал да сме близо до леговището му или да научим как и от какво е произлязъл.

— Ако сме прави в разсъжденията си.

— Не той ни е отвел там, Брана. Защо да го прави? Колкото повече знаем, толкова повече оръжия имаме, за да го сразим. Други сили, казваш ти. И аз бих казал, че други сили са ни изпратили там, независимо дали са вътре в нас, или извън нас.

— Защо само нас двамата? Защо не и шестимата?

— Тъмна вещица от бъдното, поколение от кръвта на Кеван? — Той сви рамене. — Отлично знаеш, че магията невинаги е подвластна на логиката. Трябва да се върнем и да научим повече.

— Няма да правя секс с теб само, за да се върнем назад във времето до пещерата на Кеван.

— Но би жертвала живота си за това. — Той махна с ръка, за да спре думите й. — Не искам да използвам секса като средство за магия, дори и с теб. И искам да бъда в пълно съзнание следващия път, когато поемем по този път, а не да бъда отведен от чужди сили. Трябва да помисля.

— Дай ми клетва.

— Какво? — Разсеян от мислите си, той се обърна и я видя как става от мястото си, а дългата й коса се вееше свободно. Погледът й бе едновременно спокоен и яростен.

— Закълни се, Финбар. Няма да се връщаш сам. Няма да продължаваш без мен, без нашия кръг. Ти не си сам и няма да действаш сам. Дай ми думата си тук и сега.

— Вярваш ли, че съм толкова безразсъден, толкова склонен към самоунищожение?

— Знам какво направи на Самхейн, когато бе готов да напуснеш кръга ни и сигурното си място в него, за да хукнеш сам след Кеван, дори и рискувайки никога да не се върнеш обратно в своето време и дом. Толкова малко ли мислиш за нас, Фин? Толкова маловажни ли сме, че би си тръгнал и би ни оставил?

— Ти и останалите сте всичко за мен, но той е от моята кръв, не от твоята. — Думите бяха горчиви, но самата истина. — Въпреки това няма да действам сам. Защото, ако сбъркам, бих рискувал живота на теб и останалите. Всичко.

— Дай ми ръката си. — Тя протегна своята. — Дай ми ръка, за да скрепим клетвата.

Той пое ръката й в своята. Светлина грейна между пръстите им, изпращя и пропука като фитил, който току-що е докоснал пламъка.

— Да. Виж ти — тихо каза той. — Това не се беше случвало от много време.

Тя почувства топлината, която се разля в тялото й — едновременно утеха и мъчение. Дали щеше да порасне в пламък, запита се тя, ако се приближи към него, ако се пресегне и го докосне?

Отдръпна ръката си от неговата, отстъпи крачка назад.

— Трябва да кажа на останалите, преди да са хукнали по задачите си за деня. Ела и ти.

— Ти ще се справиш. — А на него му бе нужно малко да се отдалечи от нея. — Имам да свърша някои неща.

— Добре. — Тя тръгна редом с него към вратата. — Днес ще поработя с Айона, ще видим какво ще направим. Може би е най-добре всички да се съберем заедно, но не тази вечер. Трябва ни още малко време, за да обмислим добре всичко. Утре вечер, ако те устройва.

— Ти ще сготвиш.

— Такава е съдбата ми.

Искаше му се да погали с ръка косата й, да я усети, както бе в съня. Но не я докосна.

— Ще донеса вино.

— Това е твоята съдба. — Тя прекрачи прага, след като той й отвори вратата, после се обърна, остана за миг навън с утринната мъгла около нея. — Построил си хубава къща, Фин. Красива е несъмнено, но има и чудесна атмосфера в нея.

— Не си видяла почти нищо освен кухнята.

— Е, казват, че тя е сърцето на дома. Ако можеш да дойдеш утре към три следобед, ще успеем да поработим заедно, преди другите да дойдат за вечеря.

— Ще се постарая.

Той остана да чака, докато тя вървеше към колата си, но се изненада, когато тя спря и се обърна, за да му хвърли закачлива усмивка.

— Трябва да спомена, че и твоята кожа е много нежна, но по мъжествен начин, разбира се.

Той се разсмя и усети как напрежението в тялото му намалява, докато тя се отдалечава.

ПЕТА ГЛАВА

След като разказа историята си, Брана помоли останалите от своя кръг да помислят какво означава тя и поиска още нещо.

— Бих искала къщата да се опразни от мъже довечера и да остана само с жените, с вино и мостри на бои, и други такива. Бихте ли ми направили услуга, Конър, Бойл? Отидете да превземете къщата на Фин и останете там през нощта. Правете това, което правят мъжете, когато са без жени. Не искам да знам какво е то.

Когато Конър се поколеба, тя забоде пръст в корема му.

— И да не ти минава през ума дори, че ние трите може да имаме нужда от мъжка защита. Две от нас са вещици като теб, а другата може да те срита здравата, ако я ядосаш.

— Много внимавам да не я ядосвам. Добре. Какво ще кажеш, Бойл, да замъкнем Фин до бара, а после да се завлечем обратно в неговата къща?

— Аз съм „за“. Предполагам, че и той ще иска компания — отвърна Бойл и хвърли поглед към Брана.

— Дали я иска, или не, има нужда от компания. Аз ще съм в ателието. Айона, когато свършиш тук, ще ти намеря работа.

— Аз ще дойда към шест — каза Мийра и изчака Брана да излезе от стаята, преди да продължи. — Ужасно тежко е било и за двамата. Не знам как изобщо могат да го понесат. Затова предлагам да им осигурим малко забавление и веселие поне тази вечер.

— Ще го направим. — Бойл потупа Мийра по рамото, после се обърна към Айона. — Хубаво е, че ще си с нея днес.

Надяваше се, че ще може да помогне, ще знае какво да каже и какво не. А когато отиде в ателието, Брана вече бе до печката и на плота бяха подредени цяла дузина бурканчета с огледални стени.

— Имам поръчка за тези, затова искам първо да приключа с тях, а после съм решила да направя няколко комплекта — в малките шишенца — от лосион за ръце, сапун и маска за лице. Ще ги сложим заедно в червените кутии, от които ми изпратиха твърде много, ще ги завържем с панделка на червено и зелено каре. Айлийн ще може да ги предлага с отстъпка, тъй като доставчикът не ми таксува допълнителните кутии, понеже грешката си беше негова. Някои хора все чакат последния момент за коледното пазаруване, така че със сигурност ще се продадат.

Айона се довери на инстинкта си, приближи се и без да каже нищо, прегърна братовчедка си.

— Добре съм, Айона.

— Знам, но само защото си толкова силна. Аз не бих била. Искам само да знаеш, че съм с теб, ако решиш да откачиш.