— Не, ни най-малко. Мистър Алън не се интересува от градината и въобще не ходи там — отговори Катрин.

С победоносна усмивка на доволен от себе си човек генералът си пожела и той да може да постъпва така, защото никога не влизал в градината, без да се ядоса, че нещо в нея по един или друг начин не е така, както го бил намислил.

— Как е устроена парниковата редица30 на мистър Алън? — запита той, докато описваше как работят неговите парници, след като бяха влезли в един от тях.

— Мистър Алън има само един малък парник, в който мисис Алън държи цветята си през зимата, и там от време на време палят огън.

— Това се казва щастлив човек! — заяви генералът, а в погледа му се четеше доволно презрение.

След като я заведе до всеки кът и всеки зид в градината, докато Катрин съвсем се умори да гледа и се възхищава, той позволи на момичетата да се възползват от щастливата случайност, че се намират до изходна врата. После обаче изрази своето желание да види какво се е получило след някои неотдавнашни промени в градинската беседка и предложи, ако мис Морланд не се чувства изморена, да отидат дотам, което щяло да бъде приятно продължение на тяхната разходка.

— Но къде отиваш, Елинор? Защо избра тази студена и влажна пътека? Мис Морланд ще се измокри. Най-добре ще бъде да минем през парка.

— Толкова много обичам тази пътека — каза мис Тилни, — че винаги мисля за нея като за най-хубавия и най-късия път. Но може наистина да е влажна.

Това беше тясна криволичеща пътека сред гъста гора от стари бели борове. Катрин, поразена от мрачния й вид и водена от силното желание да се окаже сред нея, пристъпи напред — дори неодобрението на генерала не можа да я спре. Той схвана какво искаше тя и след като отново напразно изтъкна аргумента за нейното здраве, ставаше прекалено неучтиво да продължава да се противопоставя. Извини се обаче, че няма да ги придружи. Лъчите на слънцето не му били неприятни и щял да ги пресрещне по-нататък. Той се отдалечи и Катрин бе смаяна, когато откри колко облекчена се чувства в негово отсъствие. Смайването не навреди на облекчението, защото бе по-малко осезателно от него и Катрин започна да говори с непринудена веселост за сладката меланхолия, която вдъхва подобна гора.

— Това място ми е особено скъпо — отвърна с въздишка вървящото до нея момиче. — Тази беше любимата пътека на майка ми.

Никога преди Катрин не бе чувала някой от семейството да споменава мисис Тилни и при този нежен спомен у нея се пробуди интерес, отразил се веднага в изменения израз на лицето й и напрегнатата пауза, през която тя чакаше да чуе още нещо.

— Толкова често се разхождахме тук с нея! — добави Елинор. — Макар аз тогава да не обичах пътеката така, както я обикнах по-късно. По онова време всъщност аз се чудех на избора на мама. Но сега пътеката ми е мила заради спомена за нея.

„А не би ли трябвало — помисли си Катрин — тя да е мила и на съпруга й заради този спомен? И въпреки това генералът не пожела да тръгне по нея.“ Тъй като мис Тилни продължаваше да мълчи, тя се осмели да каже:

— Вероятно нейната смърт ви е причинила огромна скръб.

— Наистина огромна скръб, която става все по-голяма — отвърна другото момиче с тих глас. — Бях само тринадесетгодишна, когато се случи това и въпреки че чувствах загубата си толкова силно, колкото е възможно в тази ранна възраст, не знаех, не можех да зная какво съм загубила.

То спря за минута, след което добави много решително:

— Виждате ли, аз нямам сестра и макар Хенри… макар братята ми да ме даряват с много обич, а Хенри да прекарва доста време тук, за което съм му горещо благодарна, за мене е невъзможно да не се чувствам често самотна.

— Несъмнено той ви липсва много.

— Ако имах майка, тя винаги щеше да е тук. Щеше да ми бъде вярна приятелка, а полученото от нея не би могло да се сравни с нищо.

„Сигурно е била много пленителна жена? Беше ли красива? Има ли неин портрет в Абатството? И защо е обичала толкова много тази гора? Дали не се е чувствала потисната?“ — питаше едно след друго Катрин. На първите два въпроса получи положителен отговор, другите два бяха подминати с мълчание. Интересът на Катрин към покойната мисис Тилни се изостряше с всеки въпрос, независимо дали получаваше отговор, или не. Тя беше убедена, че бракът на мисис Тилни не е бил щастлив. Генералът със сигурност е бил груб съпруг. Той не обичаше нейната пътека — могъл ли е в такъв случай да обича нея? Освен това, колкото и да беше хубав, имаше нещо в чертите му, което подсказваше, че не се е държал добре с жена си.

— Предполагам, че нейният портрет — Катрин се изчерви от безкрайното коварство на собствения си въпрос — виси в стаята на баща ви?

— Не. Той беше предназначен за гостната, но баща ми не хареса как е нарисуван и за известно време остана без определено място. Наскоро след смъртта й той стана мое притежание и аз го закачих в спалнята си. Ще ми бъде приятно да ви го покажа. Той е много сполучлив.

Ето още едно доказателство. Портрет, на който приликата с починалата жена е толкова голяма, да не бъде ценен от съпруга й! Той навярно е бил ужасяващо жесток към нея.

Катрин повече не се опитваше да крие от себе си характера на чувствата, които той беше събуждал преди у нея, независимо от цялото му внимание. Досегашният страх и антипатия се бяха превърнали в безкрайна ненавист. Да, ненавист. Той й беше омразен заради жестокостта към една тъй очарователна жена. Катрин често беше чела за подобни герои — герои, които мистър Алън наричаше неестествени и пресилени, но ето, налице беше убедително доказателство за противното.

Тя тъкмо бе изяснила нещата за себе си, когато, достигайки края на пътеката, те се натъкнаха на генерала. Въпреки цялото си благородно възмущение Катрин се оказа отново принудена да крачи редом с него, да го слуша и дори да се усмихва, когато се усмихва и той. Тъй като обстановката около нея повече не можеше да й достави никакво удоволствие, скоро я обзе апатия. Генералът го забеляза и след като изказа загриженост за нейното здраве, с което сякаш я обвиняваше за мнението й за него, твърдо настоя тя да се върне с дъщеря му в къщата. Той щял да ги последва след четвърт час. Те отново се разделиха, ала след половин минута Елинор бе повикана обратно, за да получи строги наставления да не развежда приятелката си из Абатството, преди той да се е върнал. Този втори случай, когато той упорито желаеше да забави задоволяването на нейния копнеж, порази Катрин с необичайната си странност.

Глава двадесет и трета

Генералът се върна едва след един час. През това време младата му гостенка размишляваше не твърде благосклонно за характера му. Тези дълги отсъствия, това самотно скитане не бяха признак на душевно спокойствие или на несмущавана от угризения съвест. Накрая той се появи. Колкото и мрачни да са били мислите му, в присъствието на двете момичета той успяваше да се усмихва. Мис Тилни, която по свой начин разбираше любопитството на приятелката си да разгледа зданието, не след дълго пак отвори дума за това. Сега баща й, противно на очакванията на Катрин, не изтъкна нов претекст, за да отложи за друг път. Забави се единствено пет минути, за да поръча в стаята да ги очаква лека закуска след завръщането им и ето, най-накрая, беше готов да ги придружи.

Тръгнаха. Достолепният вид и гордата походка на генерала правеха силно впечатление, но не можеха да разсеят съмненията на прочелата доста книги Катрин. Той ги поведе през преддверието, прекосиха обикновената гостна и един неизползван преден салон и се озоваха в зала със смайващи размери и обзавеждане. Това беше истинската гостна, където канеха само важни хора. „Величествена, разкошна, очарователна!“ — Катрин не можеше да каже нищо повече, тъй като неизкушеният й поглед трудно можеше да оцени цвета на атлаза, така че генералът беше този, който изрече всички конкретни и компетентни думи на възхвала. Цената или изяществото на наредбата на една стая можеха да не направят никакво впечатление на Катрин, ако мебелите не датираха поне от петнадесети век. След като генералът внимателно разгледа всеки добре познат му елемент от пищната уредба и задоволи собственото си любопитство, те преминаха в библиотеката. Това бе зала, посвоему не по-малко внушителна от гостната, а със събраните в нея книги един скромен човек само би могъл да се гордее. Катрин слушаше, възхищаваше се и се дивеше този път с по-искрено чувство. От това хранилище на знания тя извлече всичко, каквото можеше, с бегъл поглед по заглавията върху половин лавица, и беше готова да продължи по-нататък. Ала пред нея не се разкри поредица от зали, както си представяше. Колкото и голямо да беше зданието, тя вече беше разгледала по-голямата част, но когато й казаха, че видените от нея шест или седем стаи заедно с кухнята, обграждат от три страни вътрешния двор, тя не можа да повярва и да преодолее подозрението си, че имаше още много тайни места. Донякъде се успокои, когато се оказа, че на връщане към всекидневно ползуваните стаи трябваше да преминат през няколко по-невзрачни помещения с изглед към вътрешния двор, които заедно с някой друг позаплетен коридор свързваха отделните страни на зданието. Още по-удовлетворена се почувства Катрин по-нататък, когато разбра, че прекосява някогашния манастир и й посочиха следите от едновремешните килии. Тя забеляза и няколко врати, които никой не отвори или обясни какво има зад тях. След това последователно се озова в билярдната зала и в личния апартамент на генерала, без да може да схване как са свързани и да се ориентира накъде да тръгне на излизане. Накрая преминаха през малка тъмна стаичка с разхвърляни книги, оръжия и палта, в която се чувстваше присъствието на Хенри.

Катрин вече бе видяла трапезарията и щеше да я вижда всеки ден в пет часа, но въпреки това генералът не се отказа от удоволствието да измери разстоянието с крачки и да осведоми мис Морланд за точната дължина, която нито я интересуваше, нито пък би се усъмнила, каквато и цифра да й кажат. От там те по кратък път отидоха в готварницата — старинната магерница на манастира, където се хвърляха на очи останалите от минали времена масивни задимени стени наред със съвременните печки и шкафове за подгряване на готовото ядене. Тук ръката на генерала не беше пипала надве-натри в стремежа си към подобрения. Всички модерни изобретения, предназначени да облекчат живота на готвачите, бяха въведени в това тяхно просторно царство, а когато изобретателската дарба на останалите се бе оказала недостатъчна, той бе използувал собствения си талант да постигне нужното му съвършенство. Дарителството за тези помещения само по себе си бе достатъчно да нареди генерала на видно място сред благодетелите на манастира за всички времена.

Със стените на готварницата свършваше старинната част на Абатството. Четвъртата страна на четириъгълника била започнала да се руши и бащата на генерала наредил да я съборят и издигнат сегашната постройка на нейно място. Всичко, осветено от вековете, свършваше тук. Новата сграда бе не просто нова, а крещящо нова. Бе предназначена единствено за домакински нужди, а отзад я обгръщаха конюшните и дворът пред тях, тъй че не бяха сметнали за уместно да запазят единството на архитектурния стил. Неудържима ярост обхващаше Катрин при мисълта за ръката, помела вероятно най-ценната част от зданието, за да удовлетвори единствено нуждите на семейното домакинство. Тя би желала да й спестят терзанията да крачи сред тъй недостойна обстановка, но генералът бе на друго мнение. Ако бил суетен по отношение на нещо, това било уредбата на домакинските помещения и тъй като бил уверен, че за човек с душевната нагласа на мис Морланд винаги би било удоволствие да види придобивките и удобствата, които улеснявали труда на стоящите по-долу от нея, той не смятал за нужно да се извини, че ще я заведе там. Те бегло разгледаха всичко и Катрин бе удивена свръх очакванията си от голямото множество удобно подредени помещения. Работата, за която във Фулъртън бяха сметнали за достатъчни няколко безформени килери и една неудобна миялна, тук се извършваше в отделни, подходящо обзаведени и просторни помещения. Броят на постоянно мяркащите се прислужници я порази не по-малко от броя на работните им помещения. Където и да отидеха, или някое момиче с дървени обувки спираше, за да им се поклони, или пък някой лакей в домашно облекло бързаше да се измъкне крадешком. И все пак това бе абатство! Колко невероятно различно бе уредено домакинството тук в сравнение с абатствата и замъците, за които бе чела в книгите. Те безспорно бяха по-големи от Нортангър, но там цялата черна работа се вършеше най-много от два чифта женски ръце. Мисис Алън често се бе чудила как се справят и сега, когато Катрин видя какво трябваше да се върши в подобно здание, тя също започна да се озадачава.