Откъде идваше това бучене? Нима беше кръвта, втурнала се в главата му?

— Ъъъ…

И какъв беше въпросът? Нейт преглътна и опита да изпълни дробовете си с така необходимия им кислород. Струваше ли му се или стените наистина се приближаваха?

— Това е малко странно, не мислиш ли? — попита тя.

Да, всичко това е много, много странно. Странно е, че тя е тук, в Чикаго. Странно е, че я преследва някакъв шпионин. Странно е, че Григ я беше поставил в тази ситуация. Странно е и че тя стоеше полугола в спалнята му. В неговата спалня.

Странно е, че тя го гледаше умолително, вместо да го гледа както мишката — гладния ястреб. Да не споменаваме факта, че самият той се чувстваше много, много странно. Сякаш всеки момент щеше да припадне. Бам! Нокаут! А не искаше ли да й покаже що за мачо е наистина?

— Али…

— Какво?

Да, какво? Какво се канеше да й каже? Махай се, може би? Съблечи се? Това беше много по-вероятно.

— Нищо. — Просто поклати глава.

— Ще си играем отново на „силен, красив, мълчалив“? — поинтересува се тя и наклони глава закачливо.

— Красив?

Намираше го за красив? Вероятно не трябваше да се изненадва толкова. Не беше Брат Пит, но не беше и Квазимодо.

Тя сви рамене.

— Разбира се. Знаеш ли, че си… невероятно секси, или не го осъзнаваш?

Така ли? Може би някога, преди години, когато беше млад и безгрижен, и все още не познаваше света. Но не и сега. Не и след годините, прекарани в борба със стихиите. Не и след товара, който носеше на плещите си заради онова, което бе принуден да направи преди три месеца. Чувстваше се като старец.

— Леле! — Тя поклати глава, явно изненадана. — Ти май наистина не го осъзнаваш, нали?

— Да осъзнавам какво?

— Това, че си красив.

— Красив? — Добре, сега вече знаеше, че го занася. Вероятно би могъл да приеме „хубав“. Понякога жените бяха странно удивителни, когато намираха за привлекателни някои черти в лицето на един мъж. „Невероятно секси“ му звучеше доста преувеличено. Но „красив“? Хмм, няма начин.

— Да. — Тя притисна език към вътрешната страна на бузата си. Очите й блестяха весело, когато се наведе към него: — Мъжете също могат да бъдат красиви.

Той се засмя, макар че трябваше да се вземе в ръце. Стисна длани зад гърба си и скръцна със зъби от усилието да не се пресегне и да я докосне. Само ден и вече бе размътила мозъка му. И сега, застанала толкова близо до него, особено когато повдигна ръка към лицето му?… Е, това накара всяка съзнателна мисъл да умре още в зародиш. Всяка една клетка в тялото му се фокусира — с голямо Ф — върху усещането от допира на сладките розови връхчета на пръстите й.

— Нейт?

Когато произнасяше името му така, беше способен да завладее целия свят.

— Ммм.

— Ти току-що се засмя.

— От време на време го правя.

Смееше се непрекъснато, когато Григ беше жив. Това досадно копеле полагаше големи усилия, за да го накара да се превива от смях. Естествено, Али не би могла да знае това. Всеки път, когато тя се намираше около него, той се концентрираше толкова силно върху себе си, за да не направи някой гаф, че всеки опит да покаже чувството си за хумор беше немислим. След смъртта на Григ желанието за смях го изостави. Беше отлетяло, заедно с последния дъх на приятеля му. Но в Али имаше нещо, което го караше да се чувства… по-леко. Смееше ли да го признае? Може би дори малко щастлив?

— Нейт?

Забрави! Когато произнасяше името му така, можеше да завладее не само света, а цялата шибана галактика.

— Да?

— Докосвам те.

Нямаше никакво съмнение в това. Бейзболната бухалка, която се опитваше да скрие зад ципа на панталона си, беше достатъчно доказателство.

— Забелязах.

— Не се отдръпваш надалеч. Не действаш така, сякаш съм носител на двойна смъртоносна зараза от хепатит и бубонна чума.

Двойна смъртоносна зараза от… Нейт само поклати глава и с мъка потисна усмивката си. Тя беше просто очарователна. Без съмнение. И да, топлото чувство, което бавно се просмукваше във вените му, можеше да бъде само щастие. Спомняше си усещането… смътно.

— Какви ги бръщолевиш пак, жено?

— Говоря за факта, че не обичаш да те докосвам. — Луда ли е? — Не ти харесва, когато те докосвам, нали? — попита Али.

— Никога не съм казвал нещо такова — процеди през зъби, тъй като в момента ръцете й галеха раменете му. Възможно ли беше човек да изпитва щастие, докато го убиват?

— Тогава защо винаги правиш всичко възможно, за да избегнеш всякакъв физически контакт с мен? Познаваме се… понякога ми се струва от цяла вечност. Ти си като втори син за родителите ми. Грабваш майка ми и я прегръщаш, а тя се кикоти, разрошвайки косата ти. Дори онази странна мъжка комбинация от ръкостискане и прегръдка, която разменяте с баща ми, доказва, че не си алергичен към човешки контакт. Ами с Григ. Прегръщахте се толкова често, че мама понякога ви наричаше сиамските близнаци на военноморските сили, защото изглеждахте така, сякаш раменете ви са сраснали едно за друго. А всичко, което получавам аз, е леко кимване. Какво значи това? Защо се извръщаш настрани, когато се разминаваме в коридора?

За един кратък миг се замисли дали да не я излъже, защото имаше толкова много горчиви истини, които не можеше да й каже, толкова много въпроси, които му бе задала, на които в никакъв случай не можеше да отговори. Но този не беше един от тях. Така че… трябваше да й признае.

— Харесва ми твърде много.

— Какво? — Тя сбърчи очарователно носле.

— Докосването ти. Харесва ми твърде много.

По дяволите, сега щеше да се отдръпне от него, за да избегне физическия контакт. Което всъщност беше много добре. В края на краищата, беше просто мъж, а когато тя беше толкова близо до него — да не говорим, когато го докосваше — контролът върху желязното му самообладание ставаше слаб, в най-добрия случай. И напълно изчезваше — в най-лошия.

— Харесва ти твърде много? Какво означава това? — Деликатно извитите й вежди рязко подскочиха.

Боже! Жената обикновено не загряваше бавно, но тази тема изглежда беше адски трудна за възприемане. Вместо да й обяснява, просто се наклони леко напред, за да й позволи да усети неопровержимото доказателство, напиращо в панталона му.

Господи, мили Боже! Това беше ад. Или рай. Не беше сигурен. Ако пенисът му можеше да говори, щеше да започне да крещи възторжено „Алилуя“.

— О! — Красивите й очи се разтвориха широко.

О! беше точно. На госпожица Морган най-после й просветна.

— Да, сега изясниха ли ти се нещата?

Всеки момент, всеки момент щеше да отскочи назад и да го дари с онзи поглед, който бе усъвършенствала през годините. С присвити очи, стиснати устни и леко наклонена настрани глава, сякаш току-що е изпълзял изпод най-близкия слузест камък.

Всеки момент…

— Ти ме желаеш? — попита тя невярващо.

— Бих казал, че това несъмнено е очевидно.

— Но ти не ме харесваш! — Необяснимо защо, тя все още се притискаше към пулсиращата му, болезнена ерекция.

Не я харесва? Луда ли е?

— Разбира се, че те харесвам, Али. — Преброи до десет, после изрецитира наум състава на отбора „Сент Луис Кардиналс“ от 1998-ма. С течение на годините бе установил, че това е психическият еквивалент на студен душ.

— Не, не. — Тя категорично поклати глава.

— Али… — Осъзнаваше, че в момента изразът му е на един измъчен човек. — Всички доказателства сочат обратното.

Добре, изпитаният трик с изброяването на „Кардиналите“ тази вечер не проработи.

Охо! Познаваше погледа, който му отправи сега. Беше един от онези, от които Григ често се оплакваше — пресметлив и хитър. Нещата изобщо не вървяха на добре.

— Тогава защо беше толкова… толкова невъзпитан и груб през всичките тези години? — попита го невярващо. — Защото ме желаеш?

Невъзпитан и груб? Никога не е бил невъзпитан и груб. Беше благороден и почтен. Исусе! Не можеше ли да направи разликата?

Решавайки, че Али няма да помръдне, освен ако не я подкани, той се опита да я отблъсне. Със светкавичен рефлекс младата жена заключи тънките си ръце около врата му и се вкопчи в него като мида върху корпуса на самолетоносач.

— Али! — предупреди я той и стисна зъби, тъй като болката, която пулсираше в панталона му беше жестока. И ставаше все по-зле с всяка изминала минута. Или може би по-добре? Господи, вече не беше сигурен. Мозъкът му едва функционираше, което всъщност беше доста впечатляващо, като се има предвид, че в момента почти не се кръвоснабдяваше. — Отдръпни се.

— Не и докато не ми отговориш — заяви тя, вдигайки предизвикателно малката си, остра брадичка.

Търпението му се изчерпа, заедно със самоконтрола.

— Да, дявол да те вземе! Да, това е причината, заради която те държах на една ръка разстояние. Защото всеки път, когато се доближа до теб, единственото, което искам да направя, е да те съблека, да те тръшна на най-близката хоризонтална повърхност и да се потопя дълбоко в теб, докато не започнеш да се гърчиш под мен като червей на кукичка и да ме молиш да не спирам. Това е! Сега доволна ли си?

След този безчувствен и вулгарен изблик, Нейт очакваше от Али безброй неща, но зашеметяващото усещане на устните й, разтворени срещу неговите, със сигурност не беше едно от тях.

О, човече!

Езикът й! Сладък и гъвкав, се стрелкаше навътре и навън, отново и отново. И го ближеше и галеше, карайки го да изгуби ума си.

Най-дивите му фантазии нямаха нищо общо с реалността. При цялата си сурова и груба похот, изобщо не губеше време да целува Али в мечтите си и обикновено прескачаше до наистина горещите сцени. Което, едва сега разбра, беше голяма грешка. Огромна! Защото дълбоките целувки на Али бяха най-еротичното нещо, което някога бе преживял. Това значеше нещо, като се има предвид, че беше изгубил броя на любовниците, които бе имал през годините. А някои от тях имаха в ръкава си доста трикове, нови дори за него.

Усещането за кожата й… Гореща и гладка като сатен под мазолестите му длани. Робата й се разтвори широко, Али се покатери по него като дървосекач по бор и обви кръста му със стройните си крака. Инстинктивно я улови за бедрата.

Чудесно! Велики Боже!

Ханшът й се задвижи срещу него по най-влудяващия и удовлетворяващ начин.

— Али — Нейт отдръпна уста, дробовете му щяха да се пръснат, — спри!

— Не! — Тя положи низ от мокри целувки по челюстта му, чак до ухото, където се спря, за да го засмуче с горещите си, влажни устни. Очите му буквално щяха да изскочат. — Аз го желая. Ти го желаеш. И двамата сме възрастни, а тази… тази непреодолима химия съществува между нас от самото начало, така че няма какво да ни спре.

За един миг на всички причини, поради които тя не биваше да бъде в ръцете му, им поникнаха крила и те просто отлетяха от съзнанието му. За един чудесен миг остана само усещането за тялото й, движещо се срещу него, ръцете й около раменете му, пръстите й, заровени в косата на тила му, докато кожата му настръхна. Навсякъде.

Преди да осъзнае какво прави, той я зацелува с цялата страст и глад, които се бяха трупали в него още от времето, когато влезе в кухнята на Морганови за първи път през онази прохладна майска утрин и я видя как мята през рамо раницата си „Пърл Джем“.

Спомни си го сякаш беше вчера…

Защото, въпреки повелите на здравия разум — в онзи момент тя беше просто девойка в последния клас на гимназията, а той — двадесет и една годишен мъж — я пожела със сила, която го зашемети. Толкова силно, че когато ги представиха един на друг беше в състояние единствено да се взира в очите й и да примигва. Тогава го беше дарила с най-лъчезарната усмивка и заляла със слънчевия си смях и той бе завладян от… страст. Не вярваше в любовта от пръв поглед, но там и тогава нещо се случи.