Григ, братко мой, в какво, по дяволите, си ни забъркал?

* * *

— Тази част от кораба на въздушна възглавница не е за теб, Франк — изсумтя Беки, докато се опитваше едновременно с Ози да хакне програмата. — Като ми дишаш във врата, не ускоряваш процеса, а само ме изнервяш. Така че отдръпни се от мен, по дяволите, ти голям, тъп, сляп, дразнещ глупак! — Разбира се, не можеше да изрече на глас последните думи. Не и ако ценеше работата си, а тя наистина я ценеше. За съжаление. Да има нещо за ядене три пъти на ден не беше за пренебрегване. А и пристрастеността й към близалките хич не беше евтина.

— Нали ми спомена тази сутрин, че искаш да научиш всичко това, за да заемеш по-изгодна позиция в организацията ни? Е, стресът идва с работата, Ребека. Свиквай.

Ребека, Ребека, Ребека. Страхотно. Караше я да иска да си смени името.

И да, тази сутрин, след като си призна, че е хакнала електронната поща на Григ, му беше заявила, че иска да придобие тези доста, хмм… съмнителни компютърни умения, за да е по-полезна на отбора. Франк вече й беше достатъчно бесен заради това малко откровение, така че вероятно бе по-разумно да не узнава, че Призрака я учи да стреля, Били й дава частни уроци по експлозиви, а Стейди й преподава основния курс по оказване на първа помощ.

Ммм, да. Беше най-добре да запази всичко това за себе си. Шефа просто трябваше постепенно да започне да я възприема като пълноправен член на екипа.

Но първо тя трябваше да се справи с факта, че се е надвесил над нея, с чудовищната сянка, която хвърляха невероятно широките му рамене, с коварната горещина на твърдите му бедра, изгаряща задника й, с уханието на топла кожа, студена бира и на… Франк.

С това можеше да се справи. О, да, можеше да се справи!

Без проблеми.

Пръстите й зададоха грешна команда и тя изруга.

— Вътре съм — обяви Ози и младата жена вдигна ръце във въздуха.

За да се успокои, разви поредната „Дум-Дум“ с вкус на грозде, гневно я пъхна в устатата си и се намръщи.

За малко да си счупи зъб, но експлозията на сладкия вкус няколко секунди по-късно й помогна да се съсредоточи върху настоящата задача, вместо да се разсейва от близостта на Франк. О, и да забрави дребния, незначителен факт, че той се държеше като пълен задник, когато станеше въпрос за нея.

Беки се отдръпна от компютъра и се плъзна със стола към Ози, за да наблюдава как кодът пробягва по монитора. Бяха проникнали в системата за наблюдение на Чикаго. Не съвсем лесна задача, но компютърният им виртуоз се беше проявил отново.

Както и да е. Щеше да продължава да се упражнява. Във всяка област. Защото може би тогава Франк щеше да започне да я взема на сериозно, а не да я възприема като необходимо зло, което се грижи само за машините им. Вероятно тогава щеше да я види като зряла жена, вместо като омазаната в грес, вечно смучеща близалка, по-малка сестра на един от хората му. Може би после…

— Сега само трябва да качим снимката с частичното изображение на Мистериозния от охранителната камера на „Червената Далила“ в моята програма, за да я сравни с възможните съвпадения в системата на града. Ако успеем да получим по-добро изображение на лицето му, ще можем да я пуснем през софтуера за разпознаване на лица и да разберем най-сетне точно с кого си имаме работа — обясни Ози, докато пръстите му продължаваха скоростно да летят по клавиатурата.

— Имаше ли някакъв шанс да огледаш този човек? — попита Дан Али. — Възможно ли е да е онзи, който те е следил?

Тя се наведе по-близо до десния горен ъгъл на монитора на Ози, където зърнестата снимка на Мистериозния премигваше бързо, тъй като в момента се сравняваше с лицата, заснети от наблюдателните камери, разположени из града.

— Изглежда като него — промълви тя, съсредоточена в образа. — Прическата съвпада. Телосложението — също. Но със сигурност това не е моят нападател. Онзи беше огромен, по-скоро с размерите на Франк. Обаче… — Намръщи се, взирайки се в изображението. — Не мога да кажа категорично дали това е неуловимата сянка, която ме преследва, или не — завърши разочарована.

Да, добре. Всички бяха разочаровани. Но фактът, че човекът просто се бе изпарил, след като беше насочил пистолет към главата на Али, не беше причина за гадното настроение на Беки.

Не. Причината за гадното й настроение беше мъжът, чийто боен псевдоним беше Шефа. Защо трябваше да е такъв гадняр? Защо не можеше просто да признае… Изведнъж трептенето спря и на монитора на Ози се появиха две снимки една до друга.

— Мамка му, момчето си го бива! — подсвирна Дан, когато двете моментни снимки, изтеглени от базата данни на града, разкриха малко повече от тази, направена в бара. Ясно се виждаше, че това е един и същи човек, но и на двата кадъра главата му беше извърната така, че да не се различават чертите на лицето му. — Изглежда знае точно къде се намират камерите и внимава всячески да ги избегне.

— Казах ти — промърмори Призрака. — Този човек е шпионин, изписано е на лицето му.

— ЦРУ? — попита Франк и за щастие се обърна така, че топлината, аромата и властната му същност изчезнаха. Най-сетне Беки можеше да диша свободно.

— Само ако знаех — отвърна Призрака.

Тя забеляза как очите на Али се разшириха при тази особено тревожна новина и се зачуди дали жената осъзнава, че току-що инстинктивно бе пристъпила по-близо до Призрака и дали той усеща, че без колебание бе поставил ръка на рамото й, за да я успокои.

Тези двамата водят безнадеждна борба, помисли си Бунтарката. Най-добре да си признаят един на друг и да приключат с това.

Да бе, точно така. Кого се опитваш да заблудиш? Сякаш имаш някакъв опит в любовта. Затова нощем те топлят единствено памучните чаршафи и господин Блу. Такава загубенячка! Ето, вече си на двадесет и пет, не съвсем грозна — поне според уверенията на приятелите от мъжки пол, и въпреки това цялото удоволствие, което получаваш в леглото, идва от осемнадесетсантиметрово парче син каучук, на което на всичкото отгоре му трябват и батерии.

— Мамка му! — Франк прокара пръсти през косата си и се намръщи, когато осъзна, че отново се е изпуснал пред дамите. Беки се запита дали внимава да се държи като джентълмен, когато отиде на север. О, да. Знаеше всичко за посещенията му в Линкълн Парк. Не знаеше само при кого ходи там, тъй като не можеше да го проследи. Слава богу, все пак й беше останало някакво самоуважение, когато ставаше въпрос за него. Беше изчерпала всички възможни средства, за да открие кой беше тайният му партньор или — уф! — … партньорка.

— Първо беше ФБР, а сега вероятно можем да добавим и очарователното ЦРУ в тази ужасна супа от букви — изръмжа Шефа. Клатейки глава, той погледна към часовника. — Вече е един след полунощ. Предлагам да приключим за днес. Може би утре ще успеем да хвърлим малко повече светлина върху това… това — поклати отново глава, — каквото и да е то.

Да, може би утре и Беки щеше да добие най-сетне смелост, за да му признае как наистина се чувства.

И също така, може би утре прасетата щяха да полетят.

* * *

Али не можеше да заспи.

Това нямаше нищо общо с осемчасовия следобеден сън или с непознатата обстановка, защото, въпреки че таванското помещение, предназначено за гостите на „Черните рицари“ АД, беше по-голямо от хотелска стая и имаше дори малък кухненски бокс и облепена с бели плочки баня с душ-кабина — поне за нещо Григ й бе казал истината — тук беше красиво обзаведено и много уютно.

Тухлените стени придаваха на стаята приятна атмосфера, въпреки сребристия тръбопровод на вентилационната система и откритите тръби на тавана. Онзи, който бе направил стенописите в халето на работилницата, очевидно го биваше и в другите стилове на живописта, което си личеше от абстрактния диптих17 над леглото. Използваната техника беше съвсем различна, но богатството от цветове беше като отличителен подпис. Рисунката се вписваше перфектно, заедно с тюркоазнозелената покривка на леглото и килима, който покриваше частично лакирания дървен под.

Така че проблемът не бяха стаята или удобният матрак. Нито пък безсънието й се дължеше на Фъстъка, който се бе изпружил до нея и включил мотора на пълни обороти.

Е, може би имаше малко общо с това. Все едно бе легнала до реактивен двигател.

Но не това беше основният й проблем.

Страхуваше се.

Смяташе, че е уплашена, когато скочи в колата и пое от Северна Каролина към Чикаго с намерението да пристигне без да спира за почивки. Сега осъзна, че тогава е била просто стресната. Защото си беше мислила, че ще се появи тук, ще опише проблема си и ще остави Нейт да се погрижи за всичко, а тя ще се върне у дома, може би след кратка екскурзия из Магнифисънт Майл18.

Ха-ха! Колко наивно! Не само че не се случи онова, което си беше въобразявала, ами научи и че е била подслушвана, че брат й е действал самостоятелно — контактът му във ФБР беше мъртъв, а тя най-вероятно беше следена и взета на мушка от ЦРУ.

Ето защо наистина се страхуваше.

Чий живот живееше сега? Не и нейния собствен, това беше сигурно. Подобни неща не се случваха на детските учителки. Освен ако, разбира се, тези детски учителки са имали по-големи братя, които са се специализирали в тайни операции за правителството.

Какъвто, за съжаление, беше нейният случай.

Дявол да го вземе, Григ! Какво, за бога, си мислел, когато си ме вкарал във всичко това?

Веднага след като тази мисъл мина през ума й, Али се почувства виновна. Григ никога не би я поставил умишлено в опасност.

Тук имаше нещо друго, нещо, което продължаваше да човърка като червей най-отдалечените кътчета на мозъка й. Но колкото пъти опитваше да се съсредоточи върху това, просто се подхлъзваше все повече и повече в дълбините на подсъзнанието си. Добре, беше време да помисли за нещо по-различно. Това препоръчваше майка й винаги, когато мислено кръжеше около отговора като пеперуда около цвете.

Пое си дълбоко въздух и се постара да прочисти съзнанието си. И какво стана? Първото нещо, което й дойде наум, беше прекрасният, ужасен ден на плажа с Нейт. Жаркото слънце, топлещо голите й рамене, прохладните вълни, разбиващи се в брега с ярост и превръщащи се в пяна. Как чайките крещяха, сякаш й съчувстваха заради разбитото сърце. И как Нейт инстинктивно беше усетил странния копнеж вътре в нея. Онази необичайна нужда да почувстваш прекрасния, изпълнен с енергия живот, след като си се сблъскал с тъмния призрак на смъртта.

О, да, това не беше нещо ново, нито изненадваща реакция при загуба на близък. Може би тези неща бяха стари, колкото света. Несъмнено още пещерният човек е обладавал разгорещено своята партньорка, след като някой от племето е преминал във Великото неизвестно. В онзи момент фактът, че реакцията й не е съвсем необичайна, не й бе направил впечатление. Усещаше, че нещо вътре в нея умира и й беше необходимо… нещо. Нещо истинско и разтърсващо. Нещо, което да я предпази да не пропадне в черната бездна на мъката толкова дълбоко, че да не може да се върне никога повече.

И някак си Нейт беше усетил това. Беше разбрал. Потайният, намръщен и мрачен Нейтън Уелър беше видял нея през цялата болка и отчаяние. И онзи ден й беше направил рядък и прекрасен подарък.

Нежен.

Ето какъв беше той, когато отчаяно бе отдръпнала устните си от неговите и изненадващо безотговорно бе прошепнала: „Прави любов с мен“.

Още си спомняше как адамовата му ябълка подскочи и Нейт се вгледа в лицето й така, както правеше единствено той. С онази дива бдителност, с онази категорична настойчивост. Черни очи, които изгаряха душата й. Беше завладял устата й с целувка, която все още караше бузите й да се обливат с огнена топлина.

Той беше страстен, но — О! — толкова внимателен и нежен. Беше правил любов с устата й. Не съществуваше друг начин, по който да го опише. Собственическа, свирепа, състрадателна любов. И когато голямата му, покрита с белези и мазоли, длан, обхвана нежно лявата й гърда, тя бе въздъхнала. С ласкавото докосване на палеца си бе накарал зърното да се втвърди болезнено.

Резултатът беше мигновен. Неконтролируемо желание.

Божичко!