Джейн Остин - Абатството Нортангър

Рано на следващия ден пристигна бележка от Изабела, цялата пропита от миролюбие и нежност, в която тя настойчиво умоляваше приятелката си да я посети по изключително важен въпрос. В прекрасно настроение, породено и от настъпилото успокоение и от любопитство, Катрин бързо се отправи към Едгарс Билдингс. Двете по-малки мис Торп бяха сами в приемната и когато Ан излезе да повика сестра си, Катрин използува възможността да разбере повече подробности за излета предишния ден. Марая направо жадуваше да разказва за него и Катрин веднага научи, че по-чудесен план никога не би могъл да се измисли, човек просто не можел да си представи колко великолепно прекарали и изобщо било невероятно хубаво. Такова беше описанието през първите пет минути. Вторите пет разкриха следните подробности: тръгнали направо към хотел „Йорк“, изяли по една супа и поръчали ранен обяд, после отишли до Водната зала, опитали минералната вода и похарчили малко пари за въглени-талисмани и каменни фигурки, после се отбили за сладолед в една сладкарница и бързо се върнали в хотела и изгълтали скоростно обяда си, защото не искали тъмнината да ги застигне по пътя. Потеглили обратно и пътуването било чудесно, само дето луната не се показала, валял слаб дъжд и конят на мистър Морланд бил толкова уморен, че едва се движел.

Катрин слушаше с истинско удовлетворение. Излизаше, че никой не бе и помислил за Блейз Касъл, а що се отнася до останалото — за него не си струваше да се съжалява дори за част от секундата. Разказът на Марая завърши с изблик на сърдечна жалост към сестра й Ан, която, според нея, била бясна, че не я взели на излета и се държала непоносимо.

— Сигурна съм, че никога няма да ми прости. Вие, обаче, знаете, че аз нищо не можех да направя. Джон искаше аз да отида и се кълнеше, че за нищо на света няма да се вози в една кола с нея заради дебелите й глезени. Предполагам, че тя ще се цупи цял месец, но съм решила да не се ядосвам. Дреболии не могат да ме накарат да изляза от кожата си.

В този момент в стаята устремно влезе Изабела с толкова щастлив и важен вид, че обсеби цялото внимание на приятелката си. Марая безцеремонно бе отпратена, Изабела прегърна Катрин и първите й думи бяха:

— Да, моя скъпа Катрин, истина е. Твоята проницателност не те излъга. О, този твой хитър поглед! От него нищо не може да убегне!

В отговор Катрин само я изгледа с учудено неразбиране.

— Хайде, моя обична и най-скъпа приятелко — продължи Изабела, — успокой се. Както забелязваш, аз самата съм изумително развълнувана. Нека седнем, така ще ни е по-удобно да говорим. И така, ти се досети веднага, щом получи бележката ми, нали? Лукаво създание! О, моя мила Катрин, само ти, която познаваш сърцето ми, можеш да оцениш сегашното ми щастие. Твоят брат е най-очарователният мъж. Само би ми се искало да съм по-достойна за него. Но какво ли ще кажат твоите чудесни родители? О, небеса, толкова се вълнувам, когато мисля за тях!

Нещо започна да се пробужда в съзнанието на Катрин. Истината изведнъж проблесна в ума й и тя съвсем разбираемо поруменя от това тъй ново преживяване и възкликна:

— Милостиви небеса! Скъпа Изабела, какво искаш да кажеш? Да не би… да не би наистина да си влюбена в Джеймс?

Тази смела догадка, както скоро се разбра, представляваше само половината от фактите. На трескавото вълнение, което Катрин бе набедена, че е забелязвала във всеки поглед и постъпка на приятелката си, било отговорено с възхитително признание в не по-малко пламенна любов по време на излета предишния ден. Изабела на свой ред обещала на Джеймс сърцето и верността си. За първи път Катрин чуваше нещо толкова завладяващо, непознато и радостно. Брат й и приятелката й сгодени! Никога преди не се бе изправяла пред подобно обстоятелство, струваше й се, че значението му е необхватно и тя гледаше на него като на едно от онези велики събития, които рядко се повтарят в обичайния ход на живота. Катрин не успяваше да покаже силата на чувствата си, но естеството им зарадва приятелката й. Първият поток от думи разкри щастието на всяка една от тях, че ще има такава сестра и двете прекрасни дами се прегръщаха и плачеха от радост.

Трябва да се признае, че колкото и искрено възторжена да бе Катрин от перспективата за бъдещото родство, Изабела далече я превъзхождаше в очакванията си за нежните чувства помежду им:

— Ти ще си ми несравнимо по-скъпа, Катрин, от Ан или Марая. Чувствам, че ще бъда много повече привързана към скъпите ми семейство Морланд, отколкото към собственото си семейство.

Подобно извисяване в приятелските чувства бе непостижимо за Катрин.

— Толкова приличаш на скъпия си брат — продължи Изабела, че аз безумно се привързах към тебе в момента, в който те видях. При мене винаги е така — първият момент решава всичко. Още в деня, когато Морланд дойде у нас на Коледа, след първия поглед сърцето ми беше безвъзвратно загубено. Спомням си, че носех жълтата си рокля, а косата ми бе сплетена на плитки на венец. Когато влязох в гостната и Джон го представи, помислих си, че никога не съм виждала по-красив мъж.

Тук Катрин скрито в себе си отбеляза, че любовта е могъща сила, защото въпреки изключителната си обич към брат си и пристрастността към достойнствата му, тя никога не го бе смятала за красив.

— Спомням си също, че мис Андрюз бе дошла на чай у нас същата вечер. Бе облечена в червеникавокафява тънка коприна и божественият й вид ме караше да мисля, че брат ти непременно ще се влюби в нея. От тези размишления не можах да мигна цяла нощ. О, Катрин, колко безсънни нощи съм прекарала заради брат ти! Зная, че ужасно съм отслабнала, но не искам да ти причинявам болка, като ти описвам страданията си. Ти си ги наблюдавала достатъчно. Мисля, че през цялото време се издавах. Бях толкова непредпазлива, когато ти казах за пристрастието си към свещениците. Винаги обаче съм била сигурна, че ти ще опазиш моята тайни.

Катрин си мислеше, че надали има друг, който да е могъл по-добре да опази тази тайна, но засрамена от недосетливостта, за която Изабела изобщо не подозираше, не се реши да я разубеждава, нито да отрича хитрата проницателност и нежното съчувствие, което приятелката й приписваше. Разбра, че брат й се готвеше незабавно да замине за Фулъртън, за да уведоми родителите им и да поиска тяхното съгласие. Именно това пораждаше у Изабела истинско безпокойство. Уверена, че баща й и майка й никога няма да се противопоставят на желанието на сина си, Катрин се стараеше да убеди и приятелката си.

— Трудно могат да се намерят родители — каза тя, — които с такава обич да се отнасят към децата си и толкова да желаят тяхното щастие. Никак не се съмнявам, че веднага ще дадат съгласието си.

— Морланд казва съвсем същото — отвърна Изабела, — но все пак не смея да се надявам. Зестрата ми ще бъде много малка и родителите ти никога няма да благословят такава женитба. Та брат ти би могъл да се ожени за най-добрата!

Тук Катрин отново съзря силата на любовта.

— Наистина, Изабела, ти си прекалено скромна. Разликата в състоянието не означава нищо.

— О, моя мила Катрин, зная, че за твоето щедро сърце не означава нищо, но не можем да очакваме всички да бъдат толкова безкористни. Аз лично със сигурност зная, че единственото ми желание е положението да беше обратното. Ако аз разполагах с милиони, ако бях господарка на целия свят, бих избрала брат ти и никой друг.

Величието на това чувство, за първи път изразявано пред нея от друг човек, трогна Катрин и събуди най-приятни спомени за всички героини, познати й от романите. Реши, че приятелката й никога не е изглеждала по-прекрасна, отколкото в мига, когато произнесе възвишените думи.

— Сигурна съм, че ще се съгласят — настойчиво твърдеше Катрин. — Сигурна съм, че ще останат във възторг от тебе.

— За себе си мога да кажа — заяви Изабела, — че с моите толкова скромни изисквания бих се задоволила и с най-малкия възможен доход. Когато хората наистина се обичат, даже бедността се превръща в богатство. Мразя пищността и за нищо на света не бих се установила в Лондон. Бих се чувствала великолепно в малка къща в някое отдалечено селце. В околностите на Ричмънд има няколко прекрасни малки вили.

— Ричмънд ли? — възкликна Катрин. — Вие трябва да дойдете да живеете някъде недалече от Фулъртън. Трябва да сте близо до нас.

— Разбира се, в противен случай бих се чувствала много нещастна. Стига ми да съм близо до тебе, за да съм напълно щастлива. Но всичко това са празни приказки! Ще си забраня да мисля за подобни неща, преди да разберем какъв ще бъде отговорът на баща ти. Морланд казва, че ако тази вечер изпрати писмото до Солзбъри, утре може да го получим. Утре? Чувствам, че няма да ми стигне смелостта да отворя това писмо. Зная, че то ще бъде непоносим удар за мене.

Едва изразила тази си убеденост, тя се отдаде на мечти и когато заговори отново, вече обясняваше каква булчинска рокля ще избере.

Беседата бе прекъсната от самия неспокоен млад влюбен, който бе дошъл да отправи прощална въздишка, преди да замине за Уилтшър. На Катрин й се искаше да го поздрави, но не знаеше какво да каже. Красноречието се прояви единствено в очите й. В тях всички осем части на речта блестяха с най-голяма изразителност и Джеймс с лекота можа да ги свърже. Той беше нетърпелив да стигне вкъщи и получи потвърждение на всичките си надежди, затова сбогуването не продължи дълго. То би било още по-кратко, ако дамата на сърцето му не го бе спирала многократно с настойчивите си молби да тръгва. На два пъти тя го връща почти от вратата, за да му каже как изгаря от нетърпение той да тръгне по-бързо. „Наистина, Морланд, насила трябва да ви изгоня. Помислете си колко път имате. Не издържам повече да гледам как се бавите. За Бога, не губете още време. Хайде, тръгвайте, тръгвайте, умолявам ви!“

Този ден двете приятелки, чиито сърца повече от всякога се бяха слели в едно, прекараха неразделни. Часовете отлетяха, докато те мечтаеха за сестринското си щастие. Мисис Торп и нейният син, които сякаш очакваха само съгласието на мистър Морланд, за да сметнат годежа на Изабела за най-щастливото възможно събитие в семейството си, бяха допуснати до обсъжданията и внесоха своя дял от многозначителни погледи и загадъчни мимики, за да възбудят напълно полагащото се любопитство у двете непосветени по-малки сестри. На нежната Катрин тази странна криеница изглеждаше едновременно и недоброжелателна, и непоследователна и тя не би се стърпяла да не изтъкне безсърдечността в нея, ако противоречивото поведение на майката и сина не подсказваше нещо на по-малките момичета. Ан и Марая скоро я накараха да се успокои, като съобразително обявиха: „Знаем за какво става въпрос“, и вечерта бе прекарана в своеобразно надлъгване и показ на изобретателността у членовете на това семейство. Еднакво умело едната страна създаваше загадъчност около несъществуващата тайна, а другата неопределено намекваше, че я е разкрила.

Следващия ден Катрин отново прекара с приятелката си. Стараеше се да я ободри и съкрати мудните мъчителни часове до получаването на писмото. Усилията й не бяха никак излишни, защото колкото повече наближаваше времето, когато можеше да пристигне пощата, толкова по-мрачна ставаше Изабела, докато накрая сама не си внуши пълно отчаяние. Писмото дойде и къде бяха поводите за отчаяние? „Никак не ми беше трудно да получа съгласието на моите добри родители. Обещаха ми, че ще направят всичко, което могат, за моето щастие“ — гласяха първите три реда. Беше нужен само един миг, за да се възцари радостна увереност. Цялото лице на Изабела засия неудържимо, всякаква следа от тревога и безпокойство изчезна от него. Тя трудно успяваше да овладее възбудата си и без колебание се обяви за най-щастливата сред смъртните.