Когато настъпи време да си тръгват, Джон Торп дойде да им помогне. Катрин бе непосредственият обект на неговата галантност. Докато чакаха във фоайето за файтон, той изпревари въпроса й, почти изминал целия път от сърцето до върха на езика й. Попита я важно дали е забелязала разговора му с генерал Тилни.

— Той е отличен старец, кълна се! Здрав, енергичен, изглежда на годините на сина си. Трябва да ви кажа, че много го уважавам. Той е един от най-благородните мъже, които са се раждали.

— Но откъде го познавате?

— Откъде го познавам! Малко са хората в града, които не познавам. Често съм го срещал в „Бедфорд“23 и днес, щом влезе в билярдната, веднага се сетих, че съм виждал лицето му. Той, между другото, е един от най-добрите играчи. Направихме една малка игра, макар че в началото аз почти се страхувах от него. Залогът беше пет срещу четири в негова полза и ако не бях постигнал един от най-добрите удари, които светът може би е виждал — попаднах точно в топката му, но не мога да ви го обясня, защото не сме до игрална маса, нямаше да победя. Отличен човек и богат като евреин. Бих искал да обядвам с него, предполагам, че дава разкошни обеди. А за какво мислите, че си говорихме? За вас. Да, за вас. Генералът ви намира за едно от най-хубавите момичета в Бат.

— Но това е абсурдно. Как можахте да кажете такова нещо?

— И какво мислите, че казах аз? — Той сниши глас. — Точно така, генерале, и аз съм на същото мнение.

Катрин, която се бе почувствала така доволна от възхищението на генерала, а не на Джон, не съжали, че мистър Алън я извика в този момент. Торп, обаче, настояваше да я изпрати до файтона и докато се качваше, продължи все така да я ласкае, колкото и да го умоляваше да престане.

Толкова беше хубаво, че от страна на генерал Тилни вместо неодобрение среща възхищение. Катрин радостно си мислеше, че вече няма основание да се страхува от срещата си с нито един член на това семейство. Вечерта й бе донесла повече, неизмеримо повече, отколкото би могла да се надява.

Глава тринадесета

Пред погледа на читателя се изнизаха понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота. За всеки ден поотделно бяха описани случилите се събития, надеждите и опасенията, страданията и удовлетворенията на Катрин. Сега остана да отразим мъчителните терзания, които донесе неделята и да приключим седмицата. Планът за пътуването до Клифтън беше отложен, но не и отменен, и по време на неделната следобедна разходка до Полумесеца отново стана дума за него. Изабела и Джеймс обсъдиха нещата на четири очи. На нея отиването до Клифтън й бе оживяло на сърцето, а той правеше всичко, за да й угоди. Затова решиха да осъществят излета следващата сутрин, ако времето е хубаво, но да тръгнат рано, за да се върнат навреме. Така въпросът бе уреден, получиха одобрението на Торп, остана само да се съобщи на Катрин. Тя се бе отделила от тях за няколко минути, за да поговори с мис Тилни. През това време планът беше начертан и завърналата се Катрин беше посрещната с твърдо искане да се присъедини към тях. Вместо весело да се съгласи без никакви възражения, както очакваше Изабела, тя остана сериозна и заяви, че съжалява, но не може да отиде. Уговорката, която трябвало да я възпре още предишния път, сега вече определено не й позволявала да ги придружи. Току-що се били разбрали с мис Тилни на следващия ден да предприемат обещаната разходка. Всичко било решено и тя в никакъв случай не би могла да се отметне. Едва успя да отговори, когато братът и сестрата Торп в един глас извикаха, че е длъжна и трябва да се отметне. Било решено, че утре отиват в Клифтън и не могат да тръгнат без нея. Нищо няма да й струва да отложи с един ден някаква си разходка и те не искат да чуват за отказ. Катрин се разстрои, но не отстъпи.

— Не ме придумвай, Изабела. Обещала съм на мис Тилни. Не мога да дойда.

Това не даде никакъв резултат. Засипаха я със същите аргументи: че е длъжна, че трябва да отиде и че те не искат да чуват за отказ.

— Толкова е лесно да кажеш на мис Тилни, че току-що са ти припомнили твое старо обещание и да я помолиш да отложи разходката за вторник.

— Не, не е лесно. Не мога да го направя. Няма никакво мое старо обещание.

Изабела стана още по-настойчива. Увещаваше я най-нежно, обръщаше се към нея с най-гальовни думи. Тя е убедена, че нейната най-скъпа, най-мила Катрин не мисли сериозно да откаже да изпълни такава дребна молба на приятелката, която тъй силно я обича. Тя знае, че любимата й Катрин има толкова чувствително сърце, толкова мил нрав, че няма да е трудно да я склонят онези, към които е така привързана. Всичко беше напразно. Катрин бе уверена в правотата си и независимо от болката, която й причиняваха тези нежни и ласкави увещания, не можеше да позволи да й повлияят. Тогава Изабела опита друго средство. Тя я обвини, че обича мис Тилни, която познава съвсем отскоро, повече от най-добрите и най-старите си приятели, че е станала студена и безразлична към самата нея.

— Не мога да не ревнувам, Катрин, когато виждам как ме пренебрегваш заради непознати, мене, която те обича извънредно много. Когато дам някому сърцето си, нищо не е в състояние да промени отношението ми. Но излиза, че другите не изпитват толкова силни чувства. Сигурна съм, че прекомерната привързаност дори ми вреди. Признавам, че като виждам как непознати ми крадат твоето приятелство, се чувствам засегната до дъното на душата си. Тези Тилни сякаш поглъщат всичко, което им се изпречи на пътя.

Обвиненията се сториха на Катрин колкото странни, толкова и жестоки. Та може ли приятелка така да излага на показ чувствата си пред другите? Изабела й изглеждаше неблагородна и егоистична, загрижена единствено за собственото си удоволствие. Такива болезнени мисли преминаха през главата на Катрин, но тя не отрони дума. Междувременно, Изабела бе притиснала кърпичка към очите си и Морланд, съвсем разстроен от тази гледка, не се сдържа:

— Е, Катрин, мисля, че повече не трябва да упорствуваш. От тебе не се изисква голяма жертва, а само да зарадваш такава приятелка. Ако продължаваш да отказваш, ще си помисля, че си направо жестока.

За първи път брат й открито заставаше срещу нея. В стремежа си да избегне неговото недоволство тя предложи компромис. Достатъчно е да отложат излета за вторник, което лесно могат да направят, защото зависи само от тях и тя спокойно ще ги придружи и всички ще бъдат доволни.

„Не, не, не! — беше незабавният отговор. — Не може. Торп не е сигурен дали евентуално няма да ходи в Лондон във вторник.“ Катрин изрази съжаление, но повече от това не можеше да направи. Последва кратко мълчание, нарушено от Изабела, която студено заяви:

— Прекрасно, край на излета. Ако Катрин не дойде и аз не мога да отида. Невъзможно е да съм единствената жена. За нищо на света не бих извършила нещо толкова непристойно.

— Катрин, длъжна си да дойдеш — каза Джеймс.

— Но защо мистър Торп не вземе някоя от другите си сестри? Мисля, че и на двете ще им бъде приятно да дойдат.

— Благодаря — извика Торп, — но аз не съм дошъл в Бат да возя сестрите си и да изглеждам като глупак. Не, ако вие не дойдете, дяволите да ме вземат, ако и аз отида. Идвам не за друго, а за да ви карам.

— Подобен комплимент не носи удоволствие — забеляза Катрин, но Торп не я чу, защото рязко се бе отдалечил.

Останалите трима продължиха заедно. Катрин се чувстваше много неудобно по време на цялата разходка. Или никой не проронваше дума, или отново я нападаха с увещания и укори. Ръката й още държеше ръката на Изабела, но сърцата им враждуваха. В един момент омекваше, в следващия се дразнеше, но страданието и неотстъпчивостта й оставах непроменени.

— Не мислех, че има толкова инат у тебе, Катрин — каза Джеймс. — Едно време не бе трудно да те убеди човек, някога ти бе най-милата и разбрана сестра на света.

— Надявам се и сега да не съм се променила — отвърна Катрин, доста разчувствана, — но наистина не мога да дойда. Може и да греша, но правя онова, което мисля за правилно.

— Подозирам — не много високо каза Изабела, — че не страдаш чак толкова.

Сърцето на Катрин се обърна, тя рязко издърпа ръката си, а Изабела не я спря. Изминаха десет дълги минути, преди Торп отново да се присъедини към тях с по-весел вид и с думите:

— Е, уредих въпроса, сега утре можем да тръгнем с чиста съвест. Бях при мис Тилни и се извиних от ваше име.

— Не е възможно! — извика Катрин.

— Възможно е, кълна се. Идвам от нея. Казах й, че сте ме изпратили да й кажа, че току-що сте си спомнили едно старо обещание да дойдете утре с нас в Клифтън, затова не можете да си позволите удоволствието да се поразходите с нея преди вторник. Тя каза, че няма значение, за нея във вторник също е удобно и с това нашите трудности приключиха. Добра мисъл ми хрумна, нали?

Лицето на Изабела отново просия от усмивки и добро настроение и Джеймс възвърна щастливия си вид.

— Наистина божествена мисъл! Сега, скъпа Катрин, всичките ни огорчения останаха в миналото. Ти си най-достойно освободена от уговорката и утре ще се повеселим чудесно.

— Няма да стане — каза Катрин. — Няма да се примиря с това. Трябва веднага да изтичам до мис Тилни и да й кажа истината.

Изабела, обаче, хвана едната й ръка, а Торп другата, а тримата заедно я засипаха с укори. Дори Джеймс беше разгневен. След като всичко беше уредено, след като самата мис Тилни бе казала, че вторник е удобен за нея ден, беше невероятно глупаво, направо абсурдно, Катрин да продължава да възразява.

— Не ме интересува! Мистър Торп не е имал никакво право да съчинява подобно съобщение. Ако смятах, че е уместно разходката да се отложи, сама щях да говоря с мис Тилни. Сега се е получило още по-грубо. После, откъде да зная дали мистър Торп… той може пак да е сбъркал. В петък с грешката си той вече ме подведе да се покажа невъзпитана. Пуснете ме, мистър Торп, не ме дръж, Изабела.

Торп обяви, че би било безполезно да тича след семейство Тилни, защото той ги настигнал на ъгъла на Брок Стрийт и те вече са пристигнали вкъщи.

— Точно затова ще изтичам след тях — каза Катрин — където и да са, ще изтичам след тях. Няма смисъл да говорим. Щом не можахте да ме убедите да направя нещо, което смятам за погрешно, никога няма да ме подведете с хитрост. — С тези думи тя се отскубна и бързо се отдалечи. Торп бе готов да се втурне след нея, но Морланд го удържа:

— Остави я, нека върви, щом иска.

— Тя се инати като…

Той не довърши сравнението, защото едва ли му идваха наум прилични думи.

Катрин се отдалечаваше силно развълнувана, с най-бързата крачка, с която можеше да се движи в тълпата. Страхуваше се, че ще я преследват, но бе твърдо решена да не се предава. Докато вървеше, разсъждаваше върху случилото се. Болеше я, че ги е разочаровала и разсърдила, особено брат си, но не се разкайваше за съпротивата си. Даже да не беше собственото й желание, все едно не би било редно да не удържи втори път на уговорката си с мис Тилни, да се отметне от обещание, дадено само преди пет минути и то под фалшив претекст. Тя не се беше противила само по егоистични подбуди, не се беше ръководила единствено от собственото си удоволствие. Излетът, сам по себе си, щеше да е приятен, защото щеше да види Блейз Касъл. Не, не, тя се беше съобразила с дълга си към другите и към собствената си репутация в техните очи.

Убеждението, че е права, не беше достатъчно да възстанови вътрешното й спокойствие. Щеше да се успокои едва след като разговаряше с мис Тилни. Ускори крачка, приближавайки към Полумесеца и почти тичешком измина остатъка от пътя до горния край на Милсъм Стрийт. Бе се движила толкова бързо, че макар Тилни да бяха тръгнали много по-рано, тя успя да ги види, точно когато влизаха в квартирата си. Прислужникът още не бе затворил вратата и тя само каза, че трябва да говори с мис Тилни, бързо премина покрай него и изтича нагоре по стълбите. Отвори първата изпречила се пред очите й врата — падаше се от дясната страна — и се озова в гостната заедно с генерал Тилни, сина и дъщеря му. Моментално притъпи към обяснението си, което поради нервната й възбуда и учестеното дишане имаше само един недостатък — не беше никакво обяснение.

— Много бързах да дойда… Всичко е било грешка… Никога не съм обещавала да ходя… Казах им от самото начало, че няма да отида… Тичах насам, за да обясня… Не ме интересува какво ще помислите за мене… Не можах да изчакам прислужника…