— Показа ли снимката на полицията в Джаксънвил? — попита Франк. Чудеше се какво ли са казали местните власти за инцидента.

— Да. — Младата жена издаде звук на отвращение. — А когато им изложих теорията си, че има връзка между човека, който ме следи, и нападателя, те не ми повярваха. Аз обаче подозирам, че са ме сметнали за откачена. Вижте, знам, че историята звучи налудничаво, но съм убедена, че съм права. Онези двама мъже са свързани. Всичко, което става, е свързано.

Али подаде телефона си на Ози, той погледна екрана и пръстите му отново започнаха да летят по клавишите.

— Регистрационният номер е от Северна Каролина. Последният знак тук — тя почука по дисплея с нокът — прилича на B или R, а може би е 3.

— Няма значение — отвърна хакерът. — Мога да се справя и с това, което имам.

— Така ли? — Очите на Али светнаха. — В полицията в Джаксънвил казаха, че снимката е твърде неясна, за да може да послужи за нещо.

— Те не разполагат с моя софтуер за подобряване на изображението — похвали се младежът. Вълнението, изписано на лицето му, го караше да изглежда като дванадесетгодишен, което събуди болката в пострадалото рамо на Франк.

На тридесет и девет все още не се бе запътил към люлеещия се стол, но с навършването на четиридесет и при живота, който водеше, болките бяха неизбежни и не всичко функционираше перфектно, по дяволите. А болката в рамото беше най-досадното от настоящите му страдания. Посегна към шишенцето с ибупрофен, което държеше в джоба на панталоните си и бързо лапна няколко таблетки без вода, преди да засмуче отново близалката.

— Добра работа, между другото — добави Ози.

— Благодаря! — Али прие небрежния комплимент и проследи с поглед как младият мъж се изстреля от мястото си с енергията на дете, което скача от леглото сутринта на Коледа. Той грабна лаптопа си и телефона й и се втурна към своето царство. Извади дълъг кабел от едно чекмедже и го включи към мобилния, преди да го свърже с един от главните компютри.

— Както и да е… — Али отново насочи вниманието си към групата около масата. — Целият инцидент ме изплаши особено когато полицаите не ми повярваха. И тъй като не искам да свърша привързана към инвалидната количка, с широко отворени очи, натъпкана с наркотици и да падам по стълбите крещейки: „Той лети!“, веднага се качих в колата и дойдох направо тук.

— О, спри сърце! — Ози се завъртя в стола и притисна длан към гърдите си. — Омъжи се за мен, Али. Омъжи се за мен, веднага.

— Какво пропускам? — попита Дан.

— Стига бе, човек. Мел Гибсън? „Теория на конспирацията“? Никога ли не ходиш на кино?

— Ха! — Дан Ман се засмя, килна глава и поглади елегантната си козя брадичка. — За разлика от някои хора, които познавам, аз не съм прекарал последните десет години с глава, заровена в електрониката. Скъсвам си задника да върша мъжката работа и…

— Спести ми поредната си лекция. — Хлапето махна пренебрежително с ръка. — Слушал съм ги и преди. Не знам защо винаги се опитваш да ми опонираш, но както и да е… никой не може да оставя Бейби в ъгъла.

Той изчака за миг и когато Дан само повдигна вежди скептично, Ози размаха ръце във въздуха.

— Сигурно се шегуваш? „Мръсни танци“?! Как може да не си гледал „Мръсни танци“? Та това е класика!

— Да — изръмжа Дан Ман. — Класическа глупост.

— Заради тези ти думи ще се сбием, господинчо! — изрева по-младият мъж, скочи от стола и затанцува наляво-надясно като боксьор.

Дан изсумтя толкова силно, че Франк се уплаши да не би да си е глътнал езика, което, като се вземе предвид склонността му да дразни хлапето, не беше чак толкова лошо.

Бившите морски тюлени в екипа — Ози и Дан Ман, смятаха себе си за най-добри от най-добрите, което ги правеше адски самонадеяни. В интерес на истината, всеки член на „Черните рицари“ АД — бивш тюлен или не — беше в групата, защото бе изключителен в онова, което правеше.

Екипът им се състоеше от девет човека (скоро щяха да станат дванадесет — след присъединяването на агента от Мосад, бъдещия пилот на хеликоптер и специалиста по комуникации), които можеха да влязат в акция, да свършат работата и да прикрият следите си, без да е необходима намесата на Чичо Сам.

Властимащото чудовище, познато като правителство на САЩ, обичаше изключително много всички тези заплетени нива на предумишлено невежество. Нямаше значение, че всеки, който бе на заплата към Черните рицари, в крайна сметка трябваше да пише рапорт до големия шеф (El Jefe) — добрия стар командир. Важното бе, че ако някоя от мисиите им бъде компрометирана, бе невъзможно да се проследи началото й, нито да бъде свързана с когото и да е от правителството на САЩ, което за Франк бе просто чудесно. След фиаското, което го подтикна да напусне военноморската пехота, предпочиташе да води свое собствено шоу.

Но да има екип, без да се възползва от военната йерархия и присъщата за нея дисциплина, означаваше, че често трябва да се примирява с подобен вид лудории.

Твърде стар съм за тези глупости. Не че искаше да цитира репликата на Дани Глоувър, превърнала се в клише, но Франк наистина се чувстваше твърде стар за тези неща.

— Вие двамата, престанете! — изръмжа той.

Ози му намигна и се върна на мястото си.

— Не се шегувах за предложението. — Хлапакът размърда русите си вежди към Али.

— Ще го имам предвид — отвърна тя и му се усмихна сладко.

Шефа забеляза, че Призрака стисна юмруци.

— И така, както казах преди разговорът ни да се отклони, дойдох направо тук. Спрях единствено за да напълня резервоара и да си взема кафе. Но, ъъъ… Боже, това е лудост! Мисля, че може би видях онзи човек на една от бензиностанциите на „Филипс 66“ по пътя. Не нападателя, а другия — преследвача.

— И ето че стигнахме до въпроса на деня — отбеляза Франк Найт. — В какво точно си се забъркала?

Глава 5

— Това е — разпери ръце Али. От изтощение и безсилие гласът й беше прегракнал. — Не съм сторила нищо. Аз съм детска учителка, за бога. Най-вълнуващото нещо, което ми се е случвало през последните месеци, ако не броим следенето и нападението, е дървеният паркет, за поставянето на който моят хазаин най-после намери време. Така че по-уместният въпрос е в какво сте замесени вие, момчета или по-точно в какво е бил замесен Григ и защо някой смята, че притежавам нещо, което иска?

Внезапно въздухът се изпълни с напрежение. Струваше й се, че сякаш всички се страхуват да помръднат, като елен, замръзнал пред фаровете на кола. По дяволите, сигурно я мислеха за напълно сляпа или за голяма глупачка. В момента, в който алармата на детектора, монтиран в предната част на халето се разпищя, беше разбрала без капка съмнение, че те не са обикновени механици. Беше й дошло до гуша, особено от мъже, които отказват да повярват, че могат да й се доверят. Удари с юмруци по конферентната маса и се изправи. Столът й се плъзна назад с пронизителен стържещ звук.

— Чуйте ме добре, дявол да го вземе! — Шест чифта очи се разшириха от изненада. Сигурно смятаха, че има закон, който забранява на учителите в детската градина да ругаят. — Знам, че това не е обикновена работилница за мотори. За колко глупава ме вземате? — Махна с ръка към редицата супермодерни компютри и ги изгледа гневно. — Мислите ли, че наистина бих повярвала, че е нормално група механици да оборудват работилницата си с апаратура за аудио- и видео наблюдение? Да не споменавам факта, че всички сте въоръжени.

— Али… — Дан се размърда в стола си.

— Ти носиш нож, прикрепен в горната част на десния ботуш и пистолет в колана на дънките си — прекъсна го тя. Беше очевидно, предвид вдигнатите вежди на всички около масата, че бе успяла да ги изненада отново, този път с точността на наблюденията си. Почувства, че е права и продължи нататък: — Нейт е въоръжен по същия начин, само че ножът е под ризата му, в кания, прикрепена към десния джоб на панталона. — Обърна се към Франк. — Ти не носиш пистолет, но имаш поне два ножа, единият на кръста, а другият — закрепен към прасеца ти. Може би имаш и други, ако съдя по внимателния начин, по който сядаш, но не съм съвсем сигурна.

— По дяволите, дайте на момичето златен медал — засмя се Беки и й намигна одобрително. — Очевидно големият брат е научил сестричката си на някои неща.

— Идея си нямаш колко много — отвърна тя, изпитвайки симпатия към младата жена. Поне някой в тази стая я възприемаше на сериозно. — Итън, ъъъ, или Ози — посочи с палец през рамо към младежа — поне не се опитва да скрие оръжието си.

— Викай ми Ози, кукло — обади се той и се наведе над клавиатурата, като прегладнял човек над чиния пълна с храна. — Няма нужда да крия оръжията си. Предполагам всеки трябва да види какво го очаква, ако реши да се ебава с мен.

— О, човече — простена Дан и завъртя очи. — Докато се усетим, хлапакът ще започне да работи гол до кръста, с патрондаш през гърдите и червена кърпа, вързана около главата.

— Аха! Значи си гледал някой и друг филм. — Ози се завъртя в стола, а очите му светнаха дяволито. — „Рамбо“, а? Ето ви нещо от Рамбо — снижи глас — „Те проляха първата кръв, а не аз…“.

— Що за лай… ъъъ глупости? — намръщи се Дан Ман.

— Да не би да седиш там и да обиждаш Сталоун? — попита Ози, заемайки поза, сякаш се кани да застане в защита на Италианския жребец13.

— Не, аз седя тук и обиждам теб. Теб глу…

Наистина ли щяха просто да си разменят закачки, пренебрегвайки напълно факта, че тя ще рухне всеки момент?!

— Вижте — почука с пръст по масата, за да привлече вниманието им, — по-добре някой бързо да ми даде някои отговори или… или ще започна да крещя!

Почти трепереше от страх, безсилие и умора.

Не всеки ден се случваше да я нападнат, почти да се сблъска с преследвача си, да шофира през половината страна и да открие, че брат й наистина е пазил тайни от нея в продължение на години. Освен това се бе превърнала в мишена и я подслушваха. Почувства, че животът й придобива относителните размери и кинетичната енергия на цунами, а тя не разполагаше с нищо, освен с двете си ръце, за да се защити срещу предстоящата атака. Но човешките длани не бяха в състояние да спрат чудовищна вълна. Вълната просто щеше да я помете, без да забележи колко крехко е слабото й тяло.

А сега, стоеше в стая с най-близките приятели на Григ, които сякаш предпочитаха да се карат помежду си, отколкото да й помогнат да разбере какво, по дяволите, става тук.

Да му се не види!

Беше на ръба да се разплаче отново.

— Ние сме малък екип, който работи по договор с министерството на отбраната — спокойно съобщи Шефа, без да обръща внимание на разправията между Ози и Дан.

Какво каза току-що? Сълзите, които заплашваха да потекат, изчезнаха като мираж в пустиня, щом се обърна и зяпна Франк.

Ами… че то било… изключително лесно.

Леката насмешка в буреносносивите очи на мъжа срещу нея я увери, че той е имал намерение да отговори на въпросите й още от самото начало.

Добре! Два пъти, да му се не види! Благодарение на раздразнението си бе избухнала без видима причина, което бе просто перфектно. Сякаш да гледаш как двама мъже тършуват из бельото ти и да бъдеш принудена да им дадеш мръсните си бикини, не е достатъчно унижение за един ден.

— Добре… — Тя се протегна и придърпа стола към себе си, опитвайки да се успокои, и седна разтреперана. Приливът на адреналин се оттече от тялото й и изведнъж Али се почувства като мокър парцал — отпусната и безжизнена. Това било значи. Най-накрая… истината; поне повече, отколкото брат й бе споделил. О, отново да му се не види! Сега наистина ще заплаче. — Вие, момчета, сте… какво? — Подсмръкна и се стегна, за да не рухне пред останалите. — „Непобедимите“?

Ози избухна в смях, приключи словесния си двубой с Дан и се включи в разговора.

— Влюбен съм в теб, жено. Кълна се, че ще бъда най-добрият съпруг на света! Да, ние сме „Непобедимите“, само че по-млади, по-красиви, със страхотни мотори и истински куршуми.