Превъзходна.

Облеклото й беше съвсем друг въпрос. За около хиляден път погледна предпазливо към голия си корем.

Ако сега я видеха колегите й и учениците от началното училище „Райдгелайн“, щяха да избягат с крясъци. Исусе!

Потничето с надпис AC/DC, беше толкова късо, че не успяваше да покрие червения й сутиен. То беше комбинирано с много тесни дънки Guess с ниска талия, принадлежащи на Беки, по които имаше повече дупки, отколкото плат. Али дърпаше непрекъснато високо изрязания подгъв на късата дрешка в напразен опит да прикрие пиърсинга на пъпа си. Очевидно Бунтарката одобряваше това малко бижу, защото то беше единственото от нещата, което й позволи да задържи.

Пфу! Наистина ли точно тя беше тази, която се нуждае от моден съвет?

Огледа останалите посетители и се намръщи. Не. Категорично не! Не, освен ако не беше модерно тип, приличащ на Дядо Коледа, да се напъха в кожени панталони и бяла фланелка, цялата на дупки, на която пише: FREE MUSTACHE RIDES15. Гадост! При мисълта за това, както и заради непрестанния тътен на пристигащи и отпътуващи мотоциклети, който успяваше да надвие звука от гърмящия джубокс, хотдогът, който току-що бе изяла, заплашваше да промени посоката си на движение.

Група бизнесмени, които Беки нарече „уикенд воини“, изглеждаше съвършено не на място в занемареното заведение. Особено както се бяха разположили на бара до няколко широкоплещести младежи, облечени в покрити с различни надписи кожени якета, на чиито гърбове бе изобразен страховито изглеждащ ангел с пура в едната ръка и пистолет в другата; в горната част бяха изписани думите „DARK ANGELS“.

Това място беше сюрреалистично. Не! След смъртта на Григ целият й живот беше станал нереален.

И това ни най-малко не подобри отвратителното й настроение особено когато червените лачени обувки на висок ток, които й бяха натрапени, започнаха да й убиват на пръстите дори докато седеше. Как изобщо беше възможно това? Очевидно са били създадени от някой садист, който обича да осакатява жени… вероятно, за да не могат да избягат, докато се опитва да им пробута безплатен орален секс.

— Спри да нервничиш. Изглеждаш страхотно — увери я Беки, докато се оглеждаше из бара. Пати беше отишла до тоалетната, а момчетата от „Черните рицари“ бяха наобиколили джубокса в ъгъла, вероятно, за да изберат следващите песни.

Всичко освен Металика става, помисли си Али. Или не.

От високоговорителите се разнесоха крясъците на Пантера и младата жена реши, че следващия път, когато моли Господ за малки чудеса, ще трябва да бъде по-конкретна.

Странно как Рицарите пуснаха новите парчета, след като не ги видя да ровят из джобовете на дънките си за дребни монети. И всъщност нито един от тях не гледаше към джубокса.

Изглежда я мислеха за истинска идиотка, щом смятаха, че могат да я заблудят дори за секунда. Те не бяха там заради музиката. О, не. Те бяха там, за да обсъдят възможните варианти във връзка с нейната ситуация.

По време на вечерята Франк й бе казал, че генерал Фулър не е успял да се свърже с директора на ФБР. Присъствал на някакво предполагаемо заседание при закрити врата през целия ден и не бил в състояние да отговори на запитването му върху какъв случай последно е работел агент Дилейни.

Опита се да създаде у нея впечатлението, че възнамерява да остави нещата така, поне за през нощта. Един поглед към разочарованото му изражение обаче й бе дал да разбере, че той не е човек, който ще чака отговорът да му дойде наготово.

— Чувствам се като пълна глупачка — измърмори, докато изхлузваше абсурдните обувки на Беки.

Другата жена я стрелна с остър поглед.

— Какво? Изглеждаш фантастично. Много загадъчна. Възбуждаща. Така че престани да нервничиш! — Али изсумтя. — Наистина! — настоя Бунтарката. — Не видя ли изражението на Призрака, когато влезе в работилницата?

Да, беше го видяла. И отново си помисли, че може би наистина бе съзряла как нещо горещо проблесна в очите му. Но после, когато всички запалиха двигателите на Харлитата — звук, който нямаше да забрави, докато е жива — и тя приближи, за да се метне на седалката зад Нейт, той махна с ръка и промърмори: „Ти ще пътуваш с Ози“.

Добре, помисли си тя. Почти не познавам Ози, но щом така искаш.

Предположи, че не би трябвало да е толкова изненадана. Нейт винаги правеше всичко възможно, за да не я докосва. Не всеки. Само нея.

— Престани да дърпаш този потник — скара й се Беки и я погледна заплашително. Предупреждението в погледа й се подсилваше от плътната, дебела половин сантиметър, гарвановочерна очна линия около миглите й. Ако Алис Купър можеше да я види отнякъде, щеше да я аплодира и да отхапе главата на пиле. — Ще го разтегнеш и след това ще се наложи да му режа подгъва отново.

Да отреже подгъва? Ако Беки го скъси още малко, от дрешката нямаше да остане нищо друго, освен памучно парче с няколко дупки.

— Трябваше да облека собствените си дрехи. — Въздъхна примирено, когато стана ясно, че потничето не може да се разтегне повече от това.

— Да бе, сякаш яркорозовата ти тениска Bebe щеше да пасне чудесно тук — сряза я сухо Бунтарката.

Добре, жената имаше право.

В „Червената Далила“ имаше повече кожа, отколкото у стадо тексаски говеда. Черна, осеяна с множество сребърни капси. Всичко това беше доста стряскащо, дори без да чете надписите по фланелките.

И после… Тази Далила, собственичката на бара.

Всеки гост на заведението изглеждаше недостатъчно облечен в кожа, в сравнение с нея. Алиша изобщо не можеше да отгатне каква е възрастта й. Вечно млада беше най-точното описание за нея. Като филмовите звезди от старите ленти. И подобно на тях, фигурата й можеше да накара всеки пясъчен часовник да заплаче от завист. Разбира се, за това допринасяше и плътно прилепналият лъскав гащеризон от черна кожа, който подчертаваше всяка извивка на тялото й. Горната част на костюма изглеждаше така, сякаш е поръчан от специалния каталог на Виктория’с Сикрет.

Понякога Господ е щедър — започне ли да дава на някого, продължава да го прави без да спира.

Али погледна към жената, когато тя се понесе — нямаше друг начин, по който да се опише драматичното поклащане на тези умопомрачителни, облечени в кожа бедра — иззад бара и приближи към групата до джубокса. Ако Рицарите бяха кучета, щяха да започнат да дишат тежко.

Точно в този момент младата жена реши, че изобщо не харесва Далила — ако това наистина беше името на жената. И не защото е красива. Не, не. Али не можеше да я понася, тъй като тя успя да направи невъзможното. Обгръщайки с дългите си ръце шията на Нейт, Далила го целуна страстно по устата, след което се наведе и му прошепна нещо на ухото.

Именно тогава се случи. То. Невъзможното.

Нейтън Уелър, бивш сержант от морската пехота, а понастоящем агент на свободна практика към Министерството на отбраната, един леденостуден тип с буца лед, вместо сърце, се разсмя. И то не с обичайния за него сдържан смях. О, не! Той се разсмя толкова силно, че заглуши гърмящата музика. Цялото му тяло бе завладяно от смеха — отметнал глава назад, той се смееше с цяло гърло, а широките му рамене се тресяха. Това беше най-удивителното, най-странното нещо, което Али бе виждала досега.

Което все пак говореше положително за клиентелата на „Червената Далила“. И поради някаква причина категорично отказваше да мисли за това… ами… че това я дразни. Познаваше този мъж от дванадесет години и никога не го беше виждала да се смее така, което само доказваше, че всъщност не го познава изобщо.

Беше се убедила в това и по-рано. Винаги бе смятала, че речникът му е малко ограничен, а той я беше изненадал, изтърсвайки дума като импровизиран. Какво, дявол да го вземе, можеше да означава импровизиран?! Беше шокирана като си помисли, че може би неправилно го е…

— Има ли място за още един? — Дълбок, стържещ глас я изтръгна от съзерцаването на двойката до джубокса.

О, мили боже!

Не беше сигурна дали човекът, който се плъзна в сепарето срещу нея и Беки, беше добре дошъл за отвличане на вниманието, или не. Той имаше повече коса от някой дивак и корем, който изглеждаше в състояние да побере цяло буре с бира.

Непознатият й намигна. Усмивката му блесна, цялата в злато. Наистина, без майтап, всичките му предни зъби бяха от лъскаво, масивно злато. Небеса! Добре поне, че по тениската му нямаше изписани глупави лозунги. Младата жена го прие като спасение… Нима критериите й се бяха занижили, след като влезе в „Червената Далила“? По брадата на мъжа имаше следи от тютюн за дъвчене и Али беше готова да му даде бонус за интелигентност само защото беше решил да остави изписаните по дрехите реклами у дома.

Олеле! Денят наистина бе достигнал дъното.

— Разкарай се, Бъзард! — Беки махна с ръка. — Не се интересуваме.

— Ах, Бунтарке! Скъпа, остави дамата да говори сама. — Мъжът… — Бъзард? Сериозно? — фиксира отново тревожно безнравствения си поглед върху Али. — Ела с мен у дома тази вечер, мила. Ще ти предложа такава добра езда, че никога повече няма да си помислиш за седалката на Харли.

Исусе, Мария и Йоси…

— Хайде бе! — Беки завъртя очи. — Шърли ми каза, че онази ти работа е крива, също като застрахователните измами, в които се опита да ни накараш да инвестираме.

— Крив, ама в правилната посока. — Бъзард намигна отново, без да се притесни ни най-малко, че има жени, които са споделили интимните му тайни, нито пък отрече факта, че е участвал в престъпна дейност. Той се наведе напред — дъхът му миришеше на евтина бира и силни пури. — Извит е малко нагоре и удря точно на правилното място.

О, Боже!

Какво правя тук?!

* * *

Скоч.

Ето от това се нуждаеше. Хубаво малцово уиски. Лагавулин, ако можеше да избира. И докато беше на пътешествие в страната на собствените си фантазии, можеше да се впусне в един бърз флирт с брюнетката в ъгъла. Онази, която му отправи няколко срамежливи усмивки. Онази, чиято черна кожена пола и тениска на Мотли Крю с V-образно деколте вършеха чудеса за вдигането на онова, с което Бог го бе надарил доста щедро.

Да, бе! Ако изобщо му се предоставеше такава възможност.

Не че бившият агент на ЦРУ Даган Золнер нямаше желание да съблазни брюнетката. Много бързо можеше да я има гола и потна в леглото си — няколко комплимента, малко чувствена музика, чаша хубаво вино…

Това отново му напомни за уискито, което така и нямаше да опита. Две бяха нещата, които никога не смесваше с работата: алкохол и жени. Не беше ли това истинско безобразие? Проклятие! Денят вървеше от зле към по-зле. Защото вече не беше сигурен, че работи за добрите.

Ами… Честно казано, беше започнал да се съмнява в това още преди седмици — след като Алдъс му нареди да отвлече Алиша Морган и да я заведе при него.

Даган беше убеден, че толкова драстични мерки не са необходими.

След като бе следил жената в продължение на около три месеца, бе наблюдавал всеки неин ход и цялата й кореспонденция, беше стигнал до заключението, че тя е точно такава, за каквато се представя — детска учителка, водеща нормален, макар и малко скучен живот. Вероятността да е част от схема за продажба на държавни тайни срещу много пари беше също толкова голяма, колкото и включването му в някой курс за въздържание.

— Да ви предложа още нещо? — попита сервитьорка на средна възраст, промъкнала се до неговата маса. Тънките й като клечка крака стърчаха от чифт широки, високи до прасеца ботуши, което я караше да изглежда така, сякаш е стъпала в кофа. Заради ситните бръчици около очите и устните й и начина, по който размахваше небрежно пълния с напитки поднос, Даган можеше да заключи, че жената упражнява тази професия от няколко десетилетия.

Сведе поглед към тоника си, преди да й се усмихне. Това оказа обичайния ефект. Очите на жената се разшириха и бръчиците около устните й почти изчезнаха, когато му се усмихна в отговор.

— Благодаря — отвърна й той. — Засега не желая нищо.

— Добре, захарче — измърка тя, поставяйки на рамото му тънката си длан с дълги розови нокти от фибростъкло, — но ако промениш мнението си, просто ме повикай. Името ми е Шърли.