Аха. Значи сравнението с „Непобедимите“ не беше разбрано добре. Съобщението е прието. Високо и ясно.

— Аз май пак нещо не схващам — измърмори Дан.

— Пич, разбира се, че не схващаш — отвърна Ози. — Филмът е създаден преди по-малко от двадесет години…

— Значи тогава сте… шпиони? — Али го прекъсна преди двамата с вечния му противник да започнат отново.

Дан Ман завъртя очи и въздъхна възмутено.

— Защо всеки се прехласва по шпионите? От всички наши задачи, тези, които включват шпионаж, обикновено са най-скучни. Много седене в очакване перфектното парче информация да падне право в скута ти. Не, благодаря. Дай ми спасителна мисия или заличаване на врага.

По дяволите, явно нямаше да спечели никакви приятели, като се опитва да ги категоризира. За щастие, Франк й се притече на помощ.

— От време на време правим прониквания за събиране на информация, което може да бъде сметнато като типичен шпионаж, но в повечето случаи правим онова, което американското правителство трябва да направи, но не може да си позволи да направи открито.

Добре, добре. Не трябваше да обяснява това точно на нея. Достатъчно дълго бе живяла с Григ, който служеше в морската пехота, за да чете между редовете.

— До-о-бре — прошепна тя, докато вдигаше кока-колата към устните си, но спря по средата на движението и постави кутийката обратно на масата. — Добре — повтори по-силно. Все още се затрудняваше да асимилира факта, че бе получила отговорите толкова лесно. След години на спекулации и очакване Григ да се разкрие, изведнъж беше тук, с истината, подхвърлена й безстрастно.

Защо Григ просто не й беше казал? Защо не й се бе доверил достатъчно, за да…

Не.

Тези въпроси нямаше да я доведат доникъде. Особено след като единственият човек, който можеше да им отговори, си бе отишъл завинаги. Преглътна болката и зададе въпрос, който бе наистина от значение:

— Над какви задачи работеше брат ми? И какво общо има това с мен?

— Някой? — Шефа огледа хората около масата.

— Провалихме онази оръжейна сделка в Бразилия точно преди двамата с Нейт да тръгнат за Сирия — предположи Дан.

— Да — потвърди Ози, докато пишеше бързо по клавиатурата, — но там всичко мина чисто. Няма начин някой да открие кой е участвал. Трябва да е нещо друго.

— Призрак, възможно ли е Григ да е разгласил информация, която… не знам… по някакъв начин да е дала идея на някой, че Али притежава нещо ценно? — попита Франк.

Младата жена видя как лицето на Нейт се стегна и само по някакво чудо не се пръсна на хиляди парченца.

— Никога — процеди той.

— Да — изсумтя Дан Ман, — но всъщност не си бил в стаята с него, а от доклада ти става ясно, че е било адски болез… — Той млъкна внезапно и погледна към нея с леко позеленяло лице.

Али не беше глупава.

— Какво?! В коя стая не си бил с него? — Насочи цялото си внимание към Нейт. Сега той беше този, който бе готов да заплаче и… О, Боже! Тя наистина беше ужасена. — Нейт? — гласът й се пречупи. — Мили Боже, какво е станало?

Той хвърли студен поглед към другия мъж, показвайки ясно, че възнамерява да му откъсне главата.

Това беше лошо. Това беше много… много…

Франк я повика по име с дълбок и твърд глас.

Колебливо, поглеждайки за последен път студеното, безстрастно лице на най-добрия приятел на брат си, младата жена най-накрая обърна поглед към мъжа, застанал начело на масата.

— Аз съм този, който трябва да отговори — информира я той. — И не е нужно да споменавам, че това, което ще ти кажа, никога не трябва да напуска тази стая. Никога! Разбираш ли какво означава това? — Очите му бяха плашещо напрегнати.

Ако ти кажа, ще трябва да те убия. Това е шега, нали? Или може би не.

Тя преглътна, преди да кимне, усещайки, че това е повратната точка.

— Недей, Шефе — процеди Нейт.

Франк се обърна към него. Лицето му изразяваше едновременно примирение и мрачна решителност.

— Тя заслужава да знае, Призрак.

Младият мъж изруга яростно под нос и сведе поглед към масата. Изведнъж Али почувства, че й се повдига. Ужасно предчувствие натежа като камък в стомаха й.

— Нейт и Григ бяха на мисия в Сирия — започна Франк. — Преди да успеят да завършат задачата си, са били заловени от тангоси, хмм… терористи и са били измъчвани в продължение на три дни. Нейт успял да се измъкне. Но Григ е нямал този късмет.

И спря. Просто спря да говори.

Али трескаво се огледа за кошче за боклук. Без майтап, щеше да повърне. Беки сигурно бе разпознала изражението на лицето й, защото скочи и преди напъните да започнат, под носа й бе пъхнат пластмасов контейнер за смет. С първия пристъп изхвърли колата, която беше изпила. Вторият бе от синя каша. Докато гледаше надолу към повърнатите течности, които покриваха няколко смачкани листа хартия и изхвърлени самозалепващи се бележки, осъзна, че въпреки недотам изисканата й реакция на предоставената току-що информация, без съмнение Франк й бе дал кратката и цензурирана версия. Ако разказите за мъчения изобщо можеха да бъдат кратки и цензурирани.

По дяволите!

Слюнка, топла и кисела, изпълни устата й, но нищо друго не излезе след нея. Слава богу! Сякаш днес не бе изтърпяла достатъчно унижения, та сега трябваше да повърне пред всички тези силни хора, които без съмнение имаха и железни стомаси.

Сигурно я смятаха за голяма страхливка. Най-вероятно си мислеха: „Нищо чудно, че Григ не й е казал истината — тя е като безгръбначно мекотело.“

Чудесно. Просто… чудесно.

И може би бяха прави. Може би брат й се беше съмнявал, че ще се справи с истината. Желанието да заплаче беше отново там, но някой успя да я разсее, като й предложи кърпичка. Али преглътна срама и ужаса и избърса устните си, преди да остави кошчето.

Колебливо насочи вниманието си към групата и бе едновременно поласкана и доволна да отбележи, че по нито едно от лицата не беше изписано неодобрение, разочарование или огорчение. Всъщност повечето от тях изглеждаха опустошени, точно както се чувстваше самата тя, което накара сълзите да бликнат отново. Премигна бързо и пламенно си пожела поне миг уединение. За съжаление, усамотението нямаше да й помогне да разбере какво става. Да остане и да чуе останалата част от историята — независимо колко е ужасна — бе единственият начин, който щеше да й помогне да си изясни ситуацията.

Пое си дълбоко въздух, сгъна кърпата на прецизен квадрат и зададе единствения въпрос, от чийто отговор се нуждаеше:

— Защо?

— Защо са били заловени и измъчвани? — повтори спокойно Шефа, сякаш не бе прекарал последните няколко минути наблюдавайки я как губи самообладание.

Али кимна, въпреки че част от нея искаше да запуши с пръсти ушите си и да затананика ла-ла-ла, поклащайки глава. Незнанието наистина е блаженство понякога, но бе стигнала твърде далеч, за да се откаже. Искаше да знае всичко. Трябваше да знае всичко.

Франк сведе неохотно поглед към големите си ръце, обгърна внимателно с длани чашата с кафе и поклати глава:

— Не знаем. Доколкото можем да кажем, те просто са се озовали на грешното място в грешното време. Терористите, които са ги отвлекли, не би трябвало да се подвизават в този район, като се има предвид, че Сирия и Ливан не са в топли междусъседски взаимоотношения. Всички наши източници сочат, че е било случайност. Много лош късмет. Григ и Нейт са били на път към целта си, когато колата им е била нападната от бойци на Хизбула.

Младата жена потръпна и отново насочи пълния си със сълзи поглед към приятеля на брат си. Квадратната челюст на Нейт бе стисната толкова силно, че можеше да разтроши гранит. Тогава Али си спомни.

— О, боже мой! Онзи ден те ударих. Ти си бил измъчван, а аз те ударих. Аз… Толкова съжалявам, Нейт. М-моля те, прости ми!

Тя изхълца и една непокорна сълза се плъзна по бузата й. Гърдите я стягаха толкова силно, че се зачуди как сърцето й продължава да бие в толкова тясно пространство. Беше ударила човек, патриот, който бе жертвал твърде много, и съвсем наскоро е бил измъчван.

— Няма какво да ти прощавам — едва успя да изрече той. — Аз съм този, който трябва да съжалява.

Моля?

Тя избърса самотната сълза с треперещи пръсти.

— За какво? Какво си направил, за да съжаляваш? Не е твоя вината, че си се измъкнал, а Григ не е успял.

Беки издаде странен, сподавен звук и погледът на Али се стрелна към нея. Тя бършеше с оръфания край на изцапаната си с грес и боя тениска огромните сълзи, които се стичаха по зачервените й бузи.

Какво, за бога, става тук?

Ужасът, изписан по лицата на мъжете, и страданието в очите на жените бяха породени не само от смъртта на Грег или собствената й ненавременна проява на насилие.

— И така — заключи тихо Дан, като прегърна през рамо съпругата си, която също се бе разплакала, — ако не е заради Бразилия или пленяването от ливанците, какво друго може да е? Преди тези задачи Григ не беше поемал мисия повече от два месеца.

Смяна на темата. Али осъзна, че искат да скрият нещо от нея. Отвори уста, за да попита какво точно е онова, което не й казват, но Беки я изпревари.

— Не — твърдо заяви тя и всички очи в стаята се спряха на мокрото й от сълзи лице. — Той пое и друга мисия. Кратка, лична работа във връзка със сигурността на някакъв сенатор.

— Какво?! — Ози се извърна от компютрите. — Не си спомням да съм виждал разрешение за това.

— Не дойде по обичайния канал. Беше на личния му компютър. Григ изчезна само за една вечер. Прибра се рано сутринта. Предположих, че е приел някаква странична работа.

— За какво, по дяволите, говориш? — изрева Призрака и Али подскочи. Когато се обърна и видя вбесеното изражение на Нейт, забрави напълно желанието си да установи какви са тези тъмни тайни и ужасяваща информация, които крият от нея, и които причиниха тази внезапна мъка у всички. — Той не ми е споменавал нищо за това.

— Тогава ти беше в Колумбия с Мак и Кристиан — бързо отвърна Бунтарката, докато изтриваше последните сълзи с опакото на ръката си.

— И как точно се оказа, че знаеш какво има в личната кореспонденция на Григ, Ребека? — изръмжа Франк.

— Ами… — Беки нервно погледна към Ози. Изражението на младежа сякаш й казваше „О, сега го загази“.

Погледът на Шефа се стрелкаше ту към единия, ту към другия.

— Какво? Какво сте забъркали вие двамата?

— Добре — каза Беки, дъвчейки мократа пръчица от последната си близалка. — Работата е там, че аз и Ози имаме малка уговорка. Аз го уча как да разглобява, почиства и сглобява карбуратор, а той ме учи как да кодирам. Аз му показвам как да сменя маслото, а той на мен — как да хаквам разни програми.

— И това хакване включва ли лични имейл акаунти? — попита с изражение като на буреносен облак Франк. — Ребека! По дяволите!

— Хей — извика тя в защита, — помислих си, че може би има неприятности! Онази вечер трябваше да си поръчаме пица и да гледаме филм, но след като провери пощата си, Григ изведнъж заяви, че трябва да отменим заплануваното. Грабна пътната си чанта и цяла шепа резервни пълнители и изхвърча така, сякаш дяволът го гони по петите. Аз се притесних, затова — тя сви рамене и се обгърна с ръце — … надникнах.

— Надникна? В личните му имейли? Това не е правилно, Ребека. Ако си пъхаш носа в неща, които не се отнасят за теб, един ден може да ти струва живота. Разбираш ли? Кажи, че си разбрала — настоя Шефа и тя покорно кимна с глава, но след това отвори уста да каже нещо. Преди да има шанса да изрече онова, което искаше, Франк сърдито й махна с ръка. — Не! Абсолютно не! Край на дискусията!

Беки затвори уста и се облегна в стола си. На лицето й бе изписана смесица от неподчинение и разочарование. Али не можеше да й помогне, но изпита симпатия към младата жена. Разбираше нуждата да държиш под око онези, които обичаш, и знаеше от собствен опит колко разочароващо може да бъде, щом не си в състояние да го направиш. Знаеше също, че ако имаше начин да рови незабелязано в нещата на Григ, подобно на Беки, щеше да го направи без да се замисли.