— Обидила ли съм с нещо генерала? — с треперещ глас запита Катрин.

— О, Боже! Въпреки дъщерните си чувства, всичко, което зная, всичко, което мога да отговоря, е, че не сте му дала никакви основания да се чувства обиден. Естествено, той е страшно ядосан, рядко съм го виждала в такова състояние. Баща ми няма лесен характер. Явно се е случило нещо, което го е раздразнило извънредно силно — някакво разочарование, някаква неприятност, която в момента му се струва по-важна от всичко. Но аз не бих могла дори да предположа, че вие с нещо сте го засегнала, това би било невъзможно!

За Катрин бе мъчение да говори. Опита се да каже няколко думи само заради Елинор.

— Наистина много съжалявам — промълви тя, — ако с нещо съм обидила генерала. Това е последното нещо, което бих сторила съзнателно. Но не се чувствайте нещастна, Елинор. Обещанията трябва да се спазват. Само съжалявам, че не си спомниха за него по-рано, за да мога да пиша вкъщи. Но това е почти без значение.

— Аз се надявам, искрено се надявам, че няма да бъде застрашена физическата ви безопасност, но всичко останало ще се окаже неизразимо засегнато: душевното ви спокойствие, приличието, почтеността, чувствата на семейството ви — всичко, без изключение. Ако вашите приятели, семейство Алън, бяха все още в Бат, можехте да отидете при тях, щяхте да стигнете само за няколко часа. Но да пропътувате седемдесет мили с наета пощенска кола, на вашата възраст, сама, без придружител!

— О, няма нищо страшно в пътуването. Не мислете за това. А щом ще се разделяме, няколко часа по-рано или по-късно нямат значение. Мога да се приготвя до седем. Моля ви, нека ме извикат навреме.

Елинор разбра, че тя иска да остане сама и тъй като бе убедена, че и за двете е по-добре да избягнат по-нататъшни разговори, я остави с думите: „Ще ви видя утре сутринта“.

Сърцето на Катрин се нуждаеше от облекчение, иначе щеше да се пръсне. В присъствието на Елинор колкото приятелските чувства, толкова и гордостта й бе възпирала сълзите, но щом тя излезе, те рукнаха като порой от очите й. Да я изгонят от къщата и то по този начин! Без никаква причина, която да оправдае, или извинение, което да смекчи резкостта, грубостта, нещо повече — арогантността на подобна постъпка!

Хенри беше далече и тя нямаше възможност дори да се сбогува с него. Загубени бяха всички свързани с него надежди и очаквания — и докога ли? Кой би могъл да каже кога ще се срещнат отново? И всичко това бе дело на човек като генерал Тилни — толкова любезен, възпитан и особено благосклонен към нея. Беше колкото унизително и мъчително, толкова и неразбираемо. С еднаква обърканост и тревога Катрин размишляваше за възможните подбуди на генерала и неясния край. Начинът, по който постъпваха с нея, беше грубо невъзпитан. Бяха побързали да я отпратят, без да се интересуват ни най-малко дали няма да й бъде неудобно и поне привидно да й позволят да избере времето или начина на пътуването. От двата възможни дни за заминаването й бе определен първият, при това почти в най-ранния час, сякаш той твърдо бе решил, че тя трябва да е изчезнала от къщата, преди да е станал, за да не бъде принуден да я вижда. Какво би могло да означава всичко това, освен преднамерено оскърбление? По един или друг начин тя бе имала нещастието да го обиди. Елинор бе пожелала да й спести тази болезнена мисъл, но Катрин не вярваше, че е възможно да съществува такава несправедливост или беда, която да предизвика у някого толкова неприязън към човек, който не е свързан или поне се предполага, че не е свързан с тях.

Нощта премина мъчително. Не можеше да става и дума за сън или почивка, която да мине за сън. Същата стая, в която през първата нощ след нейното пристигане възбуденото й въображение я бе изтерзало, сега отново бе сцена на вълнения и неспокоен унес. Ала колко различни бяха сега подбудите за нейното безпокойство, колко прискърбно по-реални и основателни бяха причините му. Тревогата й се основаваше върху факти, опасенията й върху голямата вероятност да се сбъднат. Съзнанието й бе тъй заето с размишления за осезаемото и напълно земно зло, че Катрин усещаше и приемаше самотата си, тъмнината в стаята и древността на зданието без никакво чувство. И въпреки че бурният вятър често предизвикваше внезапни странни звуци в цялата къща, тя ги слушаше без любопитство или ужас, докато час след час отминаваха, а тя лежеше будна.

Малко след шест в стаята й влезе Елинор, изпълнена с голямо желание да прояви внимание към нея и да й помогне с каквото може, но нямаше много работа за вършене. Катрин не се беше бавила и беше напълно облечена, а багажът й — почти приготвен. При появата на дъщерята на домакина за момент й хрумна, че може генералът да е изпратил някакъв знак за помирение. Какво по-естествено от това неговият гняв да отмине и да последва разкаяние? На Катрин само й се искаше да знае доколко би било уместно от нейна страна да приеме извинението след всичко случило се. Не се наложи да го разбере. Не бяха подложени на изпитание нито милосърдието, нито достойнството й. Елинор не донесе никакво послание. Двете почти не говореха. Всяка смяташе, че мълчанието е най-безопасно, затова си размениха само няколко банални изречения, докато Катрин трескаво привършваше обличането си, а Елинор с повече добро желание, отколкото с опит, старателно се опитваше да доподреди пътническия й сандък. След като всичко беше готово, те напуснаха стаята и Катрин се задържа само половин минутка след приятелката си, за да хвърли поглед на раздяла върху всеки добре известен и любим предмет. Слязоха в трапезарията, където ги чакаше закуска. Катрин се опита да се храни, колкото за да си спести болката да я подканят, толкова и за да не кара приятелката си да се чувства неудобно. Но нямаше апетит и успя да преглътне само няколко хапки. Контрастът между тази и предишната им закуска в същия салон я накара да се почувства още по-нещастна и засили отвращението й към всичко, сложено на масата. Преди по-малко от двадесет и четири часа бяха закусвали край същата маса, но колко различна беше обстановката тогава! С каква жизнерадостна лекота, с какво чувство на щастлива, макар и измамна увереност бе гледала на света Катрин, как се радваше на всеки предмет и не таеше почти никакви опасения за бъдещето, освен че Хенри може да остане още един ден в Удстън. Щастлива, щастлива беше онази закуска! Хенри беше тук, Хенри седеше до нея и й поднасяше ту едно, ту друго ястие. Тя дълго остана потопена в тези сладки спомени, без нейната сътрапезница да я обезпокои дори с една дума. Елинор също бе потънала в собствените си мисли и появата на колата бе първото нещо, което ги накара да се стреснат и върнат към действителността. При вида на пощенската кола Катрин се изчерви силно, осъзнала в този миг с особена сила унижението, на което я подлагаха. За кратко време изпитваше единствено негодуване. Елинор бе принудена да събере решителност и да заговори:

— Трябва да ми пишете, Катрин — извика тя, — трябва да ме осведомите за себе си при първа възможност. Няма да имам и минута покой, преди да разбера, че сте се прибрали вкъщи благополучно. Моля ви, умолявам ви, напишете ми на всяка цена поне едно-единствено писмо. Не ме лишавайте от удовлетворението да знам, че сте в безопасност във Фулъртън и че семейството ви е добре. Не смея да очаквам повече, докато не ви помоля, както е редно, да поддържаме кореспонденция. Пишете ми в имението на лорд Лонгтаун, само че ще трябва да ви помоля да адресирате писмото до Алис35.

— Не, Елинор, щом не ви е разрешено да получавате писма от мене, убедена съм, че ще е по-добре да не пиша. Убедена съм, че ще пристигна у дома благополучно.

Елинор само отговори:

— Не ме учудват чувствата ви. Няма да настоявам. Ще разчитам на доброто ви сърце, когато ще съм далече от вас.

Тези думи и съпровождащият ги тъжен поглед бяха достатъчни на секундата да стопят гордостта на Катрин и тя бързо произнесе:

— О, Елинор, непременно ще ви пиша.

Имаше още един въпрос, който мис Тилни бързаше да уреди, макара да й беше неудобно да говори за него. Помислила беше, че след толкова дълго отсъствие от къщи Катрин може би не разполага с достатъчно пари, за да покрие разноските по пътуването. Оказа се точно така, когато Елинор най-мило и настойчиво предложи да й услужи с известна сума. До този момент Катрин не се бе замисляла по въпроса, но след като прегледа портмонето си, разбра, че ако не бе любезността на приятелката й, щеше да се окаже изхвърлена от къщата без средства да се прибере у дома. Умовете и на двете бяха погълнати от мисли за бедственото положение, в което би се озовала Катрин, и те почти не пророниха дума през останалото време, докато бяха заедно. Това време беше твърде кратко. Скоро съобщиха, че колата е готова за път. Катрин се изправи моментално и дълга и изпълнена с обич прегръдка замени всякакви думи на раздяла. Когато излязоха в преддверието, Катрин, която не можеше да напусне къщата, без да спомене по някакъв начин онзи, чието име дотогава нито едната, нито другата бе произнесла, спря за момент и с треперещи устни, така че думите едва се разбираха, предаде „най-любезните си поздрави на своя отсъстващ приятел“. Ала пророненото от устните й име отне всичките й сили да сдържа повече чувствата си. Скрила, доколкото бе възможно, лице в носната си кърпичка, тя изтича през преддверието, скочи в колата и след по-малко от минута се отдалечаваше от къщата.

Глава двадесет и девета

Катрин бе прекалено нещастна, за да изпитва страх. Самото пътуване не й вдъхваше никакъв ужас. Тя тръгна, без да се тревожи от продължителността му и без да обръща внимание на неудобствата да бъде сама. Свита в единия ъгъл на колата, тя ридаеше неудържимо. Вдигна глава и можа да хвърли поглед назад, едва когато бяха изминали няколко мили извън стените на Абатството и най-високата част от парка на имението вече почти се бе скрила зад хоризонта. За беда, пътуваше по същия път, по който само преди десет дни така щастливо се бе разходила до Удстън и обратно. Докато изминаваха четиринадесетте мили, горчивината й стана по-тежка, защото покрай нея се нижеха същите онези околности, които първия път бе наблюдавала в съвсем различно настроение. Страданието й се засилваше с всяка миля, доближаваща я до Удстън, а когато милите останаха само пет и колата подмина разклона за селото и мисълта, че Хенри е толкова близо, а не знае нищо за случилото се, изпълни Катрин с неописуема мъка и страдание.

Денят, прекаран в Удстън, беше един от най-щастливите в живота й. През този ден генералът бе използвал такива изрази по отношение на Хенри и самата нея, беше говорил и се беше държал по такъв начин, че съвсем недвусмислено я убеди, че действително желае тяхната женитба. Да, само преди десет дни тя беше опиянена от подчертаното му внимание, макар че малко я смущаваше прекаленото съобразяване с нейното мнение. Но сега… какво бе сторила или пропуснала да стори, за да се стигне до подобна промяна?

Единствената нанесена от нея обида, за която можеше да обвини себе си, беше от такъв характер, че едва ли бе възможно той да научи за нея. Само Хенри и собственото й сърце бяха посветени в ужасните подозрения, които тя така необосновано беше таила, но Катрин беше убедена, че тайната й е опазена. Хенри не би могъл да я предаде, поне не преднамерено. Ако баща му наистина по някакво нещастно стечение на обстоятелствата беше разбрал какво се бе осмелила да мисли и търси, какви безпочвени фантазии и оскърбителни проучвания я бяха занимавали, не би се учудила и на най-яростното му негодуване, не би се удивила, ако я изхвърлеше от къщата си. Ала Катрин беше сигурна, че генералът не може да знае за тези обстоятелства, които единствено можеха да оправдаят действията му, донесли й толкова страдания.

Колкото и да я вълнуваха подобни догадки, не те стояха на първо място. Имаше една друга мисъл, по-близка до сърцето й, една по-обсебваща и трепетна тревога. Какви ще бъдат мислите, чувствата и видът на Хенри, когато се върне в Нортангър и разбере, че тя си е заминала. Това беше въпросът, който будеше натрапчив интерес у нея и засенчваше всичко останало. Той не й оставяше минута покой. Безпокойството и утехата се редуваха. Катрин ту се плашеше, че Хенри спокойно ще се примири с постъпката на баща си, ту се изпълваше с блажена увереност в неговото съжаление и негодуване. Естествено, той няма да се осмели да говори пред генерала, но пред Елинор — какво ли би споделил с Елинор?

Часовете се изнизваха сред тези непрестанно връхлитащи я съмнения и догадки за редица неща, върху които съзнанието й не беше в състояние да се задържи повече от секунда и пътуването напредваше по-бързо, отколкото Катрин бе очаквала. Упоритите неспокойни мисли, които не й позволяваха да забелязва нищо около себе си, след като бе подминала околностите на Удстън, й спестиха всякакви наблюдения докъде се е придвижила и макар че нито една гледка по пътя не задържа дори за момент вниманието й, пътуването изобщо не й се стори отегчително. Имаше и друга причина за това — тя не изгаряше от желание пътешествието да свърши, защото връщането във Фулъртън по този начин почти означаваше да си развали удоволствието да види своите най-обични хора след толкова продължително отсъствие — цели единадесет седмици. Какво трябваше да каже, за да не унизи себе си, да не увеличи собствената си мъка, като я изповяда пред други, а и да не предизвика безсмислено негодуване, което вероятно щеше да засегне и невинните наред с виновните, защото породената враждебност нямаше да прави разлика. Тя никога не би могла да отдаде дължимото на достойнствата на Хенри и Елинор, защото прекалено силните й чувства не можеха да се изразят с думи, а ако към тях също се създадеше неприязън поради неблагоприятното мнение за баща им, това би я проболо право в сърцето.