— Бихте ли била така добра да ни прочетете само пасажите, които се отнасят до брат ни?

— Не, вие го прочетете! — възкликна Катрин, която беше размислила и виждаше нещата по-трезво. — И аз не знам какво ми хрумна. — Тя отново пламна от срам заради предишното си изчервяване. — Джеймс просто иска да ми даде добър съвет.

Хенри с готовност пое писмото, прочете го внимателно и го върна с думите:

— Е, ако е писано да стане така, мога само да кажа, че съжалявам. Фредерик няма да е първият мъж, проявил по-малко здрав разум при избора на съпруга, отколкото семейството му е очаквало. Не завиждам на положението му нито като любим, нито като син.

Подканена от Катрин, мис Тилни също прочете писмото, изрази загриженост и изненада и започна да разпитва за семейството и имотното състояние на мис Торп.

— Майка й е много добра жена — бе отговорът на Катрин.

— А с какво се е занимавал баща й?

— Мисля, че е бил адвокат. Те живеят в Пътни34.

— Богати ли са?

— Не, не особено. Според мен, Изабела изобщо няма зестра, но това ще бъде без значение за вашето семейство. Баща ви има толкова широки възгледи! Завчера той ми каза, че ценял парите само дотолкова, доколкото те му позволявали да осигури щастието на децата си.

Братът и сестрата се спогледаха.

— Все пак — след кратка пауза забеляза Елинор, — дали щастието на Фредерик ще бъде осигурено чрез възможността да се ожени за подобно момиче? Тя положително няма никакви принципи, иначе не би постъпила така с вашия брат. И колко странно е това увлечение от страна на Фредерик! Момиче, което пред очите му нарушава доброволния си годеж с друг! Не е ли непостижимо за ума, Хенри? А какво да кажа за самия Фредерик, който винаги е изтъквал колко недостъпно е сърцето му! Та за него нямаше жена, достойна за любов!

— Това е най-неутешителното обстоятелство, което показва липсата на всякаква възможност да бъде спасен. Като си спомня за предишните му изявления, направо го отписвам. Освен това имам прекалено високо мнение за благоразумието на мис Торп, за да предположа, че тя ще се раздели с един джентълмен, преди да си е осигурила друг. Действително, с Фредерик е свършено. Той е мъртъв, напуснат от здравия разум и се е превърнал в покойник. Приготви се да посрещнеш снаха си, Елинор, и то снаха, на която само ще се радваш — открита, искрена, простодушна, естествена в силните си чувства, без никакви претенции и непознаваща преструвките и лицемерието.

— На подобна снаха, Хенри, наистина много ще се радвам — с усмивка отговори Елинор.

— Може пък — забеляза Катрин, — макар да постъпи зле към нашето семейство, във вашето да се държи по-добре. Сега, след като се свързва с мъж, когото наистина харесва, може да прояви постоянство в чувствата си.

— Действително се опасявам, че така ще стане — отвърна Хенри. — Боя се, че чувствата й ще бъдат много постоянни, ако на пътя й не се изпречи баронет. Ще трябва да намеря излизащия в Бат вестник и да прегледам имената на новопристигналите.

— В такъв случай, вие мислите, че я води само амбиция? Право да си кажа, сякаш има нещо такова. Не мога да забравя как, когато разбра за първи път какви средства ще им задели моят баща, тя изглеждаше твърде разочарована и й се искаше да са повече. Никога досега в живота си не съм се лъгала толкова много по отношение на нечии характер.

— А вие познавате много хора и сте изучавали най-различни характери.

— Аз самата съм много разочарована от нея и ме боли, че съм я загубила, но като си помисля за бедния Джеймс, струва ми се, че той едва ли някога ще се съвземе.

— В момента на брат ви действително има за какво да се съчувства най-искрено. Ала като се тревожим за неговите страдания, не трябва да подценяваме и вашите. Предполагам, имате чувството, че със загубата на Изабела губите половината от себе си. Усещате празнина в сърцето, която не може да бъде запълнена с нищо. Обществото започва да ви дразни, а що се отнася до забавленията, които бяхте свикнали да посещавате двете в Бат, самата представа за тях без нея ви е противна. Сега, например, за нищо на света не бих отишла на бал. Чувствате, че нямате приятелка, пред която да говорите без никакво стеснение, за която да сте уверена, че истински ви цени и на чийто добър съвет винаги можете да разчитате при нужда. Не чувствате ли всичко това?

— Не — отвърна Катрин, след като малко помисли. — Не чувствам нищо такова. А трябва ли? Истината е, че колкото и да ме боли и да ми е мъчно, че повече не мога да я обичам, никога вече няма да получа писмо от нея и вероятно няма да я видя, не се усещам дълбоко засегната, както биха могли да си помислят някои.

— Както винаги, вашите чувства правят чест на човешката природа. Подобни чувства трябва да се анализират, за да могат онези, които ги изпитват, да опознаят себе си.

Катрин установи, че по някакви неведоми причини на душата й е олекнало след този разговор и никак не съжаляваше, задето неизвестно как бе подведена да спомене обстоятелствата, от разискването на които той бе започнал.

Глава двадесет и шеста

От този момент нататък тримата млади хора често разискваха случилото се. За изненада на Катрин, нейните приятели бяха единодушни в мнението си, че липсата на добро обществено положение и богатство у Изабела вероятно ще създаде огромни пречки пред женитбата й с брат им. Те бяха убедени, че само тази причина е достатъчна генералът да се противопостави на подобен брак, без да се смятат възраженията, които можеше да предизвика характерът й. Това допълнително изпълваше Катрин с чувство на известна тревога за собствената й съдба. И тя като Изабела имаше невзрачен произход и може би също бе лишена от зестра, а щом собствената тежест в обществото и личното богатство на наследника на имотите на семейство Тилни се оказваха недостатъчни, на какви предимства би могъл да разчита по-малкият му брат? Катрин успяваше да отпъжда твърде болезнените изводи от подобни размишления единствено с упованието, че ще надделее особената благосклонност, която тя бе имала късмета да събуди у генерала към себе си още от самото начало и която той й бе давал да почувства с думите и делата си. Спомняше си също за неговата великодушна липса на интерес към парите, за която бе чувала неведнъж, и затова се изкушаваше да мисли, че неговите деца криво разбират възгледите му по тези въпроси.

Елинор и Хенри обаче бяха напълно убедени, че брат им няма да има куража да се яви лично, за да поиска съгласието на баща си и постоянно я уверяваха, че никога досега в живота си той не е бил по-малко склонен да се появи в Нортангър. Катрин отпусна душата си и необходимостта да се наложи да си замине внезапно престана да я тревожи. Ала тъй като не можеше да се очаква от капитан Тилни, когато все пак някога дойдеше да иска позволение за женитбата си, да обясни честно какво е било поведението на Изабела, Катрин смяташе за изключително уместно Хенри да разкаже на баща си как действително се е случило всичко и по този начин да даде възможност на генерала да си състави точно и безпристрастно мнение и изгради възраженията си на по-справедлива основа от неравностойното положение в обществото. Тя изложи идеята си пред Хенри, но той не възприе тази мярка с готовността, която Катрин очакваше.

— Не — каза той, — няма нужда допълнително да укрепвам позициите на баща ми и да лиша Фредерик от възможността да изповяда собствената си глупост. Нека той сам разкаже нещата така, както смята за добре.

— Но той няма да каже и половината.

— Дори четвъртината ще бъде достатъчна.

Изминаха ден или два, без да получат новини от капитан Тилни и братът и сестрата не знаеха какво да мислят. Това мълчание ту им се струваше естествена последица от предполагаемия годеж, ту го намираха напълно несъвместимо с подобно събитие. Междувременно генералът, макар всяка сутрин да се дразнеше от нехайството на Фредерик, когото го мързяло да пише, ни най-малко не се безпокоеше за него. Най-належащата му грижа бе да направи приятен престоя на мис Морланд в Нортангър. Той често изразяваше тревогата си, че не успява, опасяваше се, че гледката на едни и същи лица всеки ден и еднообразните занимания ще я отблъснат от този дом. Говореше колко му се искало семейството на лейди Фрейзър да не беше заминавало, споменаваше от време на време да събере голяма компания за вечеря, а веднъж-дваж дори започна да брои колко млади хора в околността обичат да танцуват. Да, обаче сега сезонът бе напълно мъртъв, нямаше лов нито на птици, нито на дивеч, а семейството на лейди Фрейзър бе заминало. Всичко свърши с това, че една сутрин той каза на Хенри, че следващия път, когато отиде в Удстън, ще го изненадат някой ден и ще дойдат да хапнат овнешко с него. Хенри бе много поласкан и извънредно щастлив, а Катрин направо се възхити от плана.

— А кога смятате, сър, че ще мога да очаквам това удоволствие? В понеделник трябва да бъда в Удстън, защото трябва да присъствам на събранието на енориашите и вероятно ще остана два-три дена.

— Чудесно, чудесно, ние ще се възползваме от един от тези дни. Няма нужда да определяме точна дата. Съвсем не е необходимо да си създаваш главоболия заради нас. Онова, което имаш вкъщи, ще ни е достатъчно. Според мене от името на младите дами мога да заявя, че те ще проявят снизхождение към трапезата на един ерген. Я да помисля — в понеделник за тебе ще бъде претоварен ден, значи няма да идваме тогава. Във вторник аз пък ще имам работа. Очаквам управителя на Брокам да дойде сутринта на доклад, а после би било неприлично, ако не отида в клуба. Не се ли появя там, изобщо не бих могъл после да погледна познатите си в очите, защото им е известно, че съм си у дома и отсъствието ми би се посрещнало изключително зле. А за мене е правило, мис Морланд, никога да не оскърбявам нито един съсед, даже да се наложи да пожертвувам за това малко време или внимание, дължимо на друг човек. Моите съседи са много достойни хора. Те получават по половин елен от Нортангър два пъти годишно, а аз вечерям с тях винаги, когато мога. Излиза, че за вторник не може да става и дума. Но в сряда, Хенри, мисля, че можеш да ни чакаш. Ние ще пристигнем рано, за да имаме време да разгледаме околностите. Смятам, че до Удстън ще стигнем за два часа и четиридесет и пет минути. В десет часа ще сме се качили в каретата, така че около един без четвърт в сряда можеш да ни посрещнеш.

Дори един бал не би бил по-добре дошъл за Катрин от този малък излет, толкова силно бе нейното желание да види Удстън. Нейното сърце все още туптеше от радост, когато след около един час в стаята, в която седяха с Елинор, влезе Хенри с ботуши и палто и заяви:

— Явявам се пред вас, млади дами, подчертано настроен да ви изнеса едно назидателно слово. Искам да отбележа, че за удоволствията си на този свят трябва винаги да плащаме и че често ги купуваме на твърде висока цена, като жертвуваме питомното щастие, за да гоним дивото, а не е ясно дали ще го хванем. Вземете за пример мене в този момент. За да мога да се надявам на радостта да ви видя в Удсът в сряда, която може да ми бъде отнета поради лошото време и още двадесет други причини, аз съм длъжен да замина веднага, два дена по-рано, отколкото възнамерявах.

— Да заминете! — лицето на Катрин силно помръкна. — Защо?

— Защо! Как можете да ми задавате този въпрос? Защото няма време за губене и не бива да изкарвам ума на моята икономка от страх. Защото трябва да замина и приготвя обяд за вас.

— О, не говорите сериозно!

— Съвсем сериозно, при това със съжаление, защото предпочитам да остана.

— Но как можете да помислите подобно нещо след казаното от генерала? Та той изрично не желаеше да си създавате някакви затруднения, защото ще ни е достатъчно просто онова, което имате.

Хенри само се усмихна.

— Определено абсолютно излишно е да се стараете заради сестра си или мене, а генералът наблегна да не правите никакви излишни приготовления. Освен това, дори да беше казал два пъти по-малко, вкъщи винаги му поднасят толкова разкошни обеди, че за него няма да има никакво значение, ако веднъж седне на по-скромна трапеза.

— Бих желал да разсъждавам като вас, заради баща си и заради себе си. Сега довиждане. Тъй като утре е неделя, Елинор, няма да се връщам.

Той излезе. На Катрин винаги й бе било по-лесно да се усъмни в собствената си преценка, отколкото в преценката на Хенри, затова не измина много време и тя бе принудена да приеме, че той е прав, колкото и неприятно да й беше заминаването му. Но мислите й задълго се задържаха върху необяснимото поведение на генерала. Тя вече бе установила, от собствени наблюдения, без някой да й подсказва, колко придирчив бе той към храната си. Все пак бе напълно непостижимо за ума защо бе трябвало да твърди тъй настойчиво едно, докато през цялото време е мислел друго? Изобщо трудно беше да се разберат хората. Но кой, ако не Хенри, би могъл да знае какво цели баща му?