— Караш им се? Караш им се, че не й се възхищават?

— Точно така. Няма нещо, което да не съм готова да направя за онези, които наистина са ми приятели. Не мога да си представя как някой може да бъде обичан наполовина. Това не е в природата ми. Моята привързаност е винаги извънредно силна. Казах на капитан Хънт на едно от нашите увеселения тази зима, че даже да ми досажда цяла вечер, няма да танцувам с него, ако не признае, че мис Андрюз е хубава като ангел. Мъжете ни считат за неспособни за истинско приятелство, нали знаеш, а аз твърдо съм решила да им докажа, че не е така. Например, ако чуя някой да говори пренебрежително за тебе, веднага ще избухна. Само че такава възможност не съществува, защото ти си точно онзи тип момиче, който много се харесва на мъжете.

— О, Боже! — възкликна Катрин и се изчерви. — Как можа да го кажеш!

— Познавам те много добре. Ти кипиш от живот, а точно това липсва на мис Андрюз, защото, трябва да призная, че в нея има някаква изумителна вялост. О, забравих да ти кажа, че тъкмо се разделихме вчера и видях един млад мъж да те гледа много настойчиво. Сигурна съм, че е влюбен в тебе.

Катрин поруменя и отново изрази недоверие. Изабела се засмя.

— Казвам ти истината, честна дума. Сега обаче разбирам какво е положението. Безразлично ти е вниманието на всички, с изключение на онзи единствен мъж, чието име няма да споменавам. Съвсем не те упреквам, лесно е да се разберат чувствата ти. Сама много добре зная, че когато дадеш някому сърцето си, вниманието на всички останали не е в състояние да те зарадва. Всичко, което не е свързано с обекта на любовта ти, е толкова блудкаво и безинтересно. Напълно мога да разбера твоите чувства.

— Не трябва да ме караш да мисля толкова за мистър Тилни, защото може повече да не го видя.

— Повече да не го видиш! Скъпа моя, не говори така. Сигурна съм, че подобни мисли ще те направят нещастна.

— Няма. Не искам да се преструвам, че той не ми харесва. Чувствам обаче, че докато имам за четене „Удолфо“, никой не би могъл да ме направи нещастна. О, ужасното черно покривало. Скъпа Изабела, сигурна съм, че зад него се намира скелетът на Лорентина.

— Много ми е странно, че досега не си прочела „Удолфо“, но предполагам, че мисис Морланд не одобрява романите.

— Напротив, самата тя често чете „Сър Чарлс Грандисън“18, но новите книги не достигат лесно до нас.

— „Сър Чарлс Грандисън“! Това не е ли изумително ужасна книга? Спомням си, че мис Андрюз не издържа да прочете и първата част.

— Никак не прилича на „Удолфо“, но все пак мисля, че е доста завладяваща.

— Наистина ли? Ти ме изненадваш. Мислех, че е нещо, което не се чете. Между другото, скъпа Катрин, решила ли си какво ще си сложиш на главата тази вечер? Наумила съм си непременно да съм облечена точно като тебе. Понякога мъжете обръщат внимание на това, нали знаеш.

— Дори и да го правят, какъв смисъл има да се съобразяваме с това? — попита съвсем искрено Катрин.

— Смисъл! О, небеса! За мене е правило никога да не обръщам внимание на онова, което казват мъжете. В повечето случаи те са изумително нахални, ако не проявяваш твърдост към тях и не ги принуждаваш да се държат на разстояние.

— Така ли? Не съм забелязала това. Мъжете винаги се отнасят много добре с мене.

— Е, да, те така умело се преструват. Те са най-надменните същества на този свят и се мислят за много важни. Между другото, сто пъти се каня и все забравям да те питам кои мъже харесваш повече — мургавите или със светла кожа?

— Струва ми се, че не знам. Никога не съм се замисляла. Май нещо средно. С матов тен, нито много бял, нито много тъмен.

— Чудесно, Катрин! Точно такъв е той. Не съм забравила как ми описа мистър Тилни: „матова кожа, тъмни очи и почти черна коса“. Е, моят вкус е по-различен. Предпочитам светлите очи, а що се отнася до тена, как да ти кажа, предпочитам най-вече бледите лица. Не бива да ме издаваш, ако срещнеш познат, който да отговаря на това описание.

— Да те издам! Какво искаш да кажеш?

— Е, сега не ме измъчвай. Май че казах прекалено много. Нека да оставим тази тема.

Малко учудена, Катрин се подчини. Помълча известно време и вече се готвеше да подхване отново темата, която в този момент я занимаваше повече от всичко останало, а именно скелетът на Лорентина, когато думите на приятелката й й попречиха:

— За Бога! Да се махаме от тази част на залата! Трябва да ти кажа, че двама отвратителни млади мъже най-упорито се взират в мене вече половин час. Наистина ме изкарват от равновесие. Хайде да отидем и да разгледаме книгата с имената на новопристигналите.

И те се отправиха да видят книгата. Докато Изабела проучваше имената, задачата на Катрин бе да наблюдава какво правят двамата опасни млади мъже.

— Не идват насам, нали? Надявам се, че не са толкова нахални, та да ни последват. Моля те, кажи ми, ако се приближат. Твърдо съм решила да не вдигам поглед от книгата.

След по-малко от минута, Катрин, с непресторена радост я увери, че няма защо да се безпокои, тъй като господата току-що са напуснали Водната зала.

— И накъде отидоха? — попита Изабела, като се обърна бързо. — Единият беше доста хубав.

— Тръгнаха към църковния двор.

— Безкрайно съм щастлива, че се отървах от тях. А сега, какво ще кажеш да дойдеш с мене до Едгарс Билдингс и да видиш новата ми шапка? Искаш, нали?

Катрин с готовност се съгласи.

— Само че — добави тя, — сигурно ще застигнем двамата млади мъже.

— О, това не бива да те безпокои. Ако побързаме, скоро ще ги задминем и аз ще ти покажа моята шапка.

— Достатъчно е само да изчакаме няколко минути и всяка опасност да ги срещнем ще отпадне.

— Уверявам те, няма да им окажа такава чест. Не е в моите правила да се отнасям с уважение към мъжете, защото точно това им позволява да ти се качат на главата.

Катрин нямаше какво да противопостави на подобни съображения. И така, за да покажат независимостта на мис Торп и нейната твърда решителност да постави на място мъжкия пол, те незабавно се впуснаха с най-бързата си крачка да преследват двамата млади мъже.

Глава седма

За половин минута прекосиха двора на Водната зала и стигнаха до сводестия вход срещу Юниън Пасидж, но, за съжаление, там трябваше да спрат. Всеки, който познава Бат, вероятно знае колко трудно се пресича Чийп Стрийт на това място. Тази улица е толкова своеволна, така злощастно свързана с големите пътища от Лондон и Оксфорд и с най-голямата странноприемница в града, че не минава ден без някоя компания от млади дами, независимо по каква важна работа са тръгнали — да търсят сладкиши, шапкарски магазин или, както в този случай — мъже, да не бъдат задържани на едната или другата страна от преминаващите карети, ездачи и товарни коли. Откакто беше пристигнала в Бат, Изабела най-малко три пъти дневно изпитваше подобно нещастие и се вайкаше. Сега й бе отредено още веднъж да го изживее и да се повайка, защото точно когато застанаха срещу Юниън Пасидж и видяха двамата млади мъже в тълпата отсреща да си проправят път по тази интересна тясна уличка, една приближаваща открита двуколка им попречи да пресекат. Мъж с вид на много опитен кочияш я караше по разнебитения паваж с безумна скорост, достатъчна да застраши живота на три същества — собствения му, на неговия спътник и на коня.

— Ах, тези отвратителни двуколки! — промълви Изабела, като вдигна поглед. — Така ги мразя!

Омразата, макар съвсем справедлива, се оказа изключително краткотрайна, защото тя погледна отново и възкликна:

— Какво щастие! Мистър Морланд и брат ми!

— Мили Боже, та това е Джеймс — в същия миг произнесе Катрин.

Младите мъже ги забелязаха, конят бе незабавно спрян с такава сила, че почти щеше да се сгромоляса върху задницата си и пътниците изскочиха от двуколката. Слугата междувременно беше офейкал, затова и конят и колата бяха оставени на произвола на съдбата.

Катрин, за която тази среща бе съвсем неочаквана, посрещна брат си с буйна радост. Той беше много обичлив по душа и искрено привързан към сестра си и всячески й показа, че неговото удоволствие е не по-малко, доколкото имаше време да го стори, тъй като искрящите очи на мис Торп настойчиво очакваха вниманието му. Любезните поздрави на Джеймс бързо се пренасочиха към нея, примесени с радост и стеснение, които трябваше да подскажат на Катрин, ако тя умееше по-добре да разгадава чувствата на другите и не бе така наивно погълната от собствените си преживявания, че не само тя, но и брат й смята приятелката й за много хубава.

Джон Торп, който междувременно бе дал разпореждания за коня и колата, скоро се присъедини към тях и от него Катрин получи полагащата й се компенсация. Той само леко и небрежно докосна ръката на Изабела, а нея удостои с цял поклон — не съвсем дълбок, но с изнесен назад крак. Торп беше млад мъж, среден на ръст и набит. Надарен с грозновато лице и тромава фигура, той сякаш се боеше, че ще изглежда прекалено красив, ако не се облича като коняр и твърде изискан, ако не се държи прекалено свободно, когато трябва да бъде официален, затова поведението му изглеждаше почти нахално, когато ситуацията позволяваше да прояви по-непринудено отношение. Той извади часовника си и попита:

— За колко, мислите, взехме разстоянието от Тетбъри до тук, мис Морланд?

— Не знам какво е разстоянието.

Брат й каза, че са двадесет и три мили.

— Двадесет и три мили! — извика Торп. — Двадесет и пет и нито инч по-малко.

Морланд възрази, позова се на справочниците, стопаните на странноприемниците и крайпътните стълбове, но приятелят му отхвърли всички тези доводи, защото разполагал с по-надеждно средство за определяне на разстояния.

— Убеден съм, че е двадесет и пет мили — каза той. — Съдя по времето, за което ги изминахме. Сега е един и половина, а когато тръгнахме от двора на странноприемницата в Тетбъри, часовникът удари единадесет. Обзалагам се, че няма човек в Англия, който да накара коня ми да се движи с по-малко от десет мили в час, когато е впрегнат. Това прави точно двадесет и пет мили.

— Губи ти се един час — каза Морланд. — Беше десет, когато тръгнахме от Тетбъри.

— Десет часа! Беше единадесет, Бога ми! Преброих всеки удар. Този ваш брат, мис Морланд, ще ме подлуди. Само погледнете коня ми — виждали ли сте някога друго животно, което до такава степен да е създадено да препуска? (Слугата току-що се беше качил на двуколката и я откарваше) Толкова чиста порода! За три часа и половина да вземе само двадесет и три мили — как ли не! Погледнете коня и сама се убедете възможно ли е това.

— Наистина изглежда доста запотен.

— Запотен! Този кон изобщо не усети кога стигнахме „Уолкът Чърч“. Само вижте предницата му, вижте хълбоците му, вижте как се движи — такъв кон не може да изминава по-малко от десет мили в час. Дори да завържете краката му, пак няма да спре. Какво мислите за двуколката ми, мис Морланд? Страшна е, нали? Добре направена — от градски майстори. Купих я едва преди месец. Беше я поръчал един студент от колежа „Крайст Чърч“, мой приятел, много добро същество. Покара я няколко седмици, мисля, колкото да бъде оправдано да се раздели с нея. Точно тогава, по стечение на обстоятелствата, търсех някоя по-лека кола, макар че твърдо бях решил да се сдобия и с двуколка с два коня. Така се получи, че срещнах този приятел миналия семестър на Модлин Бридж, точно когато се връщаше в Оксфорд. „О, Торп, казва той, случайно да ти трябва нещо малко, подобно на това? Колата е отлична, но ми омръзна до смърт“. „Да пукна, казвам, ако аз не съм човекът, който ти трябва. Колко искаш?“ И колко, мислите поиска, мис Морланд?

— Сигурна съм, че няма да позная.

— Вижте, направена е като за двоен впряг — седалка, покрито място за багаж, отделение за саби, странична оградка, пазеща от кал, лампи, сребърна обковка — всичко е налице. Железните части са почти като нови, даже още по-добри. Той поиска петдесет гвинеи. Веднага се съгласих, дадох му парите и кабриолетът бе мой.

— Сигурно сте били прав — каза Катрин, — аз толкова малко разбирам от двуколки, че не мога да преценя дали е било скъпо или евтино.

— Нито едното, нито другото. Смея да кажа, че можех да я получа за по-малко, но мразя да се пазаря, а горкият Фрийман имаше нужда от пари.