— А питате ли само за онова, което можете да очаквате да ви кажа?

— Така мисля. Сигурно знаете какво става в душата на брат ви.

— Уверявам ви, че в този случай само мога да се досещам какво става в душата на брат ми, както вие се изразихте.

— И какво е то?

— Какво ли! Ако трябва да си играем на догадки, нека догадките да са изцяло наши. Жалка работа е да се ръководим от предположения от втора ръка. Моят брат е млад мъж, който обича да се наслаждава на живота и може би понякога е безразсъден. Познава приятелката ви от около седмица и знае за годежа й почти от момента на запознанството им.

— Добре — каза Катрин, след като помисли няколко секунди, — от всичко това вие можете да си направите изводи за намеренията на своя брат, аз обаче определено не мога. Баща ви не се ли притеснява от всичко това? Не желае ли капитан Тилни да замине? Сигурна съм, че той ще отпътува, ако баща ви поговори с него.

— Скъпа моя, мис Морланд — каза Хенри, — не грешите ли малко с тази мила загриженост за спокойствието на вашия брат? Не отивате ли прекалено далече? Дали брат ви ще се почувства поласкан заради себе си и заради мис Торп, задето предполагате, че нейната любов или най-малко доброто й поведение могат да се гарантират единствено чрез отстраняването на капитан Тилни от полезрението й? Трябва ли брат ви да се чувства сигурен само когато са сами? Или, казано с други думи, трябва ли никой да не се домогва до сърцето на мис Торп, за да бъде тя вярна на брат ви? Той не мисли така и бъдете сигурна, че не би желал и вие да разсъждавате по този начин. Не казвам: „Не се тревожете“, защото знам, че в момента изпитвате точно това чувство, но положете всички усилия, за да намалите безпокойството си. Вие не се съмнявате във взаимната любов между вашия брат и вашата приятелка, затова вярвайте, че истинска ревност между тях никога не може да съществува и че никакво неразбирателство помежду им не би било трайно. Ако са отворили сърцата си един за друг така, както нито неговото, нито нейното сърце може да се отвори за вас, значи съвсем точно знаят как трябва да постъпват и какво могат да понесат и бъдете сигурна, че никой, дразнейки другия, няма да си позволи нещо повече от взаимно приятна за тях закачка.

Хенри забеляза, че тя изглежда все така недоверчива и мрачна и добави:

— Наистина, Фредерик не напуска Бат с нас, но вероятно ще се задържи тук съвсем малко и може би ще отпътува няколко дни след нас. Отпускът му скоро изтича и ще трябва да се върне в полка си. И какво ще остане от тяхното запознанство? Две седмици в офицерската столова ще вдигат наздравици за Изабела Торп, а тя един месец ще се смее заедно с брат ви на страстта на бедния Тилни.

Катрин не можеше повече да се бори с обхваналото я чувство за спокойствие. Беше настъпило още по време на самия разговор и сега вече я завладя напълно. Хенри Тилни знаеше най-добре. Тя се упрекна заради прекалените си опасения и реши никога повече да не се замисля сериозно по този въпрос.

Решението й бе улеснено от поведението на Изабела при прощалната им среща. Последната вечер от престоя на Катрин в Бат семейство Торп прекараха на Пълтни Стрийт и между влюбените не се случи нищо, което да възбуди у нея безпокойство или лоши предчувствия на раздяла. Джеймс беше в отлично настроение, а Изабела — завладяващо лъчезарна. Сякаш нежността към приятелката заемаше първо място в сърцето й, но в подобен момент в това нямаше нищо осъдително. Вярно, че веднъж тя рязко възрази на любимия си, а друг път издърпа ръката си от неговата, но Катрин помнеше наставленията на Хенри и реши, че така се проявява разумната любов. Не е трудно да си представим раздялата на двете прекрасни млади дами и техните прегръдки, сълзи и обещания.

Глава двадесета

Мъчно беше на мистър и мисис Алън да се лишат от младата си приятелка, чието присъствие толкова много бяха ценили заради добротата и жизнерадостта й, а да й намират развлечение се бе превърнало в тиха радост за самите тях. Ала сърце не им даваше да пожелаят да остане, когато виждаха колко щастлива беше, че заминава с мис Тилни. Освен това, самите те щяха да прекарат само още една седмица в Бат, така че нямаше дълго да усещат отсъствието й. Мистър Алън придружи Катрин до Милсъм Стрийт, където тя трябваше да закуси и изчака да я настанят да седне сред новите й приятели, посрещнали я изключително любезно. Вълнението на момичето, че бе приета като своя в семейството, както и страхът, да не би да стори нещо не съвсем редно и да не съумее да запази доброто им мнение за себе си, бяха тъй силни, че в притеснението на първите пет минути то почти бе готово да се върне с мистър Алън на Пълтни Стрийт.

Държането на мис Тилни и усмивката на Хенри бързо я освободиха донякъде от неприятното чувство, но напрегнатостта й остана. Дори непрекъснатото внимание на самия генерал Тилни не можеше напълно да я успокои. Нещо повече, колкото и да беше абсурдно, Катрин се питаше дали не би се чувствала по-свободно, ако той не се занимаваше толкова много с нея. Загрижеността му дали се чувства удобно, несекващите подканяния да си вземе още от храната и често повтаряните опасения, че нищо от сервираното не й е по вкуса — а тя никога в живота си не бе виждала и половината от това разнообразие от ястия, поднесени на закуска — не й позволяваха дори за минута да забрави, че беше чужда в този дом. Чувстваше се напълно недостойна за подобно уважение и не знаеше с какво да се отплати. Не й стана по-спокойно, когато генералът раздразнено запита защо се бави по-големият му син, а после, когато най-накрая капитан Тилни слезе, изрази недоволството си от неговата мудност. Укорът беше отправен толкова строго, че Катрин направо онемя. Стори й се прекалено суров за подобна постъпка. Чувството й за неловкост още повече се засили, когато се оказа, че тя е основната причина за отправения упрек. Закъснението на сина възмутило бащата най-вече защото било израз на неуважение към нея. Това поставяше Катрин в доста неудобно положение и тя изпита искрено съчувствие към капитан Тилни, без да може да се надява на доброжелателно отношение от негова страна.

Капитанът изслуша баща си мълчаливо и не направи опит да се оправдава. Това потвърди страховете на Катрин, че неспокойните му мисли за Изабела вероятно са го държали дълго буден и това е истинската причина за късното му ставане. Реално, тя за първи път попадаше в една компания с него и се надяваше да разбере що за човек е. За съжаление, почти не чу гласа му, докато бащата се намираше в стаята, а дори и след това беше толкова раздразнен, че тя успя да долови единствено следните думи, прошепнати на Елинор: „Колко ще се радвам, когато всички се махнете!“

Суетнята около заминаването не беше приятна. Часовникът удари десет, докато сваляха куфарите, а според плана на генерала, по това време трябваше да са напуснали Милсъм Стрийт. Не му подадоха балтона да го облече направо, а го разгънаха удобно в кабриолета с двата коня, в който той щеше да пътува със сина си. Средната седалка на каретата не беше издърпана, въпреки че в нея щяха да се возят трима души и прислужничката на дъщеря му така беше затрупала купето с пакети, че за мис Морланд не бе останало място да седне. На генерала, подал ръка на Катрин да се качи, това опасение подейства тъй силно, че собствената й нова кутия с писмени принадлежности щеше да бъде изхвърлена от него на улицата, ако тя с известни усилия не беше успяла да я спаси. Най-накрая вратата на каретата с трите млади момичета се затвори и те потеглиха с умерения темп, с който породистите, добре охранени коне на един джентълмен обикновено изминават тридесет мили, колкото беше разстоянието от Бат до Нортангър, с предвидена по средата почивка. Щом излязоха от портата, настроението на Катрин се оживи, защото тя не се стесняваше в присъствието на мис Тилни. Изпълнена с интерес към напълно непознатия й маршрут, към Абатството в края му и следващия ги кабриолет, тя без съжаление хвърли последен поглед към Бат, с чувството, че пътните жалони направо бягат пред очите й. Последва отегчението от двучасовия престой в странноприемницата „Малка Франция“, за да си починат конете, където човек нямаше какво да прави, освен да яде, без да е гладен, и да се разхожда безцелно, без да има какво да види. Възхищението й от изискания начин, по който пътуваха, от елегантната карета с четирите коня, от ездачите на предната двойка, облечени в красиви ливреи, които така ритмично се повдигаха в стремената и от многобройните съпровождащи ги мъже, яхнали породисти жребци, малко понамаля под въздействието на последвалите неудобства. Чакането никак не би й тежало, ако се чувстваше щастлива сред спътниците си. Ала генерал Тилни, иначе толкова чаровен мъж, изглежда винаги потискаше настроението у децата си и освен него друг почти не отронваше дума. Като виждаше това, както и недоволството на генерала от всичко, което предлагаха в странноприемницата и раздразнително сприхавото му отношение към сервитьорите, Катрин с всяка минута се изпълваше с все по-голямо страхопочитание към него. Двата часа започнаха да й се струват четири. Най-сетне бе дадено облекчителното нареждане да потеглят, с което дойде и голямата изненада за Катрин. Генералът й предложи през останалата част от пътуването да се вози на неговото място в кабриолета на сина му, тъй като денят бил прекрасен и той много би желал тя да разгледа местността колкото е възможно по-добре.

Катрин поруменя при споменаването на тази идея, защото си спомни мнението на мистър Алън за пътуването в открити карети с млади мъже. Първата й мисъл бе да откаже, но, като размисли, у нея надделя уважението към преценката на генерал Тилни. Той не би могъл да й предложи нещо непристойно. Затова само след няколко минути тя се озова, невероятно щастлива, седнала редом с Хенри в кабриолета. Трябваше да се повози съвсем малко, за да се убеди, че двуколката е най-прекрасната кола на света. Нямаше спор, че в движението на каретата с четирите коня се усещаше някакво величие, но тя бе тежка и създаваше главоболия. Катрин не можеше да забрави лесно двата часа, които бяха престояли в „Малка Франция“. За кабриолета половината от това време би се оказало достатъчно. Впрегнатите в него пъргави коне изглеждаха готови да препуснат напред толкова устремено, че биха задминали с лекота каретата само за половин минута, ако генерал Тилни не беше решил, че тя трябва да се движи отпред. Не бяха само конете, които определяха достойнствата на кабриолета. Хенри караше много умело и спокойно, без да всява никакъв смут, без да се перчи пред нея и без да ругае жребците. Колко огромна беше разликата между него и единствения господин, с когото бе в състояние да го сравни, защото друг не бе я возил. А и колко добре му стоеше шапката, какво усещане за вкус и достойнство създаваше кройката на балтона му с множество къси пелерини! Тя не се съмняваше, че да бъде возена от мистър Тинли в кабриолет беше най-голямото щастие на земята, което отстъпваше само на радостта да танцуват заедно. Освен всичко друго, Катрин се наслаждаваше на удоволствието да слуша похвални думи за себе си и искрената му благодарност за добрината й да гостува на сестра му. Той й каза, че оценява това като истинско приятелство, пораждащо искрена признателност. Житейските обстоятелства около сестра му, обясни Хенри, не се бяха стекли твърде щастливо. Тя нямала никаква женска компания, а по време на честите отсъствия на баща им оставала направо сама.

— Но как така? — запита Катрин. — Вие не живеете ли с нея?

— Нортангър е само наполовина мой дом. Поддържам домакинство в Удстън, където имам собствена къща. Това е почти на двадесет мили разстояние от бащиното ми жилище, но се налага да прекарвам там част от времето си.

— Навярно това е доста тежко за вас.

— Винаги ми е тежко да изоставям Елинор.

— Да, но освен че сте силно привързан към нея, навярно много обичате и самото абатство. След като сте свикнали да живеете в абатство, обикновеният пасторски дом сигурно никак не ви допада.

Той се усмихна и каза:

— Изградили сте си доста привлекателна представата за Абатството.

— Естествено. То не е ли прекрасна старинна сграда, подобна на тези, за които четем в романите?

— А вие готова ли сте да се сблъскате с всички ужаси, които могат да ви се случат в здание като онова, за което четем в романите? Има ли в сърцето ви достатъчно храброст и здрави нерви за тайните входове, скрити зад отместващи се дървени ламперии и разтварящи се гоблени?

— Какво говорите, не мисля, че бих се уплашила лесно от подобни неща в къща, пълна с много хора. А и сградата никога не е била оставяна необитавана и пустееща в продължение на дълги години и семейството не се е връщало ненадейно, без да предупреди никого, както се случва в романите.