Със сълзи на радост мисис Торп прегърна дъщеря си, сина си, гостенката и бе готова да прегърне и половината от жителите на Бат. Сърцето й преливаше от нежност. Не признаваше друго обръщение, освен „скъпи Джон“ и „скъпа Катрин“. „Скъпата Ан“ и „скъпата Марая“ незабавно бяха допуснати да споделят общото блаженство, а повтореното „скъпа, скъпа“ пред името на Изабела само показваше, че това любимо дете е направило всичко, за да го заслужи. И Джон не пропусна да изрази радостта си. Той не само дари мистър Морланд с несравнимата похвала, че е един от най-прекрасните хора на света, но и изрече много противоречиви ласкателства в негова чест.

Писмото, донесло цялото това щастие, бе кратко и не съдържаше друго, освен вече известното уверение, че всичко се е развило благоприятно. Засега не се съобщаваха никакви подробности. Джеймс щеше да пише за тях следващия път. Изабела вече спокойно можеше да си позволи да чака. Онова, което й беше нужно, се съдържаше в обещанието на мистър Морланд. Той дал честната си дума, че ще направи живота им приятен, а откъде щеше да дойде техният доход, дали от прехвърляне на поземлен имот или вложени в ценни книжа пари, беше въпрос, който ни най-малко не вълнуваше натурата й, несклонна да се задълбочава. Вестите бяха достатъчни, за да се чувства сигурна, че скоро ще сключи завиден брак и във въображението й живо се заредиха блажени картини на щастието, което той щеше да й донесе. Видя се след няколко седмици обект на заинтригувани погледи и възхищение на всички нови познати във Фулъртън и на завист на всяка ценена стара приятелка в Пътни — в собствена карета, с ново име на визитните си картички и разкошен венчален пръстен на ръката си.

Съдържанието на писмото вече бе известно и Джон, който единствено заради него още не бе заминал за Лондон, се готвеше да потегли.

— Е, мис Морланд — обърна се той към Катрин, която бе намерил сама в приемната, — дойдох да се сбогувам с вас.

Тя му пожела приятен път. Торп сякаш не я чу, отиде до прозореца, започна да се върти покрай него, тананикаше някаква мелодия и изглеждаше напълно зает със собствените си мисли.

— Няма ли да закъснеете за Дивайзиз? — запита Катрин.

Той не отговори. Помълча минута и изведнъж се разприказва:

— Бога ми, страхотно е, че са намислили да се женят! Това хрумване на Морланд и Бел е умно нещо. Вие как смятате, мис Морланд? Според мене идеята никак не е лоша.

— Уверена съм, че е много добра.

— Наистина ли? Е, това е хубаво. Радвам се, че не сте по принцип противничка на брака. Чували ли сте старата поговорка: „Отидеш ли на една сватба, готви се за друга“? Искам да кажа, че се надявам да дойдете на сватбата на Бел.

— Да, обещах на сестра ви да съм с нея винаги, когато е възможно.

— Тогава, нали знаете — той странно извъртя тялото си и насилено и глуповато се изсмя, — искам да кажа, че можем да проверим дали мелодията на тази стара песен е вярна.

— Мислите ли? Само че аз не пея. Е, желая ви приятно пътуване. Днес съм канена на обяд у мис Тилни и трябва вече да си вървя.

— Ама защо така страшно бързате? Кой знае кога ще се видим пак. Ще се върна чак след две седмици и това за мене ще са две дяволски дълги седмици.

— Тогава защо не съкратите престоя си там? — запита Катрин, когато разбра, че той очаква тя да каже нещо.

— Много сте любезна все пак, любезна и добра. Няма бързо да го забравя. Мисля, че сте най-добрата от всички, които познавам и изобщо… Притежавате невероятна доброта и не е само добротата, у вас има толкова много, толкова много от всички хубави качества и освен това, кълна се, не познавам друга като вас!

— О, Боже, мисля, че не съм по-различна от другите хора, само дето има много по-добри от мене. Желая ви всичко хубаво.

— Все пак искам да ви кажа, мис Морланд, че скоро ще дойда да поднеса почитанията си във Фулъртън, ако нямате нещо против.

— Заповядайте. Баща ми и майка ми ще се радват да ви видят.

— А аз се надявам… аз се надявам, мис Морланд, че вие няма да имате нещо против да ме видите.

— О, Боже, в никакъв случай. Съвсем малко са хората, които не бих искала да видя. В компания винаги е по-весело.

— И аз мисля точно така. Да ми дадат малка весела компания, да ми позволят да съм заедно с хората, които обичам, да ме оставят да бъда където и с когото искам, а останалото може да върви по дяволите. Това е моето мнение и много се радвам, че казахте същото. Струва ми се, мис Морланд, че вие и аз разсъждаваме доста еднакво по повечето въпроси.

— Може и така да е, никога не съм мислила за това. А що се отнася до повечето въпроси, откровено казано, малко са нещата, за които съм си съставила твърдо мнение.

— И аз съм същият, кълна се. Хич не съм склонен да си товаря мозъка с работи, които не ме засягат. Моята представа за нещата е съвсем простичка. Достатъчно ми е да се оженя за момичето, което харесвам, да имам солиден покрив над главата си, а за останалото не ме е грижа. Богатството е едно нищо. Аз съм осигурен с достатъчен собствен доход и ако се случи тя да няма и пени, толкова по-добре.

— Прав сте. По този въпрос съм съгласна с вас. Ако единият е богат, няма никакъв смисъл и другият да притежава голямо състояние. Без значение е кой ще донесе богатството, важното е да стига и за двамата. Отвращава ме стремежът пари при пари да отидат. А да се ожениш за пари за мене е най-недостойното нещо. Желая ви всичко хубаво и ще ни е много приятно да ни посетите във Фулъртън, когато ви е удобно.

И тя си тръгна.

Въпреки цялата си галантност, той не бе в състояние да я задържи повече. В характера му нямаше нищо, което да я накара да се забави още, при положение, че имаше да съобщава голяма новина и да се приготви за важно гостуване. И така, тя забързано си тръгна, а той остана твърдо убеден, че я е ухажвал най-изкусно и тя съвсем явно го е насърчила.

Вълнението, което Катрин беше изпитала най-напред, когато научи за годежа на брат си, я караше да очаква забележителното събитие да предизвика силни чувства у мистър и мисис Алън. Ала колко дълбоко бе разочарована! Оказа се, че двамата са предвидили още при пристигането на брат й важното събитие, което тя обяви след много встъпителни фрази. Те пожелаха щастие на младите хора, мистър Алън отбеляза, че Изабела е много красива, а мисис Алън — че тя има голям късмет и това беше целият израз на техните чувства. Катрин беше силно изненадана от това равнодушие. Все пак, когато разкри тайната, че Джеймс е заминал за Фулъртън предния ден, у мисис Алън се пробудиха някакви емоции. При тази новина тя не можа да запази невъзмутимо спокойствие и неведнъж повтори колко съжалява, че заминаването е трябвало да остане скрито, колко хубаво би било, ако бе знаела за намерението на младия Морланд и колко би й се искало да го види, преди да отпътува, за да може, естествено, да го помоли за услугата да предаде най-сърдечни поздрави на бащата и майката на Катрин и искрени почитания на цялото семейство Скинър.

Глава шестнадесета

Катрин бе очаквала да изпита някакво безкрайно и неповторимо удоволствие от гостуването си на Милсъм Стрийт, а това предопредели неизбежното й разочарование. Да, наистина, генерал Тилни я посрещна изключително любезно, дъщеря му бе много гостоприемна домакиня, а и Хенри си беше у дома и на обяда не присъстваха чужди хора. И все пак вкъщи Катрин установи, без да анализира дълго чувствата си, че посещението не й е донесло онова щастие, за което предварително се бе настроила. Мис Тилни сякаш се бе отчуждила от нея, вместо общуването този ден да задълбочи познанството им. Хенри Тилни се бе оказал като никога мълчалив и сдържан, вместо да разкрие себе си в още по-благоприятна светлина в непринудеността на домашната обстановка. И накрая, независимо от подчертано любезното отношение на баща им към нея, независимо от отправените благодарности, покани и комплименти, тя бе изпитала облекчение, когато си бе тръгнала и се бе освободила от присъствието му. Катрин се затрудняваше да си обясни всичко това. Невъзможно беше грешката да е у генерал Тилни. Нямаше никакво съмнение, че той е изключително мил и добросърдечен, направо очарователен мъж във всяко едно отношение, та нали бе висок, красив и, най-важното, баща на Хенри. Най-малко той можеше да бъде винен, че децата му нямаха настроение, а на нея самата не й бе весело в неговата компания. На Катрин не й оставаше друго, освен да се надява, че първото е било чиста случайност, второто пък отдаваше единствено на собствената си глупост. Съвсем иначе изтълкува случилото се Изабела, след като изслуша подробния разказ за нейното гостуване. Гордостта била причината за всичко, само гордостта, достигаща до непростимо високомерие и надменност — нищо друго! Тя отдавна подозирала, че това семейство се държи много самонадеяно и думите на Катрин го потвърждавали. Никога в живота си не била чувала някой да се държи по-дръзко от мис Тилни. Да пренебрегне задълженията си на домакиня, като не прояви елементарно добро възпитание! Да се държи така високомерно с гостенката си! Почти да не й проговори!

— Не, не, Изабела, не беше чак толкова лошо. Нямаше високомерие у нея, напротив, държа се много любезно.

— Хайде, не я защитавай! Да не говорим пък за брат й, който се показваше толкова привързан към тебе! Милостиви небеса! Е, чувствата на някои хора са неразбираеми! Той почти не те е погледнал през целия ден, нали така излиза?

— Не искам да кажа това. Просто сякаш не бе в настроение.

— Това е направо възмутително! От всичко на света най-много ме отвращава непостоянството! Позволявам си да те помоля най-настойчиво, скъпа моя Катрин, повече да не мислиш за него. Той направо е недостоен за тебе.

— Недостоен за мене? Та аз не смятам, че той изобщо ми обръща някакво внимание.

— Точно това казвам и аз, той изобщо не ти обръща внимание. Какво непостоянство! Ах, колко по-различни са твоят и моят брат! Твърдо съм убедена, че Джон има най-вярното сърце.

— Що се отнася до генерал Тилни, обаче, уверявам те, че не можеш да си представиш по-голяма любезност и внимание от тези, които той прояви към мене. Сякаш единствената му грижа бе да ме забавлява и да ме накара да се чувствам щастлива.

— О, за него не съм чувала нищо лошо. Нямам основания да подозирам, че той е горделив. Според мене е истински джентълмен. Джон има много добро мнение за него, а преценката на Джон…

— Ще изчакам да видя как ще се държат с мене тази вечер. Уговорихме се да се срещнем с тях в увеселителните зали.

— А аз трябва ли да идвам?

— Нямаш ли такова намерение? Мислех, че сме се уговорили.

— Е, щом толкова настояваш, не мога да ти откажа. Само не изисквай от мене да бъда занимателна компаньонка, защото сърцето ми ще е на четиридесет мили от тук, както добре знаеш. Що се отнася до това да танцувам, умолявам те да не споменаваш подобно нещо — и дума не може да става. Предполагам, че Чарлс Ходжис ще ми досажда до смърт, но аз съвсем остро ще го отрежа. Обзалагам се, че ще се досети за причината, а точно това искам да избягна, затова ще настоявам да си запази предположенията за себе си.

Мнението на Изабела за семейство Тилни не повлия на приятелката й. Катрин бе убедена, че не бе имало и следа от надменност в обноските на брата или сестрата, нито пък вярваше, че в сърцата им може да се таи горделивост. Вечерта я възнагради за тази й увереност. Също като преди тя срещна сърдечност у сестрата и внимание от страна на брата — мис Тилни се стараеше да не се отделя от нея, а Хенри я покани да танцуват.

След като предишния ден на Милсъм Стрийт бе чула, че едва ли не всеки час очакват пристигането на по-големия брат, капитан Тилни, не й беше трудно да отгатне кой е този контешки облечен, красив млад мъж, когото никога преди не бе виждала, а сега явно принадлежеше към тяхната компания. Катрин го наблюдаваше с огромно възхищение и дори предполагаше, че някои хора вероятно го намират за по-хубав от брат му, макар че в нейните очи новодошлият изглеждаше по-самонадеян и изразът на лицето му не бе толкова предразполагащ. Вкусът и маниерите му определено отстъпваха, и то не малко, на тези на Хенри. Катрин чу как той не само се възпротиви на всякаква мисъл да танцува, но и открито се присмя на брат си, който за себе си не отхвърляше тази възможност. От това последно обстоятелство може да се предположи, че каквото и мнение да имаше нашата героиня за по-големия Тилни, той самият не бе особено опасно възхитен от нея. Нямаше вероятност да се породи вражда между братята или дамата да бъде упорито преследвана. По-големият Тилни в никакъв случай не би могъл да бъде подстрекателят на тримата загърнати в плащовете си злодеи, които по-късно насила щяха да я вкарат в пътническа карета с четири коня и да я отвлекат нанякъде с бясна скорост. Междувременно, Катрин, без да се измъчва от предчувствия за подобно злощастие или други лоши опасения, освен че танците могат да се окажат с малко фигури и да свършат бързо, се радваше на щастието си, както винаги, когато беше с Хенри Тилни. С искрящи очи попиваше всяка негова дума и под впечатление на неговата неотразимост, самата ставаше неотразима.