— Така е, не ще и дума. Няма да ни се налага с мъка да налучкваме пътя към някоя зала, осветена слабо единствено от тлеещата жарава на догарящите в огнището дървета. Нито ще трябва да си приспособяваме легла на пода в стая без прозорци, врати и мебели. Трябва обаче да сте наясно, че когато млада дама (независимо по какъв начин) попадне под покрива на подобно здание, винаги я настаняват отделно от семейството. И докато те уютно се разполагат в своя край на дома, престарялата икономка Дороти с неприветлив вид я повежда нагоре по странична стълба, после преминават през множество мрачни коридори и достигат до стая, която никой не е ползвал, откакто преди около двадесет години в нея е умрял някакъв братовчед или друг родственик. Можете ли да издържите на подобен ритуал? Няма ли във вашето съзнание да се родят тежки предчувствия, когато се озовете в такава мрачна стая, прекалено огромна и с твърде висок таван, ако цялото това безмерно пространство се осветява от слабите лъчи на една-единствена лампа? Ами ако стените са покрити с гоблени, изобразяващи фигури в естествена големина, а леглото, с тъмнозелени завеси или пурпурен балдахин, наподобява катафалка. Няма ли да трепне сърцето ви?

— О, не, сигурна съм, че няма да ми се случи подобно нещо.

— Няма ли да разглеждате със страх мебелите във вашата стая? И какво ще откриете? Липсва маса, липсват кана и леген за измиване, няма гардероб, няма скрин, само в единия край може би ще откриете останки от счупена лютня, а в другия — тежка ракла, която не може да се отвори по никакъв начин. А над камината ще виси портрет на красив мъж във военна униформа, чиито черти така необяснимо ще ви поразят, че няма да можете да откъснете поглед от него. Междувременно, Дороти, не по-малко странна от собствената ви външност, ще се вторачва силно развълнувана във вас и ще направи някакви неразбираеми намеци. Нещо повече, за да повдигне вашия дух, тя ще ви подскаже, че стаята ви се намира в онази част на Абатството, където броди призрак и ще ви увери, че оттук никой в къщата не би могъл да чуе вика ви. След тази заключителна, стопляща сърцето забележка, тя ще се поклони и ще се оттегли. Вие ще се вслушате в шума на заглъхващите й стъпки, докато ехото им не отзвучи, а после, когато храбростта ще започне да ви напуска, ще се опитвате да заключите вратата, но ще откриете, със засилваща се тревога, че няма ключалка.

— О, мистър Тилни, та това е ужасно! Направо като в роман! Но такова нещо положително не може да ми се случи. Сигурна съм, че вашата икономка не се казва Дороти. Е, а после какво става?

— Вероятно през първата нощ няма да се случи нищо, което още повече да засили вашия дълбок смут. След като превъзмогнете непреодолимия си ужас от приготвеното ви ложе, ще си легнете да поспите няколко часа неспокоен сън. Ала на втората или най-късно на третата нощ след вашето пристигане ще се разрази страховита буря. По околните планини ще се сипят гръмотевици, чиито грохот сякаш ще разтърсва зданието до основи, а когато заедно с тях задуха ураганният вятър, вероятно ще ви се стори, че сте съзряла под светлината на светещата лампа как една част от гоблена се люлее по-силно от останалите. Естествено, вие не ще можете да потиснете любопитството си, когато моментът е тъй подходящ да го удовлетворите. Веднага ще станете от леглото, ще наметнете пеньоара си и ще тръгнете да проверите каква е тази мистерия. Не след дълго търсене ще откриете разрез в гоблена, направен тъй умело, че да не се забелязва и след най-внимателно вглеждане щом го разтворите, пред вас ще се изпречи врата, затворена единствено с тежки резета и катинар, с които вие ще се справите с малки усилия, и с лампата в ръка ще преминете оттатък в малка сводеста зала.

— В никакъв случай! Бих била прекалено изплашена да го направя!

— Как? Даже след като Дороти ви е дала да разберете, че съществува таен подземен ход между вашата стая и параклиса „Свети Антоний“, отдалечен едва на две мили? И вие бихте се отказала от толкова достъпно приключение? Не, не, вие ще влезете в тази малка сводеста зала, ще минете през нея, ще се озовете в още няколко стаи, без погледът ви да съзре нещо забележително. Само може би някъде ще зърнете кама, другаде — няколко капки кръв, на трето място — останки от уреди за изтезание. Но тъй като все пак нищо от това не излиза от рамките на обичайното, а вашата лампа е на път да изгасне, ще се отправите обратно към стаята си. Когато обаче отново се озовете в малката сводеста зала, огромен старинен шкаф от абаносово дърво, инкрустирано със злато, ще привлече погледа ви. Първия път не сте го забелязали, макар много старателно да сте разгледали мебелите. Тласкана от неудържимо предчувствие, вие нетърпеливо ще приближите към него, ще отворите сгъваемите му врати и ще претърсите всяко чекмедже. Отначало няма да откриете нищо съществено, освен скрито съкровище, състоящо се от грамадно количество диаманти. Ала накрая ще докоснете скритата пружина и ще отворите вътрешното отделение, в което ще има свитък хартия. Ще го сграбчите и ще видите, че държите страници от някакъв ръкопис. Със скъпоценното съкровище в ръце бързо ще се върнете в стаята си, но едва ще успеете с мъка да разчетете: „О, който и да си ти, в чиито ръце попаднат тези записки на злочестата Матилда…“ и вашата лампа ще угасне и около вас ще настъпи пълна тъмнина.

— О, не, не, не говорете така. Все пак, кажете какво става по-нататък.

Но Хенри, твърде развеселен от интереса, който бе възбудил, не беше в състояние да продължи. Не беше по силите му да поддържа сериозния драматизъм нито на темата, нито на тона си, затова помоли спътницата си да продължи неволите на Матилда като използува собствената си фантазия. Катрин се опомни, засрами се, че така се бе увлякла и започна искрено да го уверява, че е завладял вниманието й, без да й вдъхне и най-малкото опасение, че ще се сблъска с описаното от него. Та тя беше сигурна, че мис Тилни никога не би я настанила в подобна стая, затова изобщо не се страхуваше.

Тъй като краят на пътуването наближаваше, нетърпението й да види Абатството, което я бе напуснало за известно време, докато Хенри разговаряше на съвсем различни теми, отново я овладя с пълна сила. След всеки завой по пътя Катрин очакваше с благоговейно вълнение да се разкрие гледката на масивни стени от сив камък, издигащи се сред гора от стари дъбове и на високи прозорци в готически стил, по които последните слънчеви лъчи играят в зашеметяващо великолепие. Зданието обаче бе разположено толкова ниско, че Катрин не забеляза дори едничък старинен комин, преди да осъзнае, че прекосява голямата порта на централния вход и навлиза в територията на самото абатство Нортангър.

Тя не знаеше, че чувството на изненада не беше без основание, но в пристигането им имаше нещо, което определено не бе очаквала. Да премине през централния вход с модерно изглеждащите портиерски сгради, с лекота да се озове в пределите на Абатството, да седи в кабриолет, който бързо се движи по гладкия, равен път, направен от дребнозърнест чакъл и то без никакви премеждия, тревоги и формалности й се струваше странно и нелогично. Само че не й остана време за подобни размишления. Изведнъж, точно в лицето й рукна дъжд и тя не можа да види нищо и съсредоточи всичките си мисли върху състоянието на новата си сламена шапка. Когато действително се намери сред стените на Абатството, скочи от кабриолета с помощта на Хенри, озова се под стряхата на покрития вход и влезе в преддверието, където приятелката й и генералът я чакаха да я поздравят с „добре дошла“, Катрин не изпита дори сянка от ужасяващо предчувствие за някакво бъдещо нещастие, което би могло да я сполети и не заподозря, че страховити сцени са се разигравали в миналото между стените на това внушително здание. По нищо не личеше лекият вятър да е довял до нея въздишките на убитите. Най-лошото, което той докара, бе силния, неспирно ромолящ дъжд. Затова, след като добре изтръска дрехите си, нашата героиня беше готова да я въведат в гостната, където възвърна способността си да разсъждава.

Абатство! Да, прекрасно беше да се озовеш в абатство. Докато оглеждаше стаята, Катрин се чудеше дали нещо от онова, което попадаше под погледа й, би могло да й създаде усещането, че се намира в абатство. Цялата мебелировка издаваше пищността и изискаността на съвременния вкус. Огнището, което очакваше да е запазило внушителната ширина и тежката резбована украса на отминалите времена, бе превърнато в Ръмфордова камина29 с плочки от обикновен, макар и красив мрамор, върху която бяха поставени украшения от изящен английски порцелан. Прозорците, към които погледна с по-голяма надежда, след като чу генералът да разказва как с най-голямо благоговейно старание е запазил готическия им стил, в още по-малка степен съответстваха на представите й. Вярно, че островърхата арка бе съхранена, формата наистина беше готическа, а може би старинните им обковки бяха запазени, но всяко стъкло беше прекалено огромно, прекалено чисто и прекалено светло. Разликата беше много разстройваща за човек, който във въображението си се беше надявал да види множество дребни елементи, съставящи големия прозорец, възможно най-тежка каменна зидария, цветно стъкло, втвърден от времето прах и паяжини.

Генералът, който следеше погледа на Катрин, заговори колко малка е стаята и колко непретенциозни са мебелите, как всичко е за всекидневна употреба, предназначено единствено за удобство и прочие, и прочие. Все пак, той се похвали, че има стаи в Абатството, които заслужават да се видят и тъкмо да се впусне в описание на скъпоструващата позлата в една от тях, когато извади часовника си, рязко млъкна и обяви изненадано, че е станало пет без двадесет. Изглежда тези думи означаваха, че всички трябва да се разотиват по стаите си и Катрин се озова в компанията на мис Тилни, която я поведе с такава бързина, от която тя разбра, че точността до секундата при изпълнението на установения ред е неизменно правило в Нортангър.

Преминаха отново през огромно, с висок таван преддверие, слязоха по широка стълба от излъскан дъб и след като изкачиха много стъпала и много площадки, се оказаха в дълга и широка галерия. От едната й страна имаше множество врати, от другата бяха прозорците, през които влизаше светлина. Катрин имаше време само да забележи, че гледат към квадратен двор, след което мис Тилни я въведе в една от стаите и като се задържа при нея, колкото да изрази надеждите си, че гостенката ще се чувства удобно, я остави с много настойчива молба да се ограничи само с най-необходимите променя в тоалета си.

Глава двадесет и първа

Един мигновен поглед бе достатъчен да убеди Катрин, че стаята й нямаше нищо общо с описанието на Хенри, когато той се бе опитвал да я уплаши. В никакъв случай не бе прекалено огромна, а гоблени и балдахини изобщо нямаше. Стените бяха облепени с тапети, а подът — застлан с килим. По изящество и чистота прозорците не отстъпваха на тези в гостната долу, имаше хубави и удобни мебели, макар и не от най-модерните и в целия вид на стаята нямаше нищо потискащо. От видяното дотук на сърцето й олекна моментално и тъй като много се страхуваше да не закъснее и наруши желанието на генерала, Катрин твърдо реши да не губи време в подробно разглеждане на обстановката. С възможно най-голяма бързина захвърли връхните си дрехи и тъкмо се готвеше да разопакова сваления от седалката в каретата ленен вързоп, в който се намираха най-необходимите й вещи, когато погледът й изведнъж попадна върху огромна и висока ракла, издърпана назад в дълбока ниша до единия край на камината. Сърцето на Катрин се обърна като я видя. Тя забрави за всичко останало и вцепенена от учудване, се вторачи в раклата, докато в главата й се въртяха следните мисли: „Това наистина е много странно! Изобщо не съм очаквала да видя подобна вещ. Толкова грамадна и тежка ракла… Какво ли би могло да има в нея? И защо са я сложили там? А и са я бутнали назад сякаш нарочно, за да не бие на очи. Ще надникна вътре, пък да става каквото ще! Ще хвърля един поглед и то веднага, докато е светло. Ако почакам до вечерта, свещта може да загасне.“ Катрин се приближи и внимателно разгледа раклата. Беше направена от кедър и инкрустиран по странен начин с някакво по-тъмно дърво, от което беше изработена и резбована поставка, повдигаща раклата на около фут от земята. Заключалката беше от сребро, макар и потъмняло от времето, а от двете й страни се виждаха остатъци от сребърни дръжки с доста нащърбен вид, сякаш някаква непонятна сила ги бе разбила преждевременно. В средата на капака имаше някакъв странен монограм. Катрин се наведе и внимателно се взря в него, но не успя да различи нищо. В каквато и посока да го четеше, последната буква никак не й приличаше на „Т“, а да се бележи нещо с всяка друга буква в този дом беше обстоятелство, което будеше доста сериозно удивление. Ако първоначално раклата не бе принадлежала на семейство Тилни, какви странни събития я бяха направили тяхна собственост?