Изабела мълчеше.

— Мила приятелко, не бива да ми се сърдиш. Не можех да предположа, че брат ти толкова се е увлякъл по мене. А освен това ние така или иначе пак ще бъдем сестри.

— О, да — изчерви се Изабела, — не е само един начинът, по който можем да станем сестри. Е, моя скъпа Катрин, както разбирам, ти твърдо си решила да отхвърлиш бедния Джон?

— Определено не мога да отговоря на неговите чувства, нито пък някога съм имала намерение да ги насърчавам.

— Щом случаят е такъв, естествено повече няма да ти досаждам. Джон бе пожелал да говоря с тебе по този въпрос и аз го сторих. Право да ти кажа, още щом прочетох писмото му, цялата работа ми се видя глупава и необмислена. Нищо добро и за двама ви не би излязло от нея. Та с какви средства ще живеете, ако се ожените? Разбира се, и ти, и той щяхте да получите по нещичко, но в днешно време семейство не се издържа с мизерни доходи. Каквото и да казват авторите на сантиментални романи, без пари си за никъде. Само се чудя как на Джон му е хрумнала подобна идея, изглежда, не е получил последното ми писмо.

— В такъв случай ти нали наистина не ме виниш, че съм извършила нещо лошо? И си убедена, че никога не съм искала да мамя брат ти и до този момент въобще не съм подозирала, че той ме харесва?

— О, що се отнася до това — със смях отвърна Изабела, — нямам претенции, че съм в състояние да определя със сигурност какви са били мислите и плановете ти в миналото. Ти най-добре си знаеш. От време на време човек се впуска в някой лек безобиден флирт и се увлича да дава по-големи надежди, отколкото би желал да оправдае. Можеш обаче да си сигурна, че аз съм последната, която би те съдила сурово. Докато човек е млад и весел, всичко това трябва да се счита за напълно в реда на нещата. Един ден мислиш едно, а на следващия — друго. Появяват се нови обстоятелства и мненията се променят.

— Но моето мнение за брат ти никога не се е променяло. То е било винаги едно и също. Ти говориш за неща, които никога не са се случвали.

— Скъпа моя Катрин — продължи Изабела, без изобщо да я слуша, — за нищо на света не бих те тласнала прибързано към годеж, преди да си наясно със собствените си чувства. Според мене, нищо не би ме оправдало, ако поискам да пожертваш цялото си щастие, за да зарадваш брат ми, просто защото е мой брат. В крайна сметка, може би без тебе той може би ще бъде не по-малко щастлив, защото хората рядко знаят какво ще им хрумне, особено младите мъже, които са така изумително непостоянни и склонни към промени. Та искам да ти кажа, защо щастието на брат ми трябва да ми е по-скъпо от щастието на моята приятелка? Знаеш, че представите ми за приятелството са доста стриктни. Преди всичко обаче, мила Катрин, недей да бързаш. Запомни от мене, че който много бърза, после съжалява. Тилни казва, че хората в нищо не се заблуждават толкова често, колкото в характера на собствените си чувства, и мисля, че е много прав. Охо, ето идва и самият той. Няма значение, впрочем, защото съм сигурна, че няма да ни забележи.

Катрин вдигна поглед и видя капитан Тилни, а докато говореше, Изабела така настойчиво се бе вторачила в него, че скоро привлече вниманието му. Той незабавно приближи и седна на мястото, което тя му посочи с канещ жест. Първите му думи стреснаха Катрин. Макар да говореше тихо, тя успя да долови:

— Значи така! Винаги охранявана, ако не лично, то от доверено лице.

— О, глупости! — отвърна Изабела със същия полушепот. — Защо говорите подобни неща? Та ако бях убедена, че е така… Вие знаете, че имам доста независим дух.

— Бих искал да имахте независимо сърце. Това за мене би било достатъчно.

— О, става въпрос за сърцето ми! Та вас какво ви интересуват сърцата? Никой от вас, мъжете, няма сърце.

— Ако нямаме сърца, то имаме очи и те ни карат достатъчно да се измъчваме.

— Така ли? Съжалявам. Съжалявам, че очите ви откриват нещо толкова отблъскващо у мене. Обръщам се на другата страна. Надявам се, че това ви удовлетворява — каза тя, обръщайки му гръб — надявам се, че сега очите ви не се измъчват.

— Напротив, даже по-силно, защото все още виждат крайчеца на един профил със свежа като пъпка кожа, което едновременно е прекалено много и прекалено малко.

Катрин чу всичко до последната дума и цветът на лицето й се промени. Не можеше да слуша повече. Беше изумена как Изабела може да търпи подобни думи. Изпълни я ревност заради брат й и тя се изправи, обяви, че трябва да се присъедини към мисис Алън и предложи да се разходят из залата. Изабела, обаче, никак не се показа склонна да приеме. Била изумително уморена, а и толкова отвратително било да се марширува напред-назад. Освен това, ако се отделяла от мястото си, щяла да пропусне да забележи сестрите си, които очаквала всеки момент. Затова скъпата й Катрин трябвало да я извини и отново да седне. Ала и Катрин можеше да бъде упорита и тъй като точно в този момент мисис Алън се приближи и предложи да си вървят, тя напусна с нея Водната зала, като остави Изабела да седи до капитан Тилни. Катрин си тръгна с доста тревожни чувства. Струваше й се, че капитан Тилни е на път да се влюби в Изабела и че приятелката й несъзнателно го насърчава. Безспорно го правеше несъзнателно, защото привързаността на Изабела към Джеймс беше неоспорима и открито призната чрез годежа й. Невъзможно беше човек да се съмнява в нейната вярност и добри намерения. И все пак, по време на целия разговор, Изабела се беше държала странно. Беше се изразявала не като познатата Изабела, беше говорила прекалено много за пари и изглеждаше твърде доволна от появата на капитан Тилни. Колко странно, че не долавяше възхищението му от нея. Катрин горещо желаеше да й намекне за това, да я накара да се държи нащрек, за да предотврати цялото страдание, което твърде оживеното й държане можеше да донесе както на капитан Тилни, така и на нейния брат.

Чувствата на Джон Торп към нея бяха комплимент, който не смекчаваше впечатлението от безразсъдството на сестра му. Катрин бе почти толкова далече от мисълта да вярва на тези чувства, колкото и от желанието те да се окажат искрени. Тя съвсем не бе забравила способността му да се заблуждава и уверенията, че й е направил предложение, а тя го насърчила, я убедиха колко непонятни за ума можеха понякога да бъдат неговите грешки. Поради тази причина нейното самолюбие не бе поласкано. Връх взе учудването. Направо смайващо беше старанието му да си въобрази, че е влюбен в нея. Изабела беше говорила за вниманието, което й оказвал, но самата Катрин никога не го беше усещала. Изабела беше казвала много неща, за които Катрин се надяваше, че бяха изречени необмислено и повече никога няма да се повторят. Приятно й беше да се уповава на това заключение, което в момента създаваше лекота и покой в душата й.

Глава деветнадесета

През следващите няколко дни, въпреки че не си позволяваше да подозира приятелката си, Катрин не се сдържа и започна внимателно да я наблюдава. Онова, което видя, не беше никак приятно. Сякаш някой бе подменил Изабела. Наистина, когато се намираха в обкръжението само на своите най-близки приятели в Едгарс Билдингс или на Пълтни Стрийт, промяната в обноските й беше тъй несъществена, че сама по себе си можеше да остане незабелязана. От време на време някакво меланхолично безразличие и онази тъй често изтъквана сега разсеяност, за която Катрин не бе чувала нищо преди, обхващаха Изабела. Това би могло само да й придаде допълнителен чар и да събуди по-сърдечен интерес към нея, ако не бяха другите, по-обезпокоителни прояви. Навън, в обществото, Изабела приемаше ухажванията на капитан Тилни със същата охота, с която той се впускаше в тях, и делеше почти поравно вниманието и усмивките си между него и Джеймс. За Катрин тази промяна беше прекалено явна, за да я отмине с безразличие. Младото момиче просто не можеше да разбере какво означава това непоследователно поведение и какво беше решила да прави приятелката й. Изабела не съзнаваше, че причинява болка, но своенравното й безразсъдство беше достигнало до степен, която не можеше да не възмути Катрин. Джеймс страдаше. Тя виждаше, че той е мрачен и напрегнат. Жената, отдала му сърцето си, нехаеше в момента за неговия душевен покой, който за Катрин си оставаше постоянна грижа. Тя се тревожеше много и за бедния капитан Тилни. Наистина, външният му вид не й харесваше, но името му бе ключ към нейното доброжелателно отношение и тя с искрено съчувствие мислеше, че наближава мигът на неговото разочарование. Макар да не се съмняваше, че правилно е дочула онези думи във Водната зала, след като размисли, Катрин изключи възможността той да знае за годежа на Изабела. Поведението му беше абсолютно несъвместимо с подобна осведоменост. Той може би ревнуваше от брат й, виждайки в негово лице съперник, а ако й се струваше, че има нещо по-дълбоко, вината сигурно беше в нейното превратно тълкуване. На Катрин й се искаше деликатно да укори Изабела, да й напомни за нейното положение и я накара да осъзнае двойната си жестокост, но не намираше нито удобен случай, нито подходящи думи. Понякога сполучваше да направи лек намек, но Изабела никога не успяваше да я разбере. В своето страдание тя се успокояваше най-вече с намерението на семейство Тилни да напусне града. Само след няколко дни заминаваха за Глостършър и отпътуването на капитан Тилни щеше най-малко да възстанови покоя в сърцата на всички, с изключение на неговото собствено. Оказа се обаче, че капитанът все още не възнамерява да се оттегля. Той нямаше да се присъедини към групата, заминаваща за Нортангър, а щеше да се задържи още в Бат. Катрин взе решение веднага, щом научи това и се обърна към Хенри Тилни за съвет. Обясни му каква мъка й причинява явното увлечение на брат му по мис Торп и го замоли да му съобщи, че тя е сгодена.

— Брат ми го знае много добре — отговори Хенри.

— Наистина ли? Тогава защо продължава да стои тук?

Той не отговори и се опита да смени темата, но тя стремително продължи:

— Защо не го убедите да замине? Колкото по-дълго стои тук, толкова по-зле ще бъде за него в крайна сметка. Моля ви, посъветвайте го, за негово добро и за доброто на всички, незабавно да напусне Бат. С течение на времето разстоянието ще възвърне спокойствието му. Тук няма на какво да се надява и оставането ще му донесе само страдание.

Хенри се усмихна и забеляза:

— Сигурен съм, че брат ми не желае да си тръгне.

— Тогава нали ще го убедите да замине?

— Убежденията не са подвластни на ничия воля, но все пак моля да ме извините, че няма дори да опитам да го убеждавам. Аз самият му казах, че мис Торп е сгодена. Той знае какво прави и сам отговаря за постъпките си.

— Не, той не знае какво прави — извика Катрин, — той не знае каква болка причинява на брат ми. Наистина, Джеймс нищо не ми е казал, но съм сигурна, че му е много тежко.

— А вие напълно сигурна ли сте, че вината за това е у брат ми?

— Напълно.

— Кое причинява болката — ухажванията на брат ми или приемането им от мис Торп?

— Не е ли едно и също?

— Мисля, че мистър Морланд много добре би схванал разликата. Нито един мъж не се дразни от възхищението, което обичаната от него жена събужда у друг. Единствено от нея зависи дали това ще го накара да се измъчва.

Катрин се изчерви заради приятелката си и каза:

— Изабела не постъпва както трябва, но съм уверена, че тя съвсем не желае да причинява страдание, защото е много привързана към брат ми. Тя го обича още от първата им среща и когато още не беше сигурно дали баща ми ще даде съгласието си, изпитваше толкова голямо безпокойство, че почти получи нервна криза. Вие разбирате, че тя несъмнено изпитва силни чувства към брат ми.

— Разбирам — тя обича Джеймс, но флиртува с Фредерик.

— О, не, съвсем не флиртува. Жена, влюбена в един мъж, не може да флиртува с друг.

— Вероятно тя нито обича, нито флиртува така пълноценно, както би правила, ако беше избрала само едното. И единият, и другият джентълмен трябва да понамалят изискванията си.

След кратка пауза Катрин заговори отново:

— Значи, вие не вярвате, че Изабела е силно привързана към брат ми?

— Не бих могъл да изкажа мнение по този въпрос.

— Но какви са намеренията на вашия брат? Щом знае, че тя е сгодена, какво би могъл да цели с това си поведение?

— Много настойчиво разпитвате.

— Наистина ли? Та аз питам само за онова, което искам да науча.