— Със сигурност ще го направя. — Даган й намигна и тя се изкикоти като младо момиче, след което понесе съдържанието на подноса към група буйни колежанчета в дъното на бара.

Бившият агент отпи от тоника и погледна към сепарето, в което седеше Алиша Морган.

Беше убеждавал Алдъс да го остави да се справи сам със ситуацията. За разлика от плана на сенатора да отвлече жената, Даган беше решил да я съблазни. Мислеше да я попита най-невинно за липсващите файлове, докато все още е гореща и задъхана в леглото. От опит знаеше, че интимният разговор между чаршафите може да даде добри резултати. А тя беше толкова дяволски… сладка. А и през последните три месеца в живота й не бе имало никакви мъже, което показваше, че не е от онзи тип жени, които скачат в леглото с някой красив непознат. Така че, дори да успее да я съблазни — е, добре, знаеше, че може — възникваше въпросът, дали изобщо иска? Може би не желаеше Алиша Морган да тежи на съвестта му?

Не. Определено не искаше.

Реши да смени тактиката и точно беше в процес на разработване на план, включващ възможността да се запознаят случайно, да се сприятелят и след това… И тогава я нападнаха.

Беше сигурен, че зад нападението стои Алдъс, въпреки уверенията на сенатора, че е невинен. Това изобщо не му хареса.

Даган беше напълно убеден, че дори файловете да бяха у госпожица Морган, тя е просто невинна пешка, попаднала в средата на… каквото и да беше това там, по дяволите.

Не се изненада особено от заминаването й след нападението. Нито пък беше учуден, че отиде в бившата месторабота на мъртвия си брат. В крайна сметка, какво би могло да накара една жена да се чувства в по-голяма безопасност от това да е обградена от куп бивши военни от спецчастите?

О, той знаеше всичко за Григ Морган и неговите приятели. И за работилницата им за мотори по поръчка. Поне така си мислеше…

Един поглед към подробния план на площта, върху която се бяха настанили „Черните рицари“ АД, го убеди, че всъщност не знае нищо.

По-рано същия следобед беше положил всички възможни усилия да се свърже със своя човек в ЦРУ — за щастие, все още имаше такъв, дори и след онзи ужасен инцидент в Ирак — за да получи повече информация. И се бе сблъскал с пословичната тухлена стена. Това го изуми, защото ЦРУ би трябвало да знае всичко.

Е, оказа се, че в Управлението не знаят абсолютно нищо за момчетата от „Черните рицари“. Според източника му, Рицарите бяха точно това, за което се представяха — група от бивши военни, които са сменили ножовете и пистолетите с гаечни ключове и други инструменти.

Хмм. Не.

Цялата тази работа с моторите беше само за прикритие. Всеки, който има поне елементарна военна подготовка би могъл да каже, че тези лоши момчета определено миришат на връзки с правителството. Което означаваше, че Григ Морган е бил свързан с правителството. Което от своя страна подбиваше доверието към претенциите на сенатор Алдъс, че на Морган му е писнало да бъде механик с мизерна заплата и е използвал уменията си, придобити в служба на чичо Сам, за да открадне строго секретни и потенциално опасни правителствени документи. Според Алдъс, Морган е бил планирал да продаде тези документи на черния пазар.

Да бе, точно така. И Даган беше милата малка фея на зъбките.

Започваше да подозира, че работата на добрия сенатор съвсем не е чиста. А това означаваше, че най-умното, което може да направи, е да се откаже на секундата от тази съмнителна задача, да замъкне задника си обратно във Вашингтон и да забрави, че изобщо някога е чувал името на сенатор Алън Алдъс.

Но нещо го задържаше до ъгловата маса, скрит в тъмните сенки на „Червената Далила“. И това нещо не беше брюнетката, която стана от мястото си, обезсърчена от очевидната му липса на интерес към нея, решена да премести своя джин с тоник и много хубавия си задник — О, мили боже! Той имаше формата на сърце! — в съседното помещение.

Почти изстена заради пропуснатата възможност, но не я последва, макар че винаги готовият му пенис се молеше да го направи.

Защото, независимо от това дали му харесва, или не — а това определено изобщо не му харесваше — бе позволил да бъде въвлечен в центъра на нещо, което обещаваше да се превърне в катастрофа с епични размери.

Така че щеше да направи онова, което умее най-добре. Да наблюдава. И да чака.

И тогава бившият сержант Нейтън Уелър обърна ледения поглед на черните си очи към него и целият план на Даган за вечерта се обърна на сто и осемдесет градуса.

Неговият човек от ЦРУ беше успял да му даде военните досиета на служителите от „Черните рицари“ АД и макар че черното мастило правеше петдесет процента от съдържанието на документите неразбираемо, проклетите неща все още можеха да бъдат четени като справочник за великите американски герои.

Мамка му! Много рядко се случваше един бивш агент да бъде наистина затруднен.

Но едно му стана ясно. Беше прекарал целия си съзнателен живот в претегляне на рискове и изчисляване на шансове и точно в този момент, когато погледна в очите на Призрака, Даган Золнер заподозря, че всичко се обръща против него. А като всеки умен човек, Даган знаеше кога да намали своите загуби и да се отдръпне, по дяволите!

Глава 7

— Може и да греша, но мисля, че Али и Призрака си падат един по друг — прошепна Ози в ухото на Нейт, след като Далила се върна на мястото си зад бара. Нейт хвърли кратък, незабележим поглед към масата, където седяха дамите.

— Имаш ли предсмъртно желание? — попита той хлапето напълно сериозно, макар само част от вниманието му да бе насочена към Ози, защото Бъзард — този задник! — посягаше през масата, за да хване ръката на Али.

— Целувчицааа… — пропя Ози. — Падаш си по нея. — Не се отказваше той. — Имам право, нали? Ти я харесваш! — Без да изчака отговор, хлапакът съобщи на останалите с весел глас: — Нейт Уелър — Призрака, известен още като господин Безчувствен, има чувства.

Мили Боже!

Какво им става на всички днес? Първо Далила, а сега и Ози. Да не би да има неонов надпис на челото си?

— По-добре стой далеч от мен — посъветва колегата си, мятайки още един бърз поглед към сепарето. Сега Бъзард — този чекиджия! — се беше излегнал на половината маса и шепнеше нещо в ухото на Али, а тя беше достатъчно луда, за да се смее на онова, което й говореше безнравственият стар пръдльо.

— Но, пич, това е толкова сладко, толкова роман… — Нейт сграбчи не особено нежно ръката на хлапето и го дръпна в ъгъла зад джубокса. Шефа ги изгледа раздразнено, но продължи разговора си с Дан. — … тично — довърши Ози, разтривайки горната част на ръката си, където Призрака го беше стиснал. — Внимавай със стоката ми, човече! Дамите обичат тези оръжия. — Той стегна бицепсите си и сведе глава, за да даде по целувка на всяко едно от своите „оръжия“.

— Не знам какво си мислиш — изръмжа Нейт, — но между мен и Али няма нищо. Тя е само по-малката сестра на най-добрия ми приятел. Край на историята.

Наистина, наистина му се искаше това да е краят на историята.

— Но гласът й е толкова щастлив, толкова слънчев — не спираше Ози, което припомни на Призрака един доста унизителен момент от днешния му ден. Нима хлапакът…? Да, действително имаше дързостта да пърха с мигли и да го гледа с широко отворени очи.

Наистина искаше да умре. Беше ясно като бял ден.

Втренчи се в Ози, надявайки се да осъзнае колко е близо до смъртта. Той обаче не го разбра.

— Мисля, че трябва да я поканиш на среща — обяви младежът и многозначително размърда вежди.

— Не давам пукната пара какво мислиш, че трябва… — Нейт замлъкна по средата на изречението, защото внезапно косъмчетата на тила му настръхнаха. Остави внимателно бирата си върху музикалния автомат, докато оглеждаше заведението.

Там. В далечния ъгъл. Изчака зрението му да се приспособи към тъмнината и тогава погледът му се сблъска с чифт ледени, сиви очи.

Аха! Призрака преживя момент на… ами, не на разпознаване, защото никога преди не бе виждал мъжа. Но това определено беше като среща на две сродни души.

Мистериозният човек в ъгъла със сигурност беше агент, но за какво и за кого работеше, не би могъл да предположи.

Обаче, непознатият беше професионалист. Погледът му беше мъртъв; явно доказателство за това, че се е сбогувал с целия си идеализъм, като му е останало едно-единствено нещо — неговата мисия.

Призрака вдигна брадичка в жест, който лаконично казваше: „Ела и се представи, pendejo16“. И беше изумен, когато Мистериозния просто пъхна ръка в джоба на сакото си и поклати глава. Само веднъж. Само едно рязко движение на брадичката отляво на дясно.

Късмет за Нейт. Мъжът сигурно имаше топки, по-големи от мозъка му. Наистина ли мислеше, че може да се измъкне от бара?

Малко вероятно.

Не и в присъствието на четирима от Черните рицари.

— Какво? — попита Ози, моментално застанал нащрек. Може и да беше невероятен трън в задника, но беше също толкова добър боец като всеки един от тях. Инстинктивно усещаше, че се задават неприятности.

— Онзи тип в ъгъла — каза Нейт. — Ще се опита да избяга. Не бива да му позволим.

Ози се обърна точно навреме, за да види как Мистериозния бавно се надига от мястото си в сенките. Щом се изправи, господин Мистерия погледна към триото в сепарето. Али, Беки и Бъзард — този задник! — бяха в блажено неведение за малката война от пресметнати движения и студен, напрегнат зрителен контакт, която се водеше около тях. Което беше много добре. Тогава Нейт забеляза невъзможните за объркване очертания на издутината, изпънала плата на джоба на непознатия, и главата му за малко не експлодира.

Ясно различимият кръг сочеше право към Али.

Този шибаняк! Как се осмеляваше?!

Яростта струеше от него, изгаряща като разтопено желязо, но Нейт не можеше да направи нищо по въпроса. Една погрешна стъпка и Али щеше да отнесе куршума. Нямаше да допусне това да се случи.

Не и докато това зависеше от него!

Никога!

Той стоеше неподвижно и мълчаливо кипеше от яд. Беше сигурен, че ако сега някой го погледне, ще види как от ноздрите и ушите му излиза пара.

Веднага щом Мистериозния излезе през задната врата, Призрака и Ози се втурнаха след него, измъквайки в движение оръжията си. Плъзгането на хладната стомана на бойния нож в дланта му му подейства успокояващо. В същото време, другата му ръка измъкна от колана Колт 45-ти калибър. В случай че се наложи, в джобовете на якето си имаше и два допълнителни пълнителя с по седем патрона.

Просто не можеше да се почувства напълно облечен без огнева мощ, достатъчна, за да започне малка война. Това говореше доста зле за неговата психика, но кой го беше грижа?

Не и него.

Зад себе си чуваше тропота на тежките стъпки на Дан и Шефа, които моментално се бяха втурнали след тях. Годините, изпълнени с тренировки, ги бяха научили да реагират за по-малко от секунда. Нейт се усмихна, когато различи предателското изщракване, подсказващо, че Дан Ман зарежда своето бебче — един Рюгер, който бе наследил от баща си. Рицарите обичаха да го дразнят, че прекарва повече време галейки оръжието си, отколкото жена си.

Жена ми не може да ми спаси толкова бързо живота, беше редовният му отговор.

Е, този път Нейт беше много доволен, че неговият Колт 45 е в перфектно състояние, тъй като щеше да се наложи да застреля някого.

Мистериозния бе имал изключително лошата идея да насочи оръжие към Али. Пичът имаше доста добри шансове да излезе от този сблъсък с няколко допълнителни дупки по тялото, освен ако не им дадеше дяволски добро обяснение.

Четиримата изскочиха през задната врата и се озоваха на алеята. Преливащите от боклук кофи на отсрещната страна на улицата очевидно не бяха изхвърляни от дълго време и излъчваха ужасна миризма, която според Нейт беше отровна, но Мистериозния не се виждаше никъде.

По дяволите!

Призрака даде знак с ръка на Шефа и Дан да поемат наляво, докато той и Ози тръгнаха надясно.

Боже! Цялата тази история с Али ставаше все по-невероятна. Накратко — била е нападната, подслушвана, а сега я заплашиха с куршум. И всичко това за по-малко от тридесет и шест часа.