За съжаление, това беше единственото обяснение, което можеше да й даде за последните минути от живота на брат й. Защото истината бе тайна, която можеше да застраши националната сигурност. Помисли си, че е много вероятно Али да подозира, че Григ не е прекарал последните три години в Чикаго, партнирайки си с няколко бивши военни от спецслужбите в изработване на поръчкови мотоциклети, но сега не беше нито мястото, нито времето за разкриване на истината. А истината беше, че Григ Морган винаги е работил за чичо Сам.

Двамата с Григ подадоха оставка от морската пехота само за да се присъединят към свръхсекретната група „Консултанти“. Групата, която поемаше операции с най-високо ниво на секретност. Групата, за чиито мисии никога не съобщаваха по новините, и чиито доклади никога не се озоваваха върху бюрото на някоя писарушка в спретната малка папка. Извършваха операциите си под прикритие, а истинските им самоличности бяха известни само на малцина избрани; а тези малцина избрани заемаха високи постове в правителството. Много високи. Като например, чак на самия връх.

Така че не, не можеше да й каже какво наистина се беше случило с Григ. И се молеше на Бог никога да не разбере.

Тя го погледна в лицето, на което той съзнателно бе придал безстрастно изражение. Видя как безсилният гняв се надига в нея като вулкан от емоции, заплашващ всеки момент да изригне. Преди да успее да я спре, тя изскочи от джипа, затръшна вратата, прескочи оградата и се втурна към дюните. Дългата й коса се вееше зад нея, тънките й боси крака вдигаха облаци от пясък, които се завихряха надалеч, подети от соления вятър.

По дяволите!

Отвори с трясък шофьорската врата и хукна след нея. Силна болка избухна в левия му крак, да не говорим за тъпите счупени ребра, които заплашваха да пробият дупка в белия му дроб. Бам! Хриптене. Ако продължаваше така, щеше да се наложи да прекара още ден или два в болницата. Фантастично! Само това му трябваше точно сега.

— Али! — изрева той, стиснал зъби от болка и се завтече след нея като накуцваше неравномерно. Мекият пясък засилваше страданието му.

Тя се обърна, на лицето й бяха изписани мъка и безсилие. Вдигна малкия си юмрук и го заби в средата на гърдите му. Мили Боже…

Болката избухна подобно на фрагментна граната1 и младият мъж се свлече на колене. Трябваше да направи или това, или да рухне мъртъв в следващата секунда.

— Нейт? — Гневът й се превърна в шок, когато коленичи в пясъка до него. — Какво…? — И преди да разбере какво си е наумила, тя вдигна нагоре ръба на тениската и се вторачи в насиненото му тяло. Ребрата му бяха превързани, но останалата част от торса му изглеждаше така, сякаш е изкарал десет дълги рунда с месомелачка и е изгубил. — Мамка му, Нейт! — Той почти се усмихна, въпреки изгарящата болка, която го държеше в зъбите си като свирепо и упорито улично куче. Али никога не ругаеше. Това навярно бе записано в гените й или в договора, който бе подписала, когато стана учителка в детската градина. — Какво се е случило с теб?

Той поклати глава, защото, честно казано, това бе всичко, което можеше да направи в момента. Опасяваше се, че ако отвори уста, ще се разкрещи като момиче.

— Нейт! — Тя обви ръце около врата му. Боже, почувства се добре… и толкова, толкова грешно. — Говори! Кажи ми какво ти се е случило! Кажи ми! Какво наистина се случи с Григ?! — Последните думи прошепна в ухото му. Те бяха молба. Една покъртителна молба.

— Знаеш, че не мога да го направя, Али. — Усещаше горещите й, солени сълзи там, където бе заровила лице във врата му. В сладката влага на дъха й усети мириса на лимоновия чай, който бе пила, преди той да почука на вратата на родителите й с новината, която взриви нейния безопасен, надежден свят.

Най-прекрасната му фантазия и най-лошият му кошмар се бяха събрали в едно. Али, сладката, прекрасна Али. Тя беше тук. Сега. Притисната до сърцето му.

Той неохотно вдигна ръце, натежали от умора и тъга. Ако Григ можеше да го види, щеше да вземе любимия си Колт и да надупчи жалкия му задник с 45-ти калибър. Но целият смисъл на тази бъркотия бе, че Григ не беше тук. Сега тук нямаше никой, освен него, нямаше друг, който да предложи на Али утеха. Така че Нейт я привлече към себе си — Боже, косата й мирише страхотно! — и започна да я успокоява, докато скръбта я заливаше с бурни, безкрайни вълни, наподобяващи онези, които се разбиваха в брега зад тях.

И тогава тя го целуна…

Глава 1

Три месеца по-късно

Отново имаше онова странно чувство.

Онова зловещо, страховито усещане за боцкане в тила, което те кара инстинктивно да свиеш плешки в самозащита.

Някой я наблюдаваше.

Али Морган забърза крачка. Черните й лачени балеринки потропваха върху нагорещената настилка и тя хвърли бърз поглед към другата страна на улицата.

Нищо.

Не че това беше нещо необичайно. Рядко го забелязваше — мъжа, за когото бе започнала да мисли като за своя неуловима сянка — но някак си усещаше, че е там… някъде…

Погледна през рамо и бързо огледа лицата на пешеходците зад себе си. Не. Нямаше го сред тях. Досега не беше имала възможност да го разгледа добре, но бе успявала да го зърне достатъчно пъти, за да е сигурна, че неуловимата й сянка не е нито мъжът на средна възраст, който носи увита в кафява хартия франзела, нито онзи тип, облечен в черно-жълтата фланелка на отбора по ръгби, който…

Олеле, кой го е пуснал да излезе така от къщи тази сутрин!? Това, че човекът изглеждаше като гигантска пчела, както и фактът, че гледаше през витрината на магазина за цветя, я накара да забрави за момент страха си. Изкикоти се. Тогава фините косъмчета на тила й отново настръхнаха предупредително, а смехът в гърлото й замръзна, сякаш бе глътнала парче сух лед.

Глупости. Може би наистина започваше да полудява.

Повече от един-два пъти през последните три месеца си беше мислила, че тъй като Джаксънвил не е голям град, няма нищо ненормално в това да вижда едни и същи лица по-често.

— Но не в това е проблемът, нали? — промърмори тихо под нос.

Никога не беше виждала лицето на неуловимата си сянка. Може би ако бе успяла, може би ако бе получила възможност да погледне в очите на този човек, нямаше да изпитва това тревожно чувство, че е… преследвана.

Внезапен хлад се спусна надолу по гръбнака й и дланите й започнаха да се потят. Дръжките на найлоновата торбичка с покупки бавно се изплъзнаха от ръката й. Докато се опитваше да я задържи, повдигна и намести каишката на дамската чанта по-високо върху рамото си.

Още две пресечки…

— Още две пресечки и съм си вкъщи, свободна — промърмори на себе си и от насмешливите изражения на момчето и момичето, с които се размина, осъзна, че отново си говори сама. Това беше още една от дребните ексцентричности, които беше придобила след смъртта на Григ. Вероятността наистина да полудява ставаше все по-голяма.

Али съсредоточи погледа си върху яркорозовите цветове на бегониите, които симпатичната госпожа Александър от 3С беше засадила в големи саксии пред блока им миналата седмица.

Само още един блок.

Само още един блок, а след това ще сложи веригата на входната врата на апартамента си, ще пусне резето и най-после ще може спокойно да си поеме въздух.

Толкова се беше концентрирала върху саксийните растения и убежището, които обещаваха, че не забеляза огромната сянка, която се спусна към нея от тъмната странична алея.

Едва когато идиотът грубо дръпна каишката на дамската чанта от рамото й, младата жена осъзна, че е изпаднала в сериозна беда. При повторното силно дръпване, тя се завъртя като пумпал, при което пазарската й торба полетя във въздуха, а съдържанието й се разпиля по улицата подобно на пъстроцветни бонбони. Кафяв седан мина през кесия с орехи. Черупките им се строшиха с оглушително ра-та-та, ужасно наподобяващо звука на автоматична стрелба.

— Хей! — изкрещя някой. — Този се опитва да я ограби!

Това беше достатъчно, за да я изтръгне от моментния шок. Али сграбчи широкия едва сантиметър кожен ремък на чантата си и го дръпна с цялата сила, която притежаваше. Всеки гуру по самозащита на този свят би я посъветвал просто да я остави. Една чанта не струва колкото живота й, но точно тази й бе подарък от Григ…

Мъжът, който стискаше чантичката й в месестия си юмрук, имаше телосложение като на немски танк — грамада от изпъкнали мускули, без врат. Лицето му беше скрито под скиорска маска. Би могъл да изтръгне лесно малката чантичка от отчаяната й хватка, ако едновременно с това не се опитваше да се защити от необичайно героичния човек, който го налагаше по главата и раменете с франзела.

— Обади се на полицията! — изрева господин Франзела, нанасяйки удар след удар, докато багетата започна да се раздробява и миризмата на прясно изпечен хляб изпълни влажния въздух.

Това успя да подтикне към действие застиналите с отворена уста зяпачи. Докато Али и господин Франзела се бореха с крадеца, хората започнаха да вадят мобилните си телефони от различни джобове и се втурнаха към тях.

Човекът с ръгби фланелката стигна пръв до мястото и скочи върху широкия гръб на нападателя. Уви ръка около месестата му шия и стисна, докато очите на насилника — единствено те се виждаха под страшната маска — изскочиха като на карикатура. Внезапно Али съжали, че беше сравнила Ръгби фланелката с гигантска пчела.

— Хванете му краката! — извика той. Господин Франзела се хвърли и сграбчи коленете на крадеца, което събори и тримата на тротоара в плетеница от размятащи се ръце и крака.

Някак си нападателят успя да се отскубне от камарата тела. Той вдигна забележителната си телесна маса от асфалта и се затича към отсрещната страна на улицата, избягвайки трафика, като се размина на косъм с камион на UPS, движещ се с превишена скорост. За толкова огромен човек, мъжът бе изненадващо пъргав. Шофьорът на камиона натисна спирачките и със свирене на гуми спря, след което се наведе през прозореца и размаха юмрук зад гърба на бягащия крадец.

Али въздъхна тежко и се опита да проследи с поглед нападателя, който криволичеше между минувачите и паркираните автомобили. Внезапно спря да диша — по-зашеметена, отколкото ако я беше ударила мълния. Неуловимата й сянка неочаквано се появи от ресторанта за бързо хранене „Суонсън“ на отсрещната страна на улицата.

Поне си помисли, че е той. Никога не можеше да каже със сигурност, защото човекът винаги носеше бейзболна шапка, която скриваше доста добре лицето му. И все пак… Имаше същата солидна конструкция, същата квадратна челюст…

Добре, започваше да става твърде странно.

— Хей! — извика му тя, докато господин Франзела и Ръгби фланелката ставаха от тротоара. Мъжът с бейзболната шапка с нищо не показа, че я е чул. — Хей, ти! — Али извика отново и се затича към улицата. По дяволите, беше й писнало всеки ден да изпитва това усещане, това чувство на… параноя. Ако можеше да го разгледа добре поне веднъж, тогава щеше…

Мистериозният мъж излетя като стрела.

Какво?! Нима наистина бяга от нея?

Когато той скочи в един голям джип и незабавно запали двигателя, младата жена получи своя отговор.

Бягаше от нея.

Какво, по дяволите, става тук?

Точно когато щеше да се спусне след него, господин Франзела я дръпна обратно на тротоара.

— Хей, ти — каза той, като все още се опитваше да си поеме дъх, — пичът отдавна изчезна. Не се опитвай да го настигнеш, защото могат да те прегазят.

Господин Франзела се отказа от опитите си да я успокои, наведе се напред, опря ръце на колене, отпусна глава и задиша тежко — като куче в горещ летен ден.

Естествено, беше помислил, че тя иска да се втурне след нападателя, в което вероятно имаше много повече смисъл, отколкото в тичането след някакъв неуловим мъж, за когото бе сигурна, че следи всяка нейна крачка през последните три месеца.

Али утешително сложи ръка върху потното рамо на своя спасител и бръкна в чантата си — тази, която крадецът не бе успял да отмъкне — точка за Алиша Морган и двамата й невероятни герои, и извади блекбърито си. Бързо фокусира и увеличи регистрационния номер на джипа върху екранчето и го снима, точно преди да завие зад ъгъла. След това се наведе, за да погледне господин Франзела в зачервеното, изпотено лице.